Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (6)

3.

11 октомври,

07:22 източно лятно време

Смит Айланд, Мериленд

Пруит Келерман седеше пред панорамния прозорец на офиса си на последния етаж. Пред очите му се разкриваше фантастична гледка към залива Чесапийк, а малко встрани се очертаваше силуетът на Вашингтон.

В този ранен час мъглата все още обгръщаше столицата на страната, смекчаваше острите ъгли на сградите, заличаваше монументите и куполите. Той си представяше как мъглата разяжда Вашингтон до самото му мрачно сърце, как разкрива подобните на тумори потоци на амбициите, които движат града, аспирации едновременно дребни и огромни.

Усмихна се на собственото си отражение, което се проектираше върху далечния силует на столицата, даде си сметка, че е господар на всичко, което вижда.

В продължение на малко повече от две десетилетия бе превърнал мечтите за власт, надеждите и страховете на града в живи пари. Корпорация „Хорайзън Медия“ бе станала доминираща трибуна за всички, които търсят внимание, които искат спасение, които с нокти и зъби пълзят към върха. Медийната му империя контролираше безброй средства за комуникация: телевизии, радиа, печатници, онлайн канали. С годините бе научил колко лесно е да контролираш потоците информация. Всичко опира до потискане на някои източници и засилването на други.

Малцина разбираха наистина, че старата аксиома информацията е власт вече не е вярна. Истинската машина на властта днес е в опаковането и представянето на тази информация. В ерата на звуковите монтажи и трикове за привличане на вниманието привидностите са всичко и Пруит беше майстор в създаването им, което му бе спечелило и ключовете за този бляскав замък на върха.

Нямаше политик или правителствен служител, до когото да не може да се добере. Наближаваха избори и важни фигури от двете страни на терена идваха при него като просяци, които ясно си дават сметка кой всъщност контролира амбициите им.

За да запази известна дистанция, бе изградил централата на „Хорайзън Медия“ на остров в залива Чесапийк. Смит Айланд е между Мериленд и Вирджиния и макар че е национален резерват за дива природа, Пруит бе успял да склони упоритата комисия по зонирането да приеме волята му. Бе избрал един от външните острови, най-близкия до брега, ивица солено блато, която той разшири, като изрина и запълни дъното, като нае хора от Хонконг, за да подсилят фундамента. Дори накара да построят частен мост, наред с флотилията кораби на подводни криле, която возеше посетителите към острова и назад.

Почукване на вратата върна вниманието му в настоящето. Той провери отражението си, както правеше винаги.

Беше на петдесет и пет, но гърбът му си оставаше изправен, а раменете му широки. Бръснеше главата си, за да смущава околните, но и от суета, защото криеше постоянно напредващата плешивина. За да прикрие още повече признаците на стареене, беше започнал да си прави инжекции с човешки хормон на растежа, предполагаем извор на младост. Поддържаше и добро тегло. Мнозина вярваха, че е с двайсет години по-млад.

Оправи копринената си вратовръзка.

„Привидностите са всичко.“

Вратата зад него се отвори, без влизащият да почука. Подобно нещо обикновено би го ядосало, но пък нямаше как да се случи — само един човек си позволяваше да нахлуе така в неговата светая светих. Усети как се отпуска. Още докато се обръщаше, на лицето му се появи усмивка.

— Лора! — каза той на младата жена, облечена с елегантен тъмносин делови костюм. — Какво правиш тук толкова рано?

Тя отвърна на усмивката му също толкова топло и посочи с ръка мъгливата утрин.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята.

„За бога, дано не е така.“

Тя дойде до бюрото му, носеше папка под мишница.

— Реших да започна рано.

Пруит кимна, въздъхна и посочи един от столовете. Офисът му беше шедьовър на модерната шведска архитектура, с леки дървени мебели, лъскави елементи от неръждаема стомана и пестеливи орнаменти. В помещението доминираха няколко плоски екрана с ултрависока разделителна способност, монтирани на стената зад конферентната маса. Показваха без звук каналите, които притежаваше — новини, репортажи, коментарни предавания.

Дъщеря му се настани на стола и избута назад кичур кестенява коса. Лицето й беше осеяно с лунички. Малцина биха я сметнали за красавица според днешните непоклатими стандарти, но Лора винаги бе успявала да печели обожатели с интелигентност и чар.

— Преди новият цикъл да започне на пълни обороти — започна тя, — искам да прегледаме съобщението, изготвено от правния отдел във връзка с подслушването на телефоните.

Лора беше директор по комуникациите и се занимаваше с журналистите, както от „Хорайзън“, така и външни. Поредният случай — последната досадна неприятност — беше обвинението, че „Хорайзън Медия“ подслушва телефоните на „Уошингтън Поуст“.

— В „Поуст“ нямат доказателства — каза той и се отпусна тежко на собствения си кожен стол. — Просто формулирай отговора ни както намираш за най-добре. Имам ти доверие. Подчертай обаче, че не съм бил информиран за никаква такава предполагаема дейност. И че ако представят доказателства, с радост ще коментираме и тях.

— Готово. — Лора задраска пункт от списъка на коленете си. — Да поговорим тогава за пътуването до Атина в петък. По някакъв начин в „Асошиейтед Прес“ са научили за него.

— Естествено, че ще научат.

С годините Пруит бе разбрал колко добре е от време на време да оставя някой репортер да измъква зрънца информация за „Хорайзън“. Това отвличаше вниманието от нещата, които наистина трябваше да останат скрити.

Такъв беше и случаят с пътуването до Атина.

— Просто им кажи истината — добави той.

Лора го погледна, усмихна се и повдигна вежда.

— Истината? Откога наша грижа е разпространяването на истината?

Той я изгледа с престорен укор.

— Мислех, че само аз съм циник в тази стая.

— Уча се от ментора си — отвърна тя и се върна към бележките си.

Пруит въздъхна. Щеше му се да не беше истина. След като Лора бе завършила бизнес в Харвард, бе направил всичко възможно да я държи настрана от „Хорайзън“. При толкова много празноглави дъщери на заможни хора, които прекарват дните си в пиене на капучино, а вечер показват бельото си на папараците, неговата дъщеря искаше да работи усърдно за успеха си и беше напълно лишена от претенциозност. Въпреки това, когато я взе на работа преди пет години, той положи всички усилия да я изолира от по-тъмната страна на „Хорайзън Медия“, особено от плановете си за следващия скок напред в бизнеса.

Тя погледна бележките си и продължи:

— По отношение на пътуването до Атина заявяваме, че то е част от продължаващите усилия на „Хорайзън“ да модернизира и консолидира гръцките телекомуникационни компании. Наред с това подчертаваме, че „Хорайзън“ и гръцкото правителство вярват в системата на свободния пазар, при нужната откритост и прозрачност.

— Звучи чудесно.

Пруит си даваше сметка, че това прессъобщение ще предизвика бурни реакции сред антитръстовите маниаци както в страната, така и в Европейския съюз, но в момента и бездруго в гръцката телекомуникационна индустрия се бяха насочили към откровено монополизиране. Някой трябваше да поеме юздите.

Тогава защо не „Хорайзън“?

— Нещо друго? — попита Лора.

— Да. Има още една точка в дневния ред. — Той стана, заобиколи бюрото и хвана ръката й. — Ти си всичко за мен, знаеш го, Лора, нали?

Тя се усмихна.

— Разбира се. И аз те обичам.

— Безпокоя се, защото не отделяш достатъчно време за себе си. Носят се слухове, че работиш по деветдесет часа седмично.

— Татко, положението не е по-различно за много хора тук.

— Ти не си хора. Ти си моя дъщеря.

— Освен това обичам работата си. Мога да се грижа за себе си.

— Разбира се, че можеш, но един баща има право да се тревожи. Освен това с майка ти…

— Знам. — Майка й беше починала от рак на яйчниците, когато Лора беше на петнайсет. И двамата бяха съкрушени, а после, докато се справяха с мъката си, станаха още по-близки. Тя стисна пръстите му.

— Свърши чудесна работа, татко. Аз съм среден, идеално приспособен към реалността индивид на трийсет и няколко.

— Ти си всичко друго, но не и среден индивид, Лора.

Тя го потупа по ръката в знак на благодарност, стана и оправи строгата си пола.

— Трябва да бягам. Булдогът ти чака вън. Гледаше с ледения поглед, който не вещае добри новини.

Имаше предвид Рафаел Лион, шефа на личната му охрана.

Преди Лора да излезе, Пруит размаха показалец пред лицето й.

— След като тази идиотщина с подслушването мине, ще си вземеш почивка. Това е заповед от шефа ти.

Лора козирува.

— Слушам, сър!

Когато тя излезе, в офиса с вдървени крачки влезе Лион.

Сравнението с булдог не беше неоснователно. Беше нисък и набит. Ръцете му бяха огромни и груби. Лицето му имаше постоянен тен от годините, прекарани в пустинята. Всичко у него издаваше бившия военен.

Рафаел Лион бе служил във френските специални части — Brigade des Forces Specials Terre. Преди шест години беше изправен пред съда с тежки обвинения във военни престъпления в Чад и Пруит прецени, че ще е от полза да се намеси в негова полза, тъй като вестниците, притежавани от „Хорайзън“, бяха обвинявани, че подстрекават опозиционните сили в страната и наливат масло в огъня, който разпалва гражданската война там. Така или иначе, когато Пруит спести на Лион дълги години затвор, той се превърна в негов най-лоялен актив, човек, който не би се поколебал да изцапа ръцете си — за него — дори с кръв.

Пруит беше наясно, че с шефа на охраната му не бива да се водят празни разговори.

— Е, докъде стигнахме с Гарисън?

Сенатор Мелвин Гарисън беше председател на Комисията по енергетика и природни ресурси, която в момента проучваше проектозакон, който би позволил на американските производители от сферата на отбраната да използват вносни редки земни елементи в продукцията си. Чрез няколко посредници Пруит опитваше да гарантира, че проектозаконът никога няма да излезе от комисията.

Лион поклати глава.

— Не помръдва.

Пруит се усмихна тъжно.

— Така ли? Дай подробности.

— Не открих никакви пороци или скелети от гардероби в миналото. Разведен е, не се е женил повторно.

— Деца?

— Син и дъщеря. Тя е в Харвард, подготвителен курс за медицина. Момчето прекарва лятото, като пътува с раница из Европа. В момента е в… — Лион извади бележник от джоба си и прелисти няколко страници — Рим.

— Имаш ли хора там?

Лион се замисли за момент. Ясно си даваше сметка какво се иска от него.

— Имам — отговори. Погледът му стана още по-леден. — Как искате да го обработя?

— Без перманентни увреждания, но достатъчни, за да може да схване посланието. Обади ми се, когато е готово, и аз ще позвъня на милия сенатор, за да му изкажа съчувствието си.

Лион кимна.

— Добре — каза Пруит. — Сега ми кажи докъде стигнахме с последните от своенравните ни гении?

— Снайдър и жена му излетяха от пътя край Ашвил. Лоша спирачка. Не е оригинално, но е ефективно.

— Последните двама?

— Приближаваме ги. Едната, Сабатело, изчезна от екрана за момента. Търсим други следи. Ще я открием.

Пруит се намръщи. Беше чел досието на Джейн Сабатело.

— Предвид миналото й може да се окаже трудно.

— Ще я намерим — повтори Лион. — Изчезнала е със сина си. Така ще я проследим по-лесно.

— Постарай се да успеете.

— За последните двама, предполагам, ще искате същия протокол, както и за другите?

Пруит кимна и каза:

— Да. Смъртта им трябва да прилича на злополука.

„И истината никога не бива да излезе наяве.“