Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (12)

9.

13 октомври,

21:34 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

Докато падаше, Тъкър затвори очи, сигурен, че ударът след секунди ще счупи костите му. Вместо това обаче, след страховито падане, което му се стори цяла вечност, се претърколи по наклонена повърхност, която го остави без дъх, но поддаде — след което се блъсна в стената на силоза и се разнесе метално кънтене, като нисък камбанен звън…

Лежеше по гръб и се мъчеше да вдиша. Опипа около себе си. Пясък. Отпусна глава и усети как покрай тялото му се свличат ручейчета песъчинки.

Някъде горе по ламарината на силоза изчаткаха още куршуми и отекнаха в кухината. Тъкър обаче беше спокоен, защото за момента беше защитен — поне от дрона.

Засега не беше видял никакви други ловци. Даваше си сметка обаче, че военните често използват дронове, за да извадят обекта от скривалището му и да го вкарат в ръцете на наземните войски. Трябваше да приеме, че случаят е такъв или че към него вече се приближават хора.

„Трябва да се махна оттук.“

Първо обаче трябваше да открие Каин — което можеше да е трудно. След срещата с Франк не беше сложил на кучето жилетката от кевлар и комуникационното оборудване. Сега се ядосваше, че не го бе направил, обаче как би могло и през ум да му мине, че ще го нападнат с дрон по пътя към мотела?

„Значи ще действаме по стария начин.“

Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. На слабата лунна светлина, която се процеждаше през отвора, през който бе паднал преди няма и минута, видя, че срещу него има друг, тъмен. Правоъгълник, около два метра висок. Реши, че води към главната сграда на съоръжението. Доколкото можеше да прецени от краткия поглед към терена, имаше четири силоза, свързани с основната сграда, по един срещу всеки неин ъгъл, като бойници на замък.

Когато се бяха разделили с Каин, кучето бе тръгнало към силоз от другата страна на сградата. Вероятно още се криеше там, изпълнявайки последната команда на Тъкър.

Запълзя към стъпенките, заварени за стената на силоза, по които можеше да се изкачи до вратата. Улови една, дръпна силно, после хвана следващата. След като се увери, че са достатъчно здрави, се покатери до отвора.

Подаде глава и видя метална пасарелка, която минаваше високо над пода на сградата. Големи участъци от покрива бяха пропаднали, така че луната осветяваше доста добре вътрешността, голяма колкото две футболни игрища. Долу имаше стари машини и много вагонетки — всяка колкото железопътен вагон, — оставени да ръждясват на бетонния под. Горе имаше плетеница от стоманени греди, около които се виеха лиани.

Намръщи се. Опита да прецени дали ще успее да мине по пасарелката до другата страна на сградата. Спомни си как се бе срутила конструкцията на конвейера преди малко и как трябваше да скочи, за да остане жив. Ако пасарелката не издържеше, щеше да падне от височината на четири етажа на твърдия бетонен под.

Вляво от него имаше метална стълба, която водеше до пода долу, но средната й част липсваше. Би могъл да опита да се спусне на долната, но дали щеше да го издържи? Нямаше как да прецени.

Накъде тогава?

Докато се колебаеше, отгоре долетя познатото жужене. Дронът продължаваше да търси плячката си. Подплашени от минаването му — или от ултразвуците, които вероятно издаваше, — няколко прилепа излетяха от обвитите с лиани греди и изхвърчаха през пробития покрив.

Тъкър ги проследи с поглед. Съжаляваше, че няма криле.

Разбираше, че не може да чака повече. Ако дронът не го ликвидираше, съвсем скоро щяха да дойдат въоръжени хора и да го открият — вероятно вече бяха някъде отвън. Той светна с фенерчето си, за да проучи по-добре възможностите — пропадналата стълба или увитата с лиани пасарелка.

И двете не бяха кой знае какъв избор.

Реши да опита късмета си с пасарелката. Поне още беше цяла, за разлика от стълбата. Тръгна предпазливо, изпробваше всяка стъпка, наострил сетивата си. Увери се, че металът ще го издържи, и ускори крачка.

И тогава жуженето започна да се усилва. Дронът се бе върнал. Изглежда, продължаваше да минава над мястото на всеки трийсет секунди, за да не му позволява да се измъкне.

Тъкър замря, докато дронът отмине, защото се опасяваше да не го види през дупките на покрива. След това продължи. Беше стигнал до средата на разстоянието, когато чу серия бързи сливащи се едно с друго чаткания някъде напред.

По дяволите!

Пасарелката се откъсна от подпората пред него. Решетката под краката му пропадна под остър ъгъл и той се просна по гръб. Фенерчето се изхлузи от ръката му и падна долу. Тялото му се плъзна по увисналата решетка. Той размаха ръце, но не успя да се хване за нищо.

След миг обаче нещо прошумоли по лицето му.

Лиана!

Сграбчи я, без да разсъждава. Откъртената пътека под краката му се откъсна и полетя надолу. Той полетя с нея, но изведнъж спря рязко, защото увисна на лианата. Чу трясъка от падането на откъсналото се парче метал, но не погледна надолу.

Събра сили и вдигна очи. Краят на следващата секция от пасарелката беше почти на ръка разстояние. Ако се изкачеше половин метър, би трябвало да…

Чу се рязък звук, който се оказа само предупреждение. Лианата се откъсна и Тъкър пропадна с три метра. Отново рязко спря.

Затвори очи, пое дълбоко въздух.

Нагоре вече не беше вариант.

Най-накрая погледна надолу. Все още беше на височина от около три етажа над пода. Точно под него бяха смачканите останки на откъсналата се пасарелка, превърнала се в плетеница остри железа. На три метра встрани обаче бяха редиците вагонетки. От този ъгъл не виждаше какво има в тях, но най-близката беше точно под голяма дупка на покрива.

Трябваше да се получи…

Тъкър се залюля, първо наляво, после надясно, сви крака, за да увеличи инерцията. Лианата поддаваше и се отпускаше, отгоре започнаха да падат боклуци.

„Хайде, хайде, хайде…“

Продължи да се люлее, да набира скорост и да увеличава дъгата, която описваше.

И тогава лианата се скъса. Той не можеше да чака повече и се пусна — и полетя към близката вагонетка. Падна вътре, удари се в отсрещната й страна и падна в метър вода, събрала се на дъното от дъждовете.

Въпреки водата ударът беше достатъчно силен, за да го заболи. Той изплю водата, влязла в устата му, и изпъшка с облекчение. Загледа се в дупката на тавана, благодарен за дъждовете, напълнили вагонетката. Все пак на повърхността имаше дебел пласт гадости — смесица от водорасли, птичи курешки и гуано от прилепите. Залепваше се по дрехите като зловонна паста с дъх на амоняк.

— Вече започва да ми писва! — промърмори ядосано.

След кратко търсене намери редица правоъгълни стъпенки, заварени от вътрешната страна на вагонетката, за да могат работниците да влизат и да излизат от нея. Започна да се изкачва по високата стена.

„Да намеря Каин…“

Когато главата му се показа над борда на вагонетката, видя фенерчето, което бе изпуснал преди малко. Светеше сред останките от пътеката — но не беше единственият източник на светлина.

Лъч, извън сградата, се плъзна по редицата изпоцапани стъкла. През вратата влезе мъж — предпазливо, с насочена карабина.

— Шумът дойде оттук — каза мъжът в микрофон, закрепен за яката му. — Лион, изчакай да проверя ситуацията.

Тъкър се скри миг преди светлият лъч да се насочи към него. Върна се безшумно в мръсната вода. Както се опасяваше, бяха изпратили въоръжена група. Ослуша се, докато мъжът се приближаваше, явно привлечен от фенерчето, за да провери дали трупът му не е сред останките от пасарелката.

— Открих нещо — каза по радиостанцията въоръженият мъж. — Тук са. Пазете отвън. Стреляйте по всичко, което се движи.

— Разбрано! — чу се отговорът.

Тъкър си спомни Каин. Надяваше се овчарката да не се появи.

Обаче мисълта му даде идея.

Каин клечи в сянката на врата. Отпред има голямо пространство. Сетивата му се разширяват. Той усеща миризма на мръсна вода, на останки от птици и животни. Тук го е привлякъл силен шум. Преди това е бил скрит наблизо в изпълнение на последната команда.

„Крий се.“

Видял е как партньорът му се свлича от тавана, чул е как пада във вода, после пъшкането му. Иска му се да изтича там, да лае, да научи дали другият е добре, да съберат глутницата отново.

Обаче се подчинява, остава скрит.

Сега има друг човек. Носи светлина и мирише на оръжейна смазка. Каин се снишава: няма да наруши командата. Сърцето му бие силно, той диша тихо и дълбоко, дъхът му вдига прашинки и миризма на мишки.

Един нов звук привлича вниманието му, кара го да наостри уши.

Меко подсвирване, което имитира птица.

Каин знае какъв е този звук.

Нова команда.

Знае какво трябва да направи и става, за да изпълни задачата.

Вдига муцуна и започва да вие.

Тъкър се бе хванал за ръба на вагонетката, с крака на стъпенките, готов да се изкачи. Изчака докато въоръженият приближи до скривалището му и едва тогава даде сигнала на Каин. Кучето реагираше на над хиляда думи и зрителни сигнали. Напоследък обаче Тъкър го бе научил да реагира и на звукови.

Като мекото гукане на гургулица.

Това означаваше „Вий“.

Щом воят на Каин се разнесе в кухото пространство, сякаш идваше едновременно от всички посоки, Тъкър се покатери, прехвърли се през ръба и скочи към врага долу.

Изненадан и стреснат от виенето на кучето, мъжът все пак реагира изненадващо бързо и понечи да вдигне оръжието, но Тъкър се стовари върху него с цялата си тежест. Събори го и удари главата му няколко пъти в бетона. Мъжът се отпусна — загуби съзнание, а може би бе мъртъв.

Тъкър провери пулса му.

„Не. Само е припаднал.“

Подсвирна остро, за да извика Каин. Знаеше, че трябва да действа бързо. Там, вън, имаше поне още един ловец. Тъкър грабна оръжието на падналия. Беше компактна карабина „Heckler & Koch MP-5 SD“ със заглушител и оптичен мерник. Добро оръжие.

Но се появи още по-добро.

От тъмнината излетя тъмна сянка и едва не го събори.

Той прегърна Каин с една ръка, целуна го по тила. Всякакви други поздравления трябваше да почакат. И все пак Тъкър не можеше да не си даде сметка колко щастлив се чувства, че Каин е отново при него. Отново се чувстваше цял.

От радиостанцията на падналия се чу глас:

— Уебстър? Чуваш ли ме?

Тъкър долови лек френски акцент. Претърси набързо изгубилия съзнание, намери микрофона и го чукна два пъти. Това беше мълчалив сигнал „Разбрах“. Означаваше, че изпратилият го няма възможност да говори.

Чу две почуквания в отговор — потвърждение, че онзи е приел съобщението.

Това потвърждаваше предположението, че тези ловци имат военно обучение.

Тъкър реагира бързо, защото си даваше сметка, че партньорът на Уебстър няма да чака още дълго, за да разбере какво става. Направи знак на Каин да не се отделя от него и отиде до високата вагонетка. Вмъкна се под нея и залегна зад едно от колелата. Скри Каин до себе си.

Превключи карабината на откоси от по три патрона.

Не се наложи да чака дълго.

Единственото предупреждение беше раздвижването на сянката пред вратата на сградата — където се бе крил Каин допреди малко. Онзи с френския акцент вероятно беше отишъл там заради виенето на кучето. Влезе леко приведен, с насочена карабина, готова за стрелба. Лунен лъч разкри обсипано с белези лице, крив нос.

„Този тип е бил в доста сражения…“

Тъкър разбираше, че с такъв човек не бива да поема рискове. Насочи карабината си малко по-ниско, така че лазерната точка да е на гърдите му. Пръстът му леко се присви върху спусъка. Когато стреля обаче, мъжът изведнъж отстъпи вляво. Тъкър бе виждал подобно инстинктивно поведение по време на престрелка — войникът усеща, че нещо не е наред, усеща го някъде под лъжичката. Може да приклекне, да се дръпне, да се прикрие. Ветераните винаги се съобразяваха с този феномен, но малцина говореха за него, за да не урочасат сами себе си.

Който и да беше този французин, по него бяха стреляли много пъти.

Все пак, въпреки че мишената се раздвижи, първите два куршума улучиха мъжа в гърдите, само третият мина встрани. Мъжът залитна назад и мина заднишком през вратата, през която току-що бе влязъл. Остана на крака, което означаваше, че има добра бронежилетка.

Тишина.

Тъкър чакаше нащрек, готов за ответен огън. Потърси с очи други ловци, подкрепление на тези двамата. Не се появи никой, а след миг чу плисък на вода някъде навън.

Бягаше ли французинът? Или отиваше да потърси помощ?

През оптичния мерник на МР-5 видя на пода край вратата карабина. Спомни си тракането на метал, когато бе стрелял преди малко. Един от куршумите вероятно бе ударил оръжието и го бе повредил.

Това обясняваше защо онзи бе изчезнал.

Ранен и обезоръжен, той вероятно се бе оттеглил, за да може да продължи битката по друг начин. Никакво его, никакъв страх, просто прагматизъм. Това беше още една индикация, че Тъкър си има работа с професионалист.

Обаче не можеше да разчита, че онзи ще се бави дълго. Можеше да се върне с подкрепление всеки момент. Бе извадил късмет, че тези двамата го бяха подценили, че се бяха предоверили на смъртоносното око от небето.

Ниско жужене му напомни, че заплахата не е изчезнала.

Тъкър изпълзя от скривалището си и претърси падналия. Беше към петдесетте, със загрубяло лице и кестенява коса, посивяла на слепоочията. Тъкър го претърси и откри два резервни пълнителя, портативна радиостанция, ключове за кола, но не и някакъв документ за самоличност. От страничния джоб на крачола му извади голямо колкото книга устройство, което не успя да разпознае веднага. Видя бутон за включване и го натисна. Светна син дисплей, върху който се наредиха бутони.

Той прокара пръст по четирите букви над дисплея на устройството. От годините си в Афганистан знаеше какви са. Устройството беше част от системата за управление на безпилотни летателни апарати. В ръцете си държеше дистанционното управление на дрона, който го бе преследвал.

Един от бутоните беше осветен.

Тъкър се намръщи, изпълнен с опасения, защото помнеше как се държеше тази машина, как го следваше и стреляше по него — като че ли беше в състояние сама да взема решения и да преценява ситуациите. Вероятно имаше нещо като автоматично управление, което даваше възможност на дрона да действа автономно след първоначалното набелязване на мишената.

Бе чувал, че многобройни подизпълнители в областта на отбраната разработват подобни роботизирани дронове.

„Някой май е доста напреднал в тази сфера.“

Вгледа се в пулта за управление. Това би трябвало да е спасението му от блатото и ловеца в небето, но той нямаше понятие от управление на дронове. Сви рамене и премина към най-прекия подход — налучкването.

Какво би могло да се обърка?

Докосна първия бутон. Появи се светлосин правоъгълник с поле за писане и миниатюрна виртуална клавиатура. Надпис го подкани да въведе парола.

След това неочаквано препятствие Тъкър опита да влезе в главното меню, но отново получи подканяне да въведе парола.

— Е, щеше да е твърде хубаво, за да е истина, Каин.

Кучето размаха опашка.

Тъкър се почеса по брадичката, озадачен от една подробност. Ако дронът беше настроен да стреля автоматично, как така не беше атакувал французина и този, Уебстър? Вторачи се в пулта. Най-очевидният отговор беше, че системата има някаква програма за изключване на мишени, някакъв сигнал, който забранява на дрона да атакува този, който държи пулта. Което водеше до втори въпрос: „Нужна ли е специална команда, за да се активира тази защитна програма?“.

Тъкър се загледа в блатото.

Имаше само един начин да разбере.

Събра каквото беше взел от Уебстър, взе фенера му и метна карабината му през рамо. После тръгна в противоположната посока на тази, в която бе изчезнал французинът. Стигна до счупен прозорец и изчака дронът да мине и да се отдалечи.

Трийсет секунди.

Прехвърли Каин през прозореца, изскочи след него навън и хукна към блатото. Искаше да е максимално прикрит, когато дронът се върне, в случай че хипотезата за защитната система се окаже неправилна.

Стигна до блатото, влезе във водата и се запъти към най-големия гъстак кипариси и храсталаци. Погледна звездите и се увери, че все още е в посоката, която би го отвела до голф клуба от другата страна на блатото.

— Още само километър, приятел — каза на Каин.

Надяваше се дронът да се махне, след като стигне до голф клуба. Тези, които го преследваха, определено не искаха тайните им да излизат наяве.

Продължи към дърветата и изчака да чуе познатото жужене на дрона. Като че ли по сигнал, звукът се появи от юг. Тъкър посочи на Каин близкия гъстак.

— Крий се!

Последва кучето, но изостана с около метър, видим от всички посоки. Забеляза тъмен силует, който се местеше на фона на звездното небе — камуфлирания със стелт технология летящ стрелец. Готов да скочи, ако машината открие огън, Тъкър стисна пулта и зачака.

Дронът мина над него — и отмина. Продължи да претърсва района по зададената схема, но не обърна внимание на предишната си цел. Тъкър въздъхна облекчено. Знаеше, че най-умното решение би било да тръгне по права линия към голф клуба. Даваше си сметка обаче и че няма да има много възможности да се сдобие с информация за нападателите си. Така че вместо да тръгне към голф клуба направи завой и се върна към шубраците, в които се бе крил в началото.

С джобното си ножче извади един от куршумите от стъблото на дебел кипарис и го огледа.

Приличаше на стандартен снайперски куршум на НАТО — но определено не се бе държал като стандартен куршум. Тъкър огледа дупката в кората и отбеляза ъгъла на попадението — после вдигна очи към небето. През цялото време дронът стреляше почти вертикално отгоре, над дърветата, но куршумът бе пробил дървото хоризонтално, отстрани.

Изпълнен с подозрения, Тъкър насочи фенерчето към водата. След кратко взиране видя нещо да плува на повърхността. Приличаше на пръчка, но беше прекалено право и прекалено бяло, за да е пръчка.

Прешляпа през водата и го взе. Нещото — направено от някакъв полимер и горе-долу петнайсет сантиметра дълго — имаше малки крилца за насочване и някаква издатина от долната страна, в която вероятно беше системата за управление.

Тъкър погледна към дървото.

Тази гилза и онзи куршум, заподозря, бяха изстреляни от дрона.

— ППН — прошепна в тъмнината.

Проектил с прецизно насочване.

Вдигна глава и се вгледа в небето.

„На какво, по дяволите, се натъквам?“

 

 

23:48

След два часа Тъкър беше в мотела, под струята на изгарящо горещ душ, доволен, че сваля от себе си мръсотията и тинята — и че може да проясни мислите си.

След като прекосиха последния километър от блатото, с Каин навлязоха в територията на голф клуба. Тъкър можеше да си представи как изглеждат в очите на хората, докато се въртяха на паркинга: мокър до кости мъж и калното му куче. След като най-после се добраха до централния вход, откъдето пиколата паркираха колите, се обади за такси. Като видя как хората от ресторанта на клуба го гледат през витрините, очакваше вместо такси да дойде полицейска кола. Все пак дойде такси, а пиколото се оказа добър човек и донесе няколко кърпи от съблекалните, за да постелят седалките на колата.

Минаха по пътя, на който бе оставил наетия джип, но от него нямаше и следа.

Явно някой го бе изтеглил, вероятно за да прикрие следите си.

„Сбогом на депозита за колата.“

Все пак Тъкър не се безпокоеше. Никога не оставяше нищо важно в кола под наем, така че в джипа нямаше нищо, по което да го проследят. Освен това беше използвал една от трите си фалшиви шофьорски книжки и съответстваща кредитна карта, за да плати наема за колата. В мотела пък се бе регистрирал с друго име и беше платил с друга карта.

Като допълнителна предпазна мярка накара шофьора да спре на близък строителен обект и взе една дъска, с която подпря дръжката на вратата. Макар да нямаше признаци някой да е тършувал в стаята му, утре щеше да смени мотела.

Въпросите около засадата продължаваха да го тормозят.

Как този враг без лице го бе открил, с какво бе привлякъл вниманието му, доколко тези хора бяха наясно защо е тук?

Най-очевидният отговор на тези въпроси беше този, в който Тъкър не искаше да вярва. Един-единствен човек знаеше за присъствието му тук и причината за пристигането му.

Франк Болинджър!

Тъкър протегна ръка и смени горещата вода с ледена. Студената струя го накара да се мобилизира още повече.

„Утре ще уредя този въпрос.“