Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (30)

27.

25 октомври,

21:19 атлантическо стандартно време

Проток Бокас дел Драгон, Венесуела

— Залегни! — викна Тъкър.

Джейн се залепи за дъното на лодката, а Каин се прикри зад облегалката на задната седалка. Тъкър клекна и дръпна лоста на двигателя. Той изръмжа и лодката се понесе напред.

— Хвани се за нещо! — извика Тъкър.

Зави рязко наляво, после надясно, зигзаг, за да затрудни прицелването на дрона. Даваше си сметка обаче, че след като прихване лодката им, Палач ще я направи на трески — заедно с тях на борда.

Единствената им надежда беше да се доберат до най-близкия залив.

Потисна импулса да погледне през рамо.

Напред, напред, напред…

Продължи на зигзаг. Островът пред тях бързо се уголемяваше, вдясно се появи пролука в бялата линия на прибоя.

Един от тесните заливи.

Беше на поне двеста метра.

Нямаше начин да стигнат навреме.

— Джейн! Вземи раницата! Скачаме!

Лодката беше твърде голяма мишена. В тъмната вода щеше да е по-трудно дронът да ги забележи.

Преди да скочат във водата съвсем близо до десния борд изригна гейзер и ги изпръска. Тъкър си представи как дронът ги фиксира, как прави фини настройки за следващия изстрел, който, ако беше прав, щеше да попадне от лявата страна — така че сви рязко надясно.

Нов гейзер изригна от водата вляво от тях. Тъкър изправи посоката, насочи носа към залива и извика:

— Готова ли си, Джейн?

— Да.

Когато Тъкър се надигна от капитанското място, лодката се разтърси. Той залитна и удари главата си в руля. Причерня му. Погледна назад и видя редица дупки по пода на лодката близо до кърмата. През тях нахлуваше вода.

— Скачай!

Джейн се надигна, прехвърли се през борда и изчезна от другата страна. Тъкър улови Каин за нашийника и го вдигна. След това прекрачи борда и скочи във водата.

Морето ги обгърна. Тъкър потъна, без да пуска Каин. След секунди изплува на повърхността и пое въздух. Пусна кучето от прегръдката си, но не и нашийника.

Моторницата продължи към залива. Палачът я следваше и стреляше по нея. След това рязко се издигна нагоре и се приготви за нова атака.

— Джейн? — извика Тъкър.

— Тук съм.

Той я видя и заплува към нея. Лодката стигна до залива и след миг отекна трясък от експлозия.

Дронът обаче продължаваше да стреля, като че ли направеното до този момент не му беше достатъчно.

„Колко време ще мине, преди да насочи вниманието си насам?“

Тъкър прогони тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху плуването към един пясъчен нанос на петдесетина метра вляво. Джейн и Каин го следваха. С всяко следващо загребване Тъкър очакваше дронът да се върне в бръснещ полет.

Лодката обаче отвлече вниманието на машината за достатъчно дълго, та да стигнат плитчината. Тъкър се изправи и помогна на Джейн да стъпи на крака. Зашляпаха през дълбоката до коляно вода. На пет метра вдясно се издигаше гора от палми и ниски храсталаци.

Тъкър я посочи на Каин и изкомандва:

— Скрий се!

Мокрото куче се спусна към дърветата, Тъкър и Джейн забързаха след него.

След като навлязоха на безопасно разстояние в джунглата, Тъкър даде знак да залегнат. Припълзя до Каин и му посочи края на дърветата. Искаше да използва камерата за нощно виждане в екипировката на кучето, за да огледа залива.

Щом четирикракият му партньор зае позиция, Тъкър се обърна към Джейн, която дишаше тежко до него. Струйка кръв се стичаше по дясната страна на лицето й. Досега не беше забелязал, заради морската вода.

— Ранена си — отбеляза той.

Джейн докосна раната.

— Щипе. Ударих си главата в ръба на лодката, когато скачах.

Все пак имаше късмет, че не бе попаднала на витлото.

Тъкър рискува да извади фенерчето си. Засенчи лъча и огледа раната, после зениците на Джейн. Едната като че ли реагираше по-бавно.

Изгаси фенерчето.

— Вие ли ти се свят?

— Не мога да кажа, че се чувствам великолепно — отговори тя. Опитваше да го превърне в шега.

— Може би имаш сътресение.

— По-добре това — каза Джейн, — отколкото да се нося по корем в Карибско море.

„Да се надяваме, че няма да се стигне до подобен изход.“

Наведе се над сателитния телефон и изведе на дисплея камерата на Каин. Джейн се приближи, за да вижда. Рамо до рамо двамата проследиха как кучето се снишава в края на дърветата. Появи се извивката на пясъка. На няколко метра навътре във водата се мярнаха останките на лодката. При сблъсъка с пясъка почти се бе разпаднала. Наоколо се поклащаха останки.

— Няма да си получиш депозита за лодката — каза Джейн.

Поне опитваше да се шегува.

— Сега какво? — попита го след малко.

Тъкър изчака цяла минута, но не видя и следа от Палач. Напрягаше слух, за да долови характерния звук, но чуваше само плисъка на вълните.

— Отишъл ли си е? — попита Джейн.

— Може да обикаля и да оглежда. — Обаче имаше и друга, по-тревожна възможност. — А може да е завършил мисията си.

Джейн го погледна и сбърчи чело.

Тъкър обясни:

— Първата му цел е била вероятно да ни убие, а ако не успее, да ни принуди да слезем на брега и да потопи лодката, за да няма с какво да се приберем.

Дронът бе продължил да стреля по лодката, вероятно за да е напълно сигурно, че няма да може да плава повече.

— Ако си прав — каза Джейн, — значи хората на Лион са наблизо и ни подготвят дружеско посрещане.

— Което пък значи, че трябва да действаме. Може и да не знаят точно в кой залив сме, но при всички случаи вече приближават.

В слушалката му прозвуча ръмжене. Острите сетива на Каин явно бяха доловили нещо. Тъкър се досещаше какво може да означава това.

— Ще имаме компания — предупреди той Джейн, после подаде тиха команда на Каин по микрофона да се върне при тях.

Помогна на Джейн да стане, но когато се изправи, тя се олюля и се наложи да я улови за ръката, за да не падне.

— О, боже… — изпъшка тя, после се наведе и повърна. — Извинявай.

— Поне не повърна върху краката ми — подхвърли той, но не му беше до шеги и си пролича.

Безпокойството му се задълбочи. Джейн несъмнено имаше мозъчно сътресение. При положение че нямаше как да определи точно колко зле е, тя не би трябвало да се движи изобщо, но и нямаше как да останат тук. Той я хвана през кръста и я подкрепи. Тя не отказа помощта му, което само по себе си показваше колко зле се чувства.

От далечината долетя друг звук — първо слаб, после по-силен. Чаткане на хеликоптерен ротор. Тъкър погледна към океана. През листата видя, че приближават червени и зелени светлинки.

— Прекалено е да се надявам да са спасители, нали? — попита Джейн отпаднало.

Каин дойде при тях леко задъхан, със светещи в тъмното очи. Тъкър го потупа, за да го поздрави. Каин не размаха опашка — все още беше нащрек. С дланта си Тъкър усети напрежението в мускулите му. След задушаването в срутения тунел се боеше, че може би натоварва Каин прекалено много, прекалено рано.

— Следвай! — прошепна на Каин по-скоро молба, отколкото команда.

Кучето като че ли долови промяната в тона и леко махна с опашка, сякаш за да каже, че всичко е наред.

„Добро момче.“

Влязоха по-навътре в джунглата. Като заобикаляха паднали стволове и едва се провираха през гъстата растителност, успяха да изминат стотина метра.

— Да спрем тук — каза Тъкър. Вече почти носеше Джейн.

Сложи я да легне и клекна до нея. Половината й лице беше изцапано с кръвта, която се стичаше от раната й. Сърцето му биеше лудо. Каин се притисна в крака му — едновременно за да окуражи и да получи същото в замяна.

Тъкър го погали по главата. Ослуша се.

Роторите сега звучаха малко по-тихо. Макар и да не виждаше хеликоптера, Тъкър познаваше тези машини достатъчно добре, за да прецени по звука, че хеликоптерът вече е някъде над залива. Обърна се натам. В същия момент прожекторът на хеликоптера освети брега. Екипажът вероятно оглеждаше останките на моторницата и търсеше оцелели. Съвсем скоро щяха да забележат следите, водещи от водата към джунглата.

Сякаш прочел мисълта му, лъчът на прожектора се плъзна настрани, към мястото, на което бяха влезли в храсталаците.

Хеликоптерът намали обороти — канеше се да кацне. След малко от него щяха да слязат хора, за да ги търсят. Тъкър не се съмняваше, че Лион ще е с тях. При срещата в хотела му бе направил впечатление на човек, който обича сам да контролира всичко.

Погледна Джейн. Самата тя беше участвала в достатъчно сражения, за да си даде сметка какво се случва.

— Не бива да оставаме тук — каза тя.

Той кимна.

Къде да отидат обаче?

Помогна й да стане. Опита да си припомни релефа на острова. Най-високите и най-обрасли с гъста джунгла места бяха в североизточната част на острова, така че се отправиха натам.

Тръгнаха, а хеликоптерът кацна, двигателят спря и съвсем ясно се чу глас. Френският акцент не можеше да се сгреши.

— Три екипа… натам… тръгнете на север…

Дори и екипите да бяха от по двама всеки, това означаваше поне шестима. При такова лошо съотношение Тъкър и Джейн имаха нужда от някакво предимство — и имаше само един начин да получат такова.

Ужасът го накара да изтръпне. Той спря и помогна на Джейн да се облегне на едно дърво. После клекна пред Каин и се вгледа в доверчивите му очи. Беше нужно усилие на волята, за да посочи на запад, настрани от пътя им.

Последва низ от команди: „Крий се и търси. Вдигай шум. Измъквай се и бягай. Нападай тихо. Браво“.

Макар че една по една тези команди не бяха особено сложни, много малко кучета можеха да ги изпълняват в съвкупност, като план за действие. Тъкър нареждаше на Каин да си играе на котка и мишка с врага, както край постройките в Редстоун. Сега обаче искаше и умишлено да вдига шум, за да примами хората на Лион далеч от тях, да рискува живота си заради тях двамата.

Наведе се, опря лице в муцуната на кучето, целуна го. С огромно чувство за вина, което разяждаше сърцето му, прошепна:

— Върви!

Каин следва лютивата миризма на изгоряла смазка, просмукала се в нощния въздух в гората. И други миризми изпълват неговия свят на това странно ново място — на гнило от листата под лапите му, докато тича, на плесен от падналия ствол, който прескача, киселата миризма на курешки под ей онова гнездо.

И всичко е пропито със солената миризма на морето.

Дори собствената му козина се е втвърдила след краткото плуване.

Но остава съсредоточен.

Наближава брега и долавя позната миризма, която също се носи на талази откъм морето — на пот, на цигари, на непрани дрехи, пропити с телесни миризми. Подчинява се на първата от командите — „крий се и търси“, — обикаля около хаоса от миризми. Забелязва позициите на обектите, чува пукащите клонки, смачканите храсти, скъсаните от тръните дрехи. След това се насочва в посоката, която му е посочил партньорът му, далеч от посоката, в която той води жената.

Едва тогава ще се появи в изпълнение на следващата инструкция.

Вдигай шум!

Каин пълни дробовете си с въздух и вие в тъмната джунгла. Чува викове. Чупят се клони, тежки обувки мачкат храсталаците, той долавя дори тежкото дишане. Врагът го преследва, но той вече не е там, влязъл е още по-навътре в гората, все така се отдалечава от партньора си.

Лае, за да е сигурен, че онези са по петите му.

Измъквай се и бягай!

Миризмите и звуците багрят света около него — същото е все едно ги гледа с очи. Долавя, че врагът го следва.

Вие отново, докато бяга, този път не за да привлече другите, а за да даде знак на партньора си, че всичко е наред. И да сподели една несъмнена истина.

Аз съм добро момче.

— Ще се справи ли? — попита Джейн.

Тъкър продължаваше да я поддържа през кръста. Собственото му дишане вече беше неравно, отчасти от умора, но и от безпокойство, докато се вслушваше в лаенето на Каин.

— Разбира се, че ще се справи — отговори, но думите му сякаш окуражиха повече самия него.

От време на време в гората се чуваха викове — хората на Лион гонеха Каин. Задачата, която му бе дал, би затруднила много сериозно дори опитно куче като него. Макар че с годините партньорът му бе доказал, че владее до съвършенство играта на котка и мишка, тази нощ на терена имаше прекалено много котки, твърдо решени да ги убият.

Въпреки всичко Тъкър продължаваше напред, защото трябваше да използва пълноценно всяка секунда, която Каин печелеше за тях, за да заведе Джейн на безопасно място. Продължаваше на североизток, докато Каин водеше хората на Лион на запад. Тук джунглата беше по-гъста, теренът ставаше по-стръмен — наближаваха възвишението с назъбени скали, което се издигаше в този край на острова.

През цялото време, докато напредваше мъчително с Джейн, Тъкър слушаше звуците, които издаваше Каин, и опитваше да разбере дали не преследват и тях. Не беше лесно да заблудиш Лион. След време той щеше да си даде сметка — ако вече не го беше направил, — че обучено куче като Каин не би издало толкова лесно местоположението на стопанина си.

Тъкър беше наясно с това и полагаше всички усилия да прикрива следите им — подбираше къде стъпват, внимаваше да не чупят клони. Каин лаеше и виеше от време на време, все по-далече, променяше височината и посоката, водеше преследвачите насам, после нататък. Тъкър отчаяно искаше да извади телефона си, за да провери партньора си, но единствено успяваше да се задържи на крака.

— Там! — изпъшка Джейн в ухото му.

Тъкър погледна напред, където сочеше Джейн.

— Пещера ли е това? — попита тя.

През пролука в листака преминаваше лунна светлина и осветяваше скала вдясно. В подножието имаше куп покрити с мъх камъни, но в сянката им се виждаше по-тъмно петно.

— Може би — отговори Тъкър и тръгнаха натам.

Той извади фенерчето си, светна за момент и видя отвор. Мястото беше по-скоро ниша, не пещера, и едва би побрало един човек.

Джейн също го видя.

— Мога да се напъхам там.

— Джейни…

Тя го погледна.

— Ще прикриеш входа и ще отидеш да намериш Каин. Той няма да се справи сам. Тук няма да имам проблеми.

И сякаш за да го докаже, се мушна в тясната дупка и обгърна коленете си с ръце.

— Виждаш ли? Като мишка в дупка.

Трясък на карабина в далечината се оказа много по-убедителен от думите й.

Затрещяха още изстрели.

„Каин…“

Изстрелите отекват в ушите на Каин и го лишават от едно от сетивата му. Светът му сега е по-малък, пропит със страх.

Тича снишен, с наведена глава, за да усеща миризмите.

Преди миг не е видял едрия набит мъж, чакащ в засада зад няколко паднали дървета. Миризмата на гнило и гъби от стволовете и клоните е скрила миризмата на ловеца — и вече е твърде късно. След като е достатъчно близо, Каин долавя лек полъх от миризма, която познава отпреди няколко дни.

От блатото, от сградата с ръждивите железа и прашен бетон.

Същият ловец е!

При това кратко предупреждение Каин отскача встрани в последния момент. Въпреки това куршумът се плъзва по дебелата защитна жилетка и му причинява болка.

Той не й обръща внимание, продължава да тича.

Стрелбата го следва навътре в гората.

Едва след като стрелбата спира Каин забавя крачка. Обикаля, връща се назад. Слухът му постепенно се възстановява, запълва празните полета от действителността. Той обаче разчита на друго сетиво. Търси миризмата на скрития ловец — след като я улови, той ще е негов.

Проследява я и заобикаля падналите дървета изотзад.

Би могъл да продължи да бяга — и иска ловецът да си мисли точно това, — но последната команда пламти в главата му.

„Нападай тихо!“

Стига до скривалището на ловеца точно когато той се изправя. Пращенето на радиостанция издава местоположението му. Гласът му е твърд, командва. Каин се прикрива, но го вижда да сочи в посоката, в която са изчезнали партньорът му и жената.

Каин не разбира думите на мъжа, но заплахата в гласа му е осезаема. Гняв припламва в гърдите на Каин. Мъжът се обръща и Каин вижда намръщената му гримаса, ожесточение, което не отстъпва на неговото.

Каин вече е наясно, че ловецът е разбрал истинската цел на играта в момента.

Плъзва се от сенките зад мъжа. Движи се безшумно, не ръмжи заплашително. Впива зъби в меката плът под коляното. Те се забиват дълбоко. Каин тръсва глава, за да откъсне месо, и мъжът пада.

Но това не е обикновена плячка.

Падналият не издава изненада или болка. Проблясва нож, просвистява край ушите на Каин. Каин се претърколва, за да избегне острието, скача на крака, втурва се отново в гората.

Отново тича и отново куршуми късат листа и клони над главата му.

Той продължава напред, защото знае, че ловецът, ранен и ядосан, ще изпрати други след него. Може би не всички, но достатъчно.

Тъкър чу новите изстрели в далечината. Джейн разбираше тревогата му.

— Върви — каза му и се намести по-навътре в малката вдлъбнатина. — Това е заповед, войнико.

Тъкър кимна. Знаеше, че е права. В нейното състояние не можеше да стигне далече. Мястото тук беше може би най-доброто скривалище на целия остров, ако с Каин успееха да държат враговете настрана от нея.

Започна да събира палмови листа, за да прикрие Джейн.

— Опитай да не заспиваш — каза й. Състоянието й можеше да се влоши.

— Да заспя? — Тя му се усмихна измъчено. — Няма никакъв шанс.

Когато Тъкър се наведе, за да намести последното листо, Джейн протегна ръка, улови брадичката му и го придърпа към себе си.

— И още нещо, войнико. — Целуна го по устните, замълча за миг, после се отпусна в сянката. — Искам да се върнеш.

— Да те зарежа в тази пустош? Никакъв шанс.

Някъде зад него отново затрещяха изстрели.

Джейн му махна да тръгва.

— Върви. Партньорът ти има нужда от теб.

Тъкър се подчини. Извади пистолета и започна да се спуска по гористия склон. Отначало тръгна бързо на запад, където Каин бе ангажирал врага. Сърцето му биеше в гърлото. След последния изстрел Каин бе притихнал. С всяка крачка ужасът на Тъкър растеше.

„Застреляли ли са го?“

Трябваше да потисне чувството и да продължи напред, което скоро стана по-трудно. Когато стигна до западния край на острова, влезе в полето, което претърсваха преследвачите. Сега беше негов ред да играе на криеница. Продължи в най-тъмните сенки, стъпваше много внимателно. Започна да чува звуците на преследвачите — шум от радиостанции, тихи гласове, счупени съчки.

— Насам — прошепна глас вдясно, само на няколко метра.

Тъкър залегна под ниските клони на един трънлив храст и замря.

На сантиметри от лицето му минаха войнишки ботуши.

После още едни.

Той спря да диша.

Първият войник наклони глава към микрофона на яката си.

— Сектор Делта, чисто.

Двамата продължиха нататък и Тъкър бавно изпусна въздуха от дробовете си.

Наложи се да се крие бързо още два пъти, но след малко звуците, които издаваха хората на Лион, останаха зад гърба му и отслабнаха.

Все още нямаше следа от Каин — не се чуваше лай или ръмжене.

„Добре ли си, приятелю?“

Изтърпя още десет минути. Движеше се бавно, за да не вдига шум, а му се искаше да се втурне да открие партньора си. След като няколко минути не чу хората на Лион, рискува и наруши радиомълчанието. Чукна малкия микрофон, закрепен с лепенка за гърлото му, и произнесе беззвучно само една дума.

„Каин!“

Кучето беше обучено да отговаря само ако няма опасност да издаде местоположението си. Тъкър намести слушалката в ухото си по-добре, но не чу нищо.

„Каин!“ — опита отново.

И тогава леко ръмжене погъделичка ухото му.

Тъкър затвори очи с облекчение, но все още изпълнен със страх. Щом кучето бе отговорило, значи за момента се криеше на безопасно място. Трябваше да остане така.

„Крий се!“

Тъкър извика картата на дисплея на сателитния си телефон и намери пулсиращата зелена точка от джипиеса в екипировката на Каин. Тръгна натам. Местеше поглед между дисплея и околността и колкото повече наближаваше, толкова по-силно ставаше нетърпението му да види Каин.

„Почти стигнах, приятел“.

Заобиколи една палма и внезапно се озова лице в лице с един от войниците. Той се изненада не по-малко от Тъкър, излязъл от сенките съвсем неочаквано. Насочи карабината си към гърдите му и стреля, но Тъкър светкавично се обърна странично. Три куршума просвистяха покрай ребрата му Тъкър вдигна пистолета — но преди да успее да стреля, войникът изведнъж залитна към него, изпъшка изненадано и се просна по очи.

Каин бе скочил върху мъжа и бе забил челюсти в ръката му. Карабината падна. Войникът обаче се обърна, прехвърли крак върху тялото на кучето и го събори.

Тъкър се спусна напред с насочен пистолет, но не стреля, защото се опасяваше да не улучи Каин. Войникът вдигна другата си ръка и в нея проблесна нож. За миг като че ли увисна във въздуха — после се заби в кучето.

Каин изскимтя, но не пусна ръката на войника.

Сърцето на Тъкър се качи в гърлото. Мъжът отново вдигна ножа и Тъкър се хвърли напред. Сграбчи китката му с две ръце, изви я нагоре и я подпря с коляно. Натисна рязко и лакътят се счупи.

Мъжът изрева от болка.

Тъкър измъкна ножа и го заби в гърлото му. Викът се превърна в мъчително хъркане. Тъкър завъртя острието и кръвта заля пръстите му. Мъжът потрепери конвулсивно и замря.

Тъкър се дръпна от безжизненото тяло и направи знак на Каин да дойде при него. Нямаше време за размекване или за проверка на раната. Лион и хората му несъмнено бяха чули изстрелите и виковете.

Тръгнаха на запад, по-далеч от Джейн.

След малко джунглата се разреди. Отпред се чуваше прибоят. Островът свършваше.

Отзад долетяха тревожни викове:

— Насам!

— Глийсън е убит!

— Оставете го. Пръснете се!

Последната команда беше изкрещяна с френски акцент.

„Лион…“

Тъкър хукна. Прецени възможността да се върне назад, на север, където джунглата беше по-гъста, но Каин едва го следваше и дишаше мъчително. Нямаше начин да се движи с достатъчна преднина пред преследвачите, а Тъкър никога не би го оставил.

След минута стигнаха до скала, надвиснала над морето. Тъкър спря на ръба и погледна тъмната вода, която се блъскаше долу в скалите. Не можеше да скочи в бушуващата стихия. Вдясно обаче видя спокойна вода — колкото детски басейн, — зад голяма канара, която поемаше ударите на вълните.

„Ще трябва да свърши работа.“

Погледна приятеля си.

— Готов ли си?

Каин размаха опашка.

Добър знак!

Тъкър прибра пистолета в кобура, наведе се и вдигна кучето. Каин трепна от болка. Топла кръв намокри дланите на Тъкър. Ножът бе проникнал дълбоко — колко дълбоко обаче щеше да стане ясно по-късно.

— Съжалявам, приятел — прошепна той в ухото на Каин. — Скачаме!

Прегърна го и скочи.