Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (13)

10.

14 октомври,

10:02 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

На следващата сутрин Тъкър напусна мотела. Замина с нов джип — нае сребърен „Додж Дуранго“, отново под фалшива самоличност — и се насочи към Атина, на трийсет километра западно от Хънтсвил. Там взе стая в друг мотел — „Стоун Харт Ин“. Докато Каин душеше стаята сантиметър по сантиметър, Тъкър се обади на Франк Болинджър и уговори с него да се срещнат за обяд на няколко километра от военната база Редстоун Арсенал.

Отклони се от пътя обратно към Хънтсвил, за да прибере карабината МР-5, която бе скрил в някакви храсталаци след като бе излязъл от блатото.

Нямаше да поеме никакви рискове при новата среща.

Като допълнителна мярка пристигна в ресторанта час по-рано. Огледа непосредствената околност — паркинга и всички подходи към мястото и околните улици. След това седна в кафене на отсрещния тротоар, за да наблюдава заведението.

Ресторант „Котън Роу“ беше в югозападния ъгъл на централния градски площад, където беше и съдебната палата, и заемаше залата на някогашна борса за памук. Сградата беше тухлена, триетажна, с веранда с черно боядисани железни парапети.

Франк Болинджър дойде точно в дванайсет и седна на една от масите вън, под навеса. Тъкър го наблюдава цели петнайсет минути, за да се увери, че никой не го следи. Едва тогава прекоси улицата с Каин.

Франк стана и се усмихна на кучето.

— Помислих си, че сте ми вързали тенекия.

После се намръщи при вида на ръцете на Тъкър, които бяха покрити с драскотини. Посочи малката лепенка на ухото му, където го бе одраскал куршумът.

— Какво е станало?

— Загубих се в блатото — отговори сухо Тъкър.

— Какви ги говориш? Как така?

Изненадата на Франк изглеждаше искрена. Тъкър обикновено се доверяваше на първото си моментно впечатление от реакциите на хората, разчиташе на вродения си талант да разбира другите, но след случилото се миналата нощ беше нащрек.

— Франк, ти ли ме изпържи?

— Какво?!

Тъкър седна и дръпна Франк да седне.

— След като си тръгнах вчера, някой ми устрои засада край блатото.

— Засада? — Франк се ококори. — И мислиш, че аз… Тъкър, не бих направил такова нещо. Дори и животът ми да зависи от това.

Тъкър впери поглед в очите му. Франк не трепна.

— Първо, никога не бих предал свой брат — настоя Франк. — Никога. Второ, дори и да исках, на кого мога да се обадя? Просто не познавам подобни хора.

— Възможно ли е неволно да си предупредил някого, да си казал нещо, без да щеш?

Франк се замисли за момент, после бавно поклати глава.

— Не виждам как. Обадих се, за да питам за Санди Конлън, чак тази сутрин.

„Значи не може да е предупредил някого неволно.“

Странна история!

Франк се наведе напред.

— Трябва да ми вярваш!

Тъкър въздъхна. Не долавяше у Франк нищо освен искреност.

— Вярвам ти.

— Значи всичко е наред?

— Всичко е наред.

Франк въздъхна, после се облегна на стола си.

— Разкажи ми какво се случи.

Тъкър разказа за електрическата повреда, заради която се бе наложило да спре на пустия път, и за последвалата стрелба, която го бе принудила да влезе в блатото.

— Хмм — промърмори Франк. — Вероятно са използвали някакъв дистанционен прекъсвач, за да обездвижат колата ти. Прекрасно!

— Не беше никак прекрасно там, където бях. Възможно ли е обаче да се направи такова нещо?

— Лесно е. Просто трябва да се хакне компютърът на колата. — Франк видя сбърченото чело на Тъкър. — Той има безжична връзка с Мрежата. Всичко в съвременните коли е дигитално, тоест може да бъде хакнато.

Дойде келнерката и взе поръчката им.

След като се отдалечи, Франк продължи:

— Сега разбирам защо ме подозираш. Бръсначът на Окам: най-простото решение обикновено е вярното. Аз обаче знам, че не съм аз, така че кой е направил това с теб?

— И кои са те?

— Именно. Кой друг знае, че си тук?

Тъкър не искаше да споменава Джейн, дори и пред Франк. Още не.

— Само този, който ме прати тук — отговори уклончиво.

Франк като че ли разбра неохотата му.

— И имаш доверие на този човек?

Тъкър кимна.

— Значи трябва да те следят по някакъв начин. Може би телефонът ти?

— Съмнявам се. Дълбоко кодиран е. — Сателитният телефон му беше даден от Рут Харпър от „Сигма Форс“ в случай че й се наложи да се свърже с него или обратното.

— Дай да го погледна. — Франк протегна ръка.

Тъкър се замисли за миг, после му го подаде.

Франк го огледа като експерт. Натисна няколко бутона, проследи какво се изписва на дисплея, дори отвори задния капак и извади симкартата. Цяла минута побутваше вътрешностите на телефона с клечката за зъби от нелепо сложното си швейцарско джобно ножче. После сглоби телефона и го върна на Тъкър с възхитено подсвиркване.

— Няма да те питам откъде го имаш. Дяволски сложен е, но дори и такова устройство може да бъде проследено. Все пак за това са нужни сериозни знания и умения.

— Дори и да си прав, това не обяснява как изобщо съм попаднал в полезрението на тези убийци. За да ме проследят, би трябвало да знаят за мен.

— Така е. Което ни връща към въпроса кой друг знае, че си тук. Възможно ли е този, който те е изпратил в Хънтсвил, да е споделил и с някой друг?

Тъкър не можеше и да си помисли, че Джейн би направила подобно нещо. Параноята й, когато се бяха срещнали в Монтана, стигаше до небето.

— Не мисля.

— В такъв случай помисли какво се е случило след като дойде тук. С кого освен мен си се срещал? Възможно ли е някой да те е забелязал?

Тъкър си спомни двамата, които го дебнеха около къщата на Санди. Дали пък по някакъв начин не бяха разбрали кой е, след като го бяха видели там? И Едит Лозиър, която се грижеше за склада…

„Може да не съм бил толкова предпазлив, колкото си мисля.“

— Възможно е — призна Тъкър.

— Добре, да оставим тази мистерия настрана, засега. Като предпазна мярка предлагам да държиш телефона си изключен, с извадена батерия. Ще опитам да се снабдя с някои компоненти, които да затруднят проследяването, но докато намеря всичко необходимо, ще минат няколко часа.

Тъкър повдигна вежда.

— Можеш ли да го направиш?

— Не са ме назначили като експерт на сегашната позиция защото съм хубавец.

Тъкър разпозна блясъка в очите на Франк, който бе виждал някога в Афганистан, когато опитваше да му обясни по-тънките моменти в засичането на комуникации.

— Като войник през тази нова ера на кибервойни — обясни Франк — след времето на терен се наложи да придобия нови умения. Като хакването на различни системи например. Ще събера компонентите, нужни за твоя телефон, и ще видя дали ще успея да запуша слабите му места по-сигурно. Ще донеса каквото е нужно в мотела ти, довечера. Да се надяваме, че дотогава ще съм научил повече и за Санди.

— Чудесно.

Тъкър си даде сметка, че новите умения на Франк са идеални за още една задача — пулта за управление на дрона. Като предпазна мярка беше изключил захранването на устройството и го бе заровил на два километра от стария си мотел. Ако някой би могъл да научи нещо от това устройство, това беше Франк.

— Преди да дойдеш до мотела ми — каза Тъкър, — има още нещо, което ми се ще да видиш.

— Какво?

Тъкър не бе разказал с големи подробности за апарата, който го бе преследвал през блатото. Реши да остави Франк да добие непредубеден поглед върху операционната система, управляваща дрона, преди да заговори за тези подробности.

— Мисля да те оставя да се изненадаш — добави Тъкър.

Франк се подсмихна.

— Това си е направо подранил коледен подарък.

 

 

18:17

Когато Тъкър се върна в мотела си край Атина, слънцето залязваше след още един топъл ден в Алабама. Беше прекарал остатъка от деня с Каин в местните паркове, където кучето успя да разкъса три топки за тенис и да се намокри в три различни поточета. Може би щеше да е по-умно да се скрие някъде, но се съмняваше, че враговете му биха проявили дързостта да ударят посред бял ден при толкова много свидетели наоколо.

Освен това Каин имаше нужда от разходка, за да се освободи поне частично от напрежението от предната нощ.

„И аз също…“

Колкото и приятен да бе денят, Тъкър все поглеждаше към небето и се ослушваше да чуе онзи специфичен звук. Даваше си сметка, че нервността му се дължи до голяма степен на собствения му посттравматичен стрес. Макар че бе получил само няколко драскотини, нападението в блатото му се бе отразило, бе отворило стари рани — тези, които бяха леко завехнали, но останали неизлекувани. След като замина от Афганистан, Тъкър страдаше от кошмари и безсъние, които го оставяха емоционално изтощен. Макар и да бе минал през задължителните консултации с психолози, специалисти в работата с ветерани, бе открил, че се чувства по-добре, когато е на открито, когато пътува, с Каин до себе си.

И все пак разбираше, че кошмарите остават някъде дълбоко в него.

Може би заради това продължаваше да приема такива високорискови задачи — за да прогони врага, който е вътре в него самия. Един от психолозите бе предположил, че може би е склонен към самоубийство, но Тъкър бе убеден, че няма такъв проблем. Искаше да живее, а ако някога го обземаха съмнения, беше достатъчно да погледне кучето до себе си. В дъното на душата си Тъкър знаеше, че всеки опит за самоубийство от негова страна най-безразсъдно би изложил на опасност Каин.

Един от терапевтите му бе предложил най-доброто обяснение, като прецизира диагнозата му като резултат от преживяна морална травма — дълбоко нарушаване на фундаменталното разбиране на Тъкър за добро и зло вследствие видяното в Афганистан. Тъкър подозираше, че животът му напоследък е продължаващ опит да открие равновесието си отново и да компенсира — не толкова за нещата, които е правил, а по-скоро за тези, които не е успял да направи. Ето това даваше смисъл на дните му — да се изправи срещу несправедливостите по света.

Междувременно имаше пица — още една причина да живее.

По пътя към Атина взе две пеперони и шест бири. Едва успя да остави всичко на масата в стаята си, когато на вратата се почука.

Точен както винаги, Франк го поздрави с едноръка прегръдка, защото другата му ръка беше заета — носеше малък сак. Огледа стаята, когато влезе, и подметна:

— Хубава бърлога.

Тъкър не пропусна сарказма в тона му. Мотелът определено не беше „Риц“, но беше чист и уютен, с обзавеждане, което би могло да мине за вехт шик.

Франк си взе парче пица и една бира и се настани на леглото до свития на кравай Каин, който го поздрави с тупване на опашка. Тъкър вече го бе нахранил с огромна паница кучешка храна.

— Изглежда щастлив — отбеляза Франк.

— Сега е владетел на парковете и потоците в Хънтсвил.

— Не му донесох корона. — Франк отвори ципа на сака. — Донесох обаче други хубави неща. Дай ми телефона си, за да видя дали ще успея да заключа това бебче както трябва.

Тъкър му подаде сателитния телефон.

Между две хапки пица Франк отвори черния капак и започна да пипа вътре — развинти някакви части, сложи други, накрая смени симкартата.

— Това би трябвало да реши въпроса. Поне докато установим с каква проследяваща апаратура действа противникът.

— Защо казваш „ние“?

Франк му върна телефона, извади от сака пулта на дрона и го сложи на леглото. Гледаше го с възхищение.

— Каква красота. Разбира се, въпреки напътствията ти едва открих това съкровище. Нямах време за нещо по-сериозно от повърхностен преглед. Все пак е впечатляващо… — Вдигна очи от пулта и погледна Тъкър. — Струва ми се, че си играеш в моя пясъчник. Вече не можеш да ме изриташ.

— Играта може да загрубее, Франк.

— Ако се съди по състоянието ти, вече е загрубяла. — Франк вдигна ръце. — Виж, с радост ще оставя грубата част на теб и Каин. Ще действам стриктно зад кулисите.

Тъкър въздъхна, затърси думи. Без съмнение знанията и уменията на Франк щяха да са му от полза, но той предпочиташе да действа сам. Въздъхна и каза:

— Кажи ми какво научи за Санди и после ще обмисля предложението ти.

— Добре. — Франк сви рамене. — Знам, че е от този район, като мен. Единствената й жива роднина е майка й, която живее високо в Апалачите, където хората са пословично недоверчиви към непознатите.

Джейн бе споменала, че майката на Санди е сред последните, които са я виждали, преди да изчезне. Едит Лозиър пък, управителката на склада, му бе казала, че Санди смятала да се види с майка си и че си тръгнала необичайно бързо от склада.

— Може би си струва да се провери — отбеляза Франк.

— Защо?

— Планинците са сплотени хора, които се подчиняват еднакво на традициите и подозренията си. Знаят как да пазят тайните си. Ако Санди е искала да скрие нещо далеч от хорските погледи, там би било логично място за търсене.

Тъкър кимна замислено. Франк беше прав. Може би си струваше да отдели един ден за пътуване дотам.

— А какво научи за ролята на Санди тук, в Редстоун Арсенал?

Франк се намръщи.

— Не много. Научих, че не е била зачислена към никоя официална военна част. Работела е в някакъв квази частен екип — група „Одиша“.

Тъкър наостри уши. Спомняше си името — Одиша, — оградено с кръг на една от белите дъски в импровизирания команден център на Санди. Франк май беше на прав път. Изглежда, уменията му се простираха отвъд дънните платки и компютърните програми.

— С какво се занимава тази група? — попита Тъкър.

— За съжаление, това е над нивото ми. Единственото, което успях да открия, без да привличам внимание, е, че групата се състои от математици и статистици. Работят в построено неотдавна помещение в отдалечен край на Редстоун. Достъпът до тях се контролира от военна полиция. Доколкото мога да преценя, групата живее предимно там.

— Каза „квази частна“. Какво имаш предвид?

— За да действат в Редстоун, несъмнено трябва да имат одобрението и подкрепата на командващия базата, но доколкото разбрах, „Одиша“ работи самостоятелно. Управлява ги частна фирма.

— Коя?

Франк сви рамене.

— Ще трябва да ровя още. Може би ако знаех повече подробности…

Тъкър се поколеба, но реши, че ако скрие информация, ще изложи Франк на по-голям риск.

— Франк, мисля, че е крайно време да ти дам и останалите подробности около изчезването на Санди.

Франк се наведе напред.

— Ако обичаш.

Тъкър започна с натрапниците, на които се бе натъкнал при къщата на Санди, и стигна до складовата клетка.

— Тези, които ни гониха през блатото, може да са същите от къщата. Поне за единия съм до голяма степен сигурен.

„Онзи Уебстър…“

Франк прекъсна разказа му.

— Момент. Спомена, че имаш номера на колата, спряла пред къщата на Конлън.

Тъкър кимна.

— Добре. Дай ми го, преди да тръгна. Ако тази кола е минала дори само веднъж през портал на Редстоун, ще е оставила следа. Може да се окаже добро начало. — Франк махна с ръка. — Продължавай. Какво друго се случи?

Тъкър продължи с разказа си, като мина към качествата на дрона, който го бе преследвал в блатото.

Вдигнал парче пица към устата си, Франк премигна няколко пъти и издиша шумно.

— О-хоо! — промърмори. — Имам стотици въпроси.

Тъкър се усмихна.

— Знаех, че ще имаш.

— Първо, покажи ми куршума, който си извадил от дървото, и насочващото устройство, което си открил във водата.

Тъкър отиде до раницата си, извади двете неща и му ги подаде.

Франк мълча цяла минута, докато ги оглеждаше.

— Определено е прецизно насочван куршум. Но не прилича на нищо, което съм виждал. Ще опитам да го разглобя по-късно, у дома. — Погледът му се върна към Тъкър. — За дрона… каква беше точността на насочващата система?

— Добра, но не съвършена. Имаше доста пропуски. Защо?

— Ставаше ли по-прецизна с времето?

Тъкър се замисли, после кимна.

— Всъщност да… Мислех си, че е защото забавям темпото, но може и да си прав.

— Хмм…

— Какво?

— От нивото на заглушаване на двигателя, което описваш, и стелт технологията може да се съди, че имаме дрон от следващо поколение. Една от инженерните насоки, които в момента се разработват — и където се насочват най-големи средства, — е създаването на дронове, които не само действат автономно, но и се учат по време на операция.

Стомахът на Тъкър се сви.

— Мислиш, че си имаме работа с някакъв нов прототип?

— Да. Остава обаче въпросът до каква степен това проклето нещо е автономно. Може ли да му се въведе профил на цяла мисия и то да я изпълни?

— Нещо като „излита и забравяш“?

— И дори още по-зле. При съществуващите технологии дроновете могат да откриват и да вземат на прицел различни характеристики на врага: визуални идентификатори, електронни емисии, транспортни маршрути и други от този род. Следващото поколение дронове обаче вероятно ще може да се програмира да прави автономни преценки според находките на терен.

— Включително и да стреля смъртоносно.

Франк кимна.

— Да. Отстраняване на хората от уравнението. За да се пести животът на военните на терен, напоследък има повишен натиск за създаване на роботизирани воини с по-голяма автономност и способност за вземане на решения.

Тъкър преглътна. Опитваше да си представи бъдещата война.

„А може би не е нужно да си я представям.“

Жуженето на дрона изпълваше главата му.

Франк продължаваше:

— И военните инженери, и независимите програмисти се стремят към тази цел. В момента това е златна треска. Дори „Блекуотър“, частната военна фирма, добави отдел за роботизирана техника към бизнесструктурата си през 2007 година, като отвори вратата за роботи наемници и автономни дронове, които действат извън ограниченията на военното командване.

Франк вероятно бе забелязал пребледняването на Тъкър, но явно не бе приключил.

— Има и още нещо. Можеш да се обзаложиш, че който е създал този дрон, няма на разположение само този модел. Дроновете се произвеждат с различни големини и форми, според предназначението им, и могат да летят във въздуха, да се движат по земята и дори да плуват под вода.

Тъкър се замисли за това предупреждение.

Франк се отпусна назад и се усмихна.

— Е, какво мислиш?

— За кое? — едва успя да отговори Тъкър.

— Получавам ли позицията? Ще остана ли с теб и Каин? Казах ти, че мога да съм ви от полза.

Тъкър не се поколеба.

— В екипа си.

Усмивката на Франк стана още по-широка.

— Какво искаш да направя най-напред?

— Провери номера на колата и виж какво ще откриеш… Но дискретно.

Франк кимна и попита:

— А какво ще правиш ти?

Тъкър мислеше за мястото, където живееше майката на Санди, и описанието на Франк.

— Май ще си купя банджо.