Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (36)

33.

27 октомври,

12:01 централно европейско време

Камена Гора, Сърбия

Тъкър изскочи на улицата. Още един трясък разтърси земята. Миг по-късно артилерийски снаряд изпищя над главите им и се взриви в планинския склон. Полетяха камъни и пръст, изсипаха се върху покривите и изпочупиха керемидите в горния край на селото.

От малкото училище от едната страна на площада се изсипаха деца заедно с учителката си, с писъци и плач.

Моторът на шкодата изръмжа и Джейн я подкара.

Франк изтича навън след Тъкър заедно с Йосиф и двамата му синове, които викаха ядосано.

— Какво да правим? — извика Франк.

Джейн спря рязко пред тях. Нора отвори вратата и извика:

— Скачайте вътре!

Каин излая, сякаш и той настояваше да се качат, присвил уши назад. В този момент избухна още един снаряд, на запад от тях, удари една къща и в небето се издигнаха отломки и дим.

Франк заобиколи колата, за да се качи, но Тъкър остана на място, загледан в площада, който вече беше изпълнен със старци, жени и деца. Повечето мъже вероятно бяха на работа в околните мини.

Тъкър стисна Франк за рамото.

— Не можем… не можем просто да оставим тези хора да бъдат избити.

Очите на Франк бяха разширени от страх, но той кимна в знак на съгласие. Все пак попита:

— А какво можем да направим?

Тъкър си спомни разрушенията в пустинния град и как се бяха измъкнали. Обърна се към Йосиф и посочи земята.

— Имате ли изби, пещери, нещо под земята?

Старецът вероятно бе видял доста страдания през живота си и вместо да изпадне в паника, се ядоса и се изпълни с решителност.

— Да. Много изби. И пещери.

Посочи западния край на селото.

Тъкър погледна стареца в очите.

— Покажи ми тези пещери. Накарай момчетата ти да насочват всички към пещерите или избите.

Йосиф кимна и заговори бързо на момчетата си.

— Тък! — извика Джейн.

Той пристъпи към отворената врата и хвърли поглед към хаоса на площада. Повечето деца стояха при учителката си, скупчени около нея, стиснали полата й, разплакани. Други деца бягаха по улици и пътеки наоколо.

— Джейн, ще помогна на тези деца да се доберат до пещерите западно от селото. Прибери в колата колкото можеш повече хо…

Поредният снаряд изсвистя във въздуха и се взриви в другия край на площада. Керемиди и парчета дърво се разхвърчаха във всички посоки и се посипаха върху чешмата. Статуята на войника се наклони и падна в коритото отпред. Вдясно момче на десет-единайсет, което бягаше през дима, изведнъж се просна на земята, разкъсано от осколки.

Франк тръгна инстинктивно натам, но Тъкър го хвана за ръката и го спря.

Момчето беше мъртво.

Йосиф махна на Тъкър да го следва. Синовете му хукнаха, грабнаха по едно-две деца в силните си ръце и подкараха другите пред себе си.

— Обиколете селото! Приберете колкото хора можете да натоварите и ме чакайте в западния край!

Джейн изглеждаше изплашена, но кимна.

— Каин, при мен! — изкомандва Тъкър.

Кучето скочи до крака му.

Шкодата тръгна през площада, а Тъкър и Франк последваха Йосиф и синовете му. Тъкър грабна едно малко момиче, скрило се зад една пейка.

По сигнал на Тъкър Каин тичаше наоколо и лаеше, за да накара изостаналите да побързат. Тъкър извади сателитния си телефон, за да опита да се свърже с Рут, но не намери сигнал.

Франк забеляза усилията му.

— Копелетата сигурно заглушават комуникациите в района, както в Тринидад. Няма сателитни, клетъчни и стационарни телефони.

— Ами Рекс?

Франк погледна пулта.

— Имаме връзка. Всъщност да де. Би трябвало да запазят тези честоти свободни, за да има как да управляват дроновете си.

На югозапад отекна още една страховита експлозия. В небето над съседната планина се издигна оранжево кълбо.

Франк пребледня.

— Започват да обстрелват и други села.

Докато бягаше през селото, Тъкър погледна към границата на юг. Димна пелена се издигаше на мястото, където бяха оръдията и танковете.

Можеше да предположи каква ще е стратегията на врага.

„Обработват тези места, след което ще пуснат танковете.“

След това щеше да има оцелели и щяха да се появят кадри с разрушени домове и черногорски танкове по улиците на селата, и трупове, много от които на деца.

— Как могат да правят това?! — изпъшка Франк.

Тъкър смяташе, че е все едно. Една-единствена цел започваше да блести пред неговите очи.

Танковете трябваше да бъдат спрени преди да стигнат дотук!

Франк се втурна по една странична уличка, за да помогне на бременна жена, която придържаше корема си с ръце и се опитваше да се добере до тях. Върна се при Тъкър, като подкрепяше жената.

След безкрайни усилия най-накрая наближиха покрайнините на селото. Далеч напред единият от братята махаше на Тъкър и сочеше пряката, за да отклони колоната по нея.

Нямаше нужда от допълнително окуражаване, за да бързат.

Още един снаряд удари площада зад тях и изпрати в небето огън и дим. Взривната вълна ги тласна напред. Артилерийските залпове следваха един след друг, снарядите сееха разрушения. Дим изпълваше въздуха, миризмата беше лютива. Викове и писъци на изплашени деца отекваха в набързо опразнените улици. Десетки хора вече следваха Тъкър, други бързаха да стигнат до заветната цел.

Клаксон привлече вниманието му надясно. Шкодата се спускаше по стръмна улица от горните редове къщи на селото и едва се провираше в тясното пространство. През предното стъкло, сега набраздено от пукнатини, се виждаше непоколебимото и нетрепващо лице на Джейн. Тъкър го помнеше от Афганистан — Джейн в боен режим.

Изпита облекчение, когато я видя, и изпусна дъх, който не знаеше, че е стаил.

Колата стигна до потока местни хора и продължи заедно с Тъкър. Беше пълна с хора, насядали един върху друг. Дори на коляното на Джейн седеше момченце на две или три годинки и тя го придържаше с една ръка, докато шофираше, сякаш беше собственият й син.

Свали прозореца и заговори, докато се движеше успоредно с него.

— Взех колкото успях, но нагоре е ад. Видя ли взривовете в далечината?

Той кимна. Тревогата й ясно показваше, че си дава сметка какво означава всичко това.

Стигнаха края на селото и поеха на север — там един от синовете на Йосиф ги чакаше пред двойна врата, през която се влизаше в подземие, изкопано в хълма. Приканваше ги да влизат и ги побутваше да бързат.

Джейн обясни:

— Научих от местен човек, че пещерите от тази страна на селото се използват като общи изби за съхраняване на продукти. Вкопани са дълбоко в земята и би трябвало да им осигурят някаква защита.

Тъкър се надяваше да е така.

Когато стигнаха входа, Джейн свали хората от колата и подаде детето на една възрастна жена, която като че ли го познаваше. Джейн продължи да гледа след детето, докато жената го внасяше през вратата на избата, с угрижено лице, явно замислена за собственото си дете.

Франк, Нора и Тъкър свалиха останалите хора в избата, след това слязоха по стъпалата след тях.

Затвориха вратите.

 

 

12:19

Долу бяха запалили фенери. Трепкащите пламъчета осветяваха тревожни лица и сгушени тела. От дълбочината на избата се чуваха приглушени гласове.

Навън продължаваха да избухват снаряди и да тресат земята. От тавана се ронеше пръст. Тъкър чувстваше тътена с корема си.

— Трябва да направим нещо — каза Франк.

Тъкър пое въздух, за да се съсредоточи. Дълбоко в ума му обаче се бяха събудили старите тревоги и му пречеха да мисли. Видя, че всички погледи са насочени към него.

Появи се Каин и се облегна на крака му — сякаш усещаше, че Тъкър се нуждае от подкрепа. Тъмните очи го гледаха и топло отразяваха светлината на фенерите. Тялото на кучето леко трепереше. Не му харесваше, че е под земята, след като преди време едва не беше погребан.

Въпреки това беше лоялен както винаги и оставаше при Тъкър.

Той пое кураж от партньора си и попита Франк:

— Рекс още ли е във въздуха?

Франк извади пулта от джоба си.

— Оставих го в пасивен режим, когато забелязах военната техника. Батериите му обаче падат.

Франк показа екрана на Нора, която все още изглеждаше стъписана от случилото се, но като че ли изпита облекчение, че ангажират вниманието й.

— Мисля, че ще издържи още петдесет-шейсет минути.

— Успяхте ли да засечете къде е командният център?

Франк се сепна — явно беше пропуснал да го направи в суматохата.

— Да видим. — Изведе на екрана някакви данни. Нора наблюдаваше. — Мисля… мисля, че да.

— Мислиш или сте го засекли?

Нора обясни колебанието:

— Не сме дали изрична инструкция на Рекс да засече излъчването от третата посока, така че да засечем данните и да пресметнем координатите, но май го е направил сам.

„Направил го е сам?“

— Санди ме удивлява все повече… — каза Нора тихо и се усмихна.

Франк кимна.

— Мисля, че Рекс се учи. Изпълнил е задачата по своя преценка, може би е разбрал каква е била целта на предишните кратки полети и е записал информацията, в случай че ни е нужна.

— И тя ни е нужна. — Тъкър погледна Джейн. — У теб ли са картите на „Скаксис“?

Джейн кимна и извади сгъната топографска карта.

— Какви са координатите на командния център?

Докато тримата се взираха в картата, която разпънаха на стената на избата, някой докосна ръката на Тъкър. Той се обърна и видя Божена и Йосиф.

Старецът кимна вдървено, но учтиво.

— Хвала вам.

— Благодаря — преведе Божена, като добави и собствената си благодарност за усилията им.

„Рано е да ни благодариш.“

Божена явно си даваше сметка за опасността, защото страхът беше изписан на лицето й. Трепна, когато още една експлозия разтърси земята. Все още никой не беше в безопасност — особено ако онези танкове потеглеха.

Тъкър погледна Божена и Йосиф.

— Нужна ни е помощта ви. — Кимна към двамата синове на стареца. — Трябва ни човек, който познава мините на „Скаксис“ добре.

При споменаването на името Йосиф се намръщи и попита нещо на сръбски.

— Защо ви е? — преведе Божена.

Тъкър нямаше време да обяснява, а и се опасяваше, че при превода нещо може да се загуби.

— Ако има кой да ни помогне, имаме шанс да спрем всичко това.

Видимо недоверчив, Йосиф поговори с Божена, която, изглежда, го успокояваше — сочеше хората на Тъкър, после останалите в избата.

Най-накрая Йосиф въздъхна и повика едното от момчетата си.

— Синът ми Прави. Знае мините.

Тъкър заведе Прави до картата.

— Покажи му къде според Рекс е командният център.

Франк посочи място на картата, в далечния край на комплекса, далече от основната дейност на мините.

— Знаеш ли къде е това? — попита Тъкър.

Младият мъж се наведе към картата, огледа внимателно мястото, после се изправи.

— Да. Манастир. — Вдигна глава и попита — Защо?

— Можеш ли да ни заведеш там?

Прави се намръщи.

— Там е високо и е така. — Показа с ръката си наклон. „Стръмно“, предположи Тъкър, което се виждаше и от топографията на картата. Започваше да се отчайва, защото си даваше сметка, че няма много време.

Прави предложи лъч на надежда, като се усмихна хитро.

— Но аз може би знае път.