Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (34)

31.

27 октомври,

08:07 централно европейско време

Кралево, Сърбия

След дванайсет часа, на половин свят разстояние от Тринидад, Тъкър и групата се друсаха в друг нает джип. Температурата в този ранен час в южните планини на Сърбия беше под нулата, тъй като през Балканите бе минал студен фронт. Пътищата бяха заледени и от ниските облаци, настанили се над зелените върхове на Динарските планини, се сипеше ситна суграшица.

— Не е точно като на Карибите, нали? — обади се Франк от задната седалка.

„Да, не е“.

Тъкър караше снежнобяла шкода „Йети“ — автомобил с двойно предаване, който често се среща в планинските райони на Сърбия. Рут Харпър бе уредила този транспорт, за да се слива с местните, не че беше подходящ като големина за групата им.

Джейн беше получила разрешение от лекарите и сега седеше на дясната предна седалка, увита в дебело пухено яке, а Франк и Нора бяха отзад с Каин. Последният член на групата, Рекс, беше в багажника, увит в брезент.

Стигнаха до малкото градче Кралево в Южна Сърбия, след като през нощта летяха с частен самолет, който взе разстоянието от Тринидад до Сърбия, без да зарежда никъде по пътя. Рут бе избрала този малък планински град и незначителното му регионално летище по две причини.

Най-напред, за да не допусне една и съща грешка два пъти. След като два от дроновете на „Танджънт“ бяха свалени, трябваше да приемат, че Лион подозира, че Тъкър и компания са останали живи след изпепеляването на остров Патос, и че ще наблюдава летището в Белград. Преди час бяха кацнали на малкото летище в Кралево, с европейски опознавателни знаци и гръцки паспорти, благодарение на добрите хора в „Сигма“.

Джейн, която проучваше картата на коленете си, спомена втората причина да кацнат в Кралево.

— Комплексът на „Скаксис Майнинг“ се намира само на деветдесет километра в планините. За да стигнем там, трябва да се движим по шосе, обозначено като Е-761, което води към границата на Сърбия с Черна гора.

Тъкър кимна.

Миналата нощ Пейнтър бе съобщил за повишена активност на товарни хеликоптери в района, както и за пристигането на колона тежки камиони. Всички бяха готови да се обзаложат, че каквото и да е намислил Келерман за региона, базата за операциите ще бъде на територията на „Скаксис Майнинг“.

На задната седалка Каин се прозина така, че чак челюстите му изпукаха.

„Разбирам те, приятел.“

Времето не чакаше и групата се бе задоволила само с дрямката на борда на самолета, макар че Франк и Нора прекараха повечето време навели глави пред лаптопите. Дори и сега двамата мърмореха зад Тъкър за кодиране и алгоритми — на практика чужд език.

До голяма степен всичко, което предстоеше да се случи, зависеше от тях двамата, най-вече от Нора. Тя познаваше най-добре работата на Санди, докато Франк по-скоро помагаше на младата жена да тества идеите си. Тъкър и Каин просто трябваше да отведат Нора там, където трябваше да стигне.

Джейн избърса запотеното стъкло до себе си. Тъкър искаше да не я взема — за да е в безопасност, но и защото все още й беше ядосан. По време на полета почти не разговаряха. Дори Каин усещаше напрежението и често отиваше ту при единия, ту при другия, като че ли за да ги сдобри със силата на волята си.

В края на краищата Тъкър бе признал, че помощта на Джейн ще му е нужна. На нея имаше по-голямо доверие, независимо от случилото се, отколкото на всеки друг, включително на агентите на „Сигма“, които Рут бе предложила да ги придружават. Джейн имаше кръвен залог в играта — собствен и на приятелите й. Освен това той виждаше решителния й до вманиаченост поглед, когато тя си мислеше, че никой не я гледа. Познаваше това изражение, защото го бе виждал твърде често в огледалото, когато го връхлитаха тревожността и отчаянието. През годините се бе справял с тази болка — беше се опитвал да се бори със злото около себе си и се надяваше един ден отново да открие равновесието си.

Не можеше да лиши Джейн от възможността да направи същото.

Тя трябваше да доведе нещата докрай.

В края на краищата, след като разполагаха с толкова малко време, Рут се бе съгласила — след кратък спор — да позволи групата на Тъкър да се насочи към територията на врага като преден отряд за прецизни удари. Самата тя се бе върнала във Вашингтон, за да организира подкрепата, която трябваше да осигури на Тъкър на място. Освен това съгласуваше действията си с Пейнтър, за да се справят с Пруит Келерман.

Засега групата разчиташе само на себе си.

Тъкър погледна Нора в огледалото. Виждаше тежестта върху раменете й, от сенките под очите до превития гръб. Но на лицето й виждаше и твърда решимост да поиска възмездие за жената, която обичаше и която й бе оставила оръжието да го направи.

Дори и в момента Нора стискаше флашката на Санди в юмрука си.

Санди бе подобрила алгоритмите на Тюринг и бе записала резултатите на малкия електронен носител, което бе дало възможност на Нора и Франк да препрограмират Рекс с новите, по-добри алгоритми. Това вече им бе дало възможност да са крачка напред, но за да спрат операцията, беше нужно да прибегнат до последния файл на флашката — шедьовъра в реверсивното инженерство на Санди.

Тъкър помнеше файла, който бе видял на екрана няколко дни преди това, както и името му.

Лоботомия.

В този файл беше ключът за разбиване на всичко, което съдържаше копие от оригиналната работа на Санди, преди всичко системата изкуствен интелект на дроновете. Програмният код беше в състояние да лиши от „мозък“ летящите военни машини, да ги превърне в метал за скрап. Бяха преценили възможността да използват Рекс като система за пренасяне на кода, но възможностите му бяха ограничени. В най-добрия случай би могъл да плени един дрон, както в „Бели пясъци“. За да се извади от строя цялата ескадрила, трябваше да проникнат в контролния център на операцията и да заразят с кода на Санди главния управляващ компютър, който да го разпространи до всички машини. Но за да стане това, най-напред трябваше да открият командния център на Келерман.

С тази цел наум Тъкър караше нагоре в планината, без да забравя и за момент историята на региона. Беше слушал възрастни рейнджъри, служили — открито и под прикритие — в Косовската война, да разказват истории за масови гробове, за сринати до земята цели села, за изнасилени и обезобразени жени, за концентрационни лагери, които могат да съперничат на лагерите в нацистка Германия. И макар че войната беше приключила преди почти две десетилетия, напреженията в региона си оставаха.

Как на Келерман би могло и през ум да му мине да хвърли запалена клечка в това буре барут?

 

 

05:02 източно лятно време

Смит Айланд, Мериленд

— Пак ли се колебаем, господин президент?

Пруит потисна прозявката си. Това беше сутрешен видеоразговор със сръбския президент Марко Давидович. Слънцето още не беше изгряло на Източното крайбрежие, но Пруит беше буден от час. Залозите днес бяха твърде големи, за да се обърка нещо.

Давидович се наведе към екрана и пролича лъскавината на бледата му кожа, която подчертаваше тъмните кръгове около очите. От камината зад него личеше, че президентът се обажда от частния си кабинет в президентския дворец в Белград.

— Ни най-малко — отговори Давидович неуверено. — Просто искам да се уверя, че всичко е наред. Ще изиграя ролята си по сценария, но рискувам твърде много.

— Аз също — възрази Пруит с равен глас, за да потисне раздразнението си. Не искаше сръбският президент да се съмнява в него, особено на толкова късен етап. Просто искаше копелето да си седи в двореца и да продължава да пие любимата си гадна сливовица.

Толкова ли много искаше от него?

— Напълно в график сме на границата — увери Пруит президента. — По залез операцията ще започне… и призори ще отмъстиш на Черна гора и ще си спечелиш трайно любовта на твоите хора.

„А аз ще притежавам правата за добив на редки земни елементи от стотици квадратни километри.“

— Няма за какво да се безпокоиш, Марко — добави Пруит с плътен, уверен глас.

Давидович кимна и се облегна назад.

— Добре. Значи няма да има нужда да говорим за това пак… поне известно време.

„Не би трябвало да говорим и сега.“

Въпреки всичко Пруит остана усмихнат до края на разговора, след това се намръщи и взе телефона си. Набра Рафаел Лион и каза настойчиво:

— Дай ми актуална информация.

— На терен всичко е в ред — отговори Лион. — Провеждаме последни тестове на системите на ескадрилата. Засега всичко е зелена светлина и може да започва.

Лион даде още няколко подробности и отговори на още няколко въпроса, след което в гласа му се появи раздразнение, подобно на раздразнението на Пруит преди малко — той също не обичаше да се съмняват в думата му.

— А какво става с другия въпрос? — попита Пруит.

— Не е проблем — отговори Пруит и раздразнението се превърна в гняв. — След Тринидад онези не са забелязвани. Имам очи и уши на летището в Белград, дори в Сараево. Нищо.

Лион като че ли смяташе, че тези уверения ще успокоят Пруит.

Нищо подобно!

Пруит започна да крачи из кабинета си. През годините беше научил, че неизвестното е много по-опасно от известното.

— Вероятно всички са мъртви — каза Лион. — А и след няколко часа няма да има никакво значение.

Пруит не беше доволен от отговора.

Първо Давидович и съмненията му… сега тази заплаха, която продължаваше да виси над главите им.

Виждаше само един начин да се справи с двете ситуации наведнъж.

— Променяме разписанието — реши Пруит. — Няма да е по залез.

Лион замълча за момент, но прие промяната в плановете в крачка, както всеки добър войник.

— А кога?

Пруит изчисли разликата във времето наум. В Сърбия минаваше десет сутринта.

— Дванайсет… да бъде дванайсет твое време.

— Разбрано.

Когато разговорът приключи, Пруит остана с телефона в ръка. Чувстваше се по-спокоен и уверен.

„Вече никой не може да ме спре…“

 

 

10:18 централно европейско време

Бродарево, Сърбия

Тъкър изтъркаля шкодата по един мост. Бяха им нужни повече от два часа, за да изминат деветдесетте километра по виещи се планински пътища, които подлагаха чешката машина на сериозни изпитания в дъжд и лед. Поне облаците бяха започнали да се разчистват и в сивата пелена се появиха сини пролуки.

— Къде сме? — попита Франк, когато слязоха от моста.

— Според картата това е река Лим — отвърна Джейн, — което означава, че село Бродарево е направо.

Посочи пътна табела, сякаш за да докаже правотата си, но тя беше написана на неразбираемата за тях сръбска кирилица и би могла да означава всичко.

„Да се надяваме, че навигацията на Джейн е коректна.“

Като предпазна мярка, бяха изключили джипиеса на шкодата, за да не могат да ги проследят. Сега Тъкър се питаше дали това е бил най-разумният избор. По пътя насам бяха минали през безброй градчета и села, чиито имена като че ли бяха съставени от хаотично струпани накуп съгласни. Не би било трудно да се заблудиш и след един погрешен завой.

И въпреки това пътят нагоре през планината беше странно идиличен, със зидани мостчета от камъни над бълбукащи потоци и къщи с покриви от слама и с дъсчени огради. Минаваха и покрай обекти от историята на Сърбия, например манастир, сгушен в тучна долина, или средновековна джамия, кацнала на височина, с очертани на буреносния хоризонт минарета.

Дори чудатото село Бродарево, както много други планински села, се състоеше от хаотично пръснати живописни къщи с керемидени покриви и варосани стени. Местните жители не им обръщаха внимание, когато минаваха, ако не се брояха усмивките и махането с ръка.

— „Скаксис Майнинг“ трябва да е на още шест километра на северозапад — каза Джейн, — в планините над място, наречено Камена Гора, което е покрай границата с Черна гора.

Когато излязоха от селото, тя ги насочи по виещ се път, от който се виждаха покрити с мъх скали и задръстени от морени клисури. След три километра пътят от асфалтов стана чакълест. След още един скат се спуснаха по серпентина в долина, разделена от тесен пролом с разпенена буйна река.

— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита Нора.

Джейн мълчеше обезпокоително, взираше се в картата и от време на време вдигаше очи. Когато излязоха от пролома, Тъкър забеляза в далечината червени керемидени покриви с комини, от които се стелеше дим. Селото напред беше скрито в гора, къщите бяха разположени на редове по планинския склон.

— Може ли това да е Камена Гора? — попита той.

— Така мисля. — Тя посочи долината от другата страна. — Ако съм права, онова там трябва да е границата с Черна гора.

— А къде е „Скаксис Майнинг“? — попита той.

Тя посочи отново към селото и вдигна ръка към планината над него.

— В тази посока. — Взе бинокъл и заоглежда мястото. — Май виждам следи от кариера. „Скаксис Майнинг“ заема повече от петдесет квадратни километра в тези планини.

Тъкър намали скоростта, спря край пътя и се обърна към Франк:

— Какво ще кажеш да пуснем Рекс да огледа набързо местността?

Франк кимна и бързо извадиха дрона и го скриха в гората, за да не се вижда от пътя. Събраха се около него, докато Франк тестваше системите и моторите му преди полета.

През това време Каин подуши дърветата наоколо и се погрижи всички да бъдат маркирани както подобава. Отново използваше крака си добре. Преди да напуснат Тринидад, раната му беше обработена по правилата и зашита, но Тъкър беше готов да се обзаложи, че последните четирийсет и осем часа почивка са от по-голяма полза.

— Готово — каза Франк.

— Дръж го ниско — предупреди Тъкър. — Не искаме да го видят, нали?

— Ясно. Активирах всички електронни защити, за да не могат да го засекат, а сензорите му са в режим на пасивно приемане. В крайна сметка нали искаме само да хвърли един поглед?

Тъкър тупна Франк по рамото. След миг дронът се издигна от тревата и с жужене полетя в студения въздух. След като стигна върховете на дърветата, изчезна от погледите им с пълна скорост. Тъкър се зае да следи полета му на екрана на пулта. Дронът като че ли се управляваше сам, почти без намесата на Франк.

— Засичаш ли изобщо нещо в ЧС? — попита Нора.

Франк отвори друг прозорец. Тъкър помнеше това отпреди. Честотен спектър.

— Хммм… — Франк мърмореше сам на себе си, после промени някои настройки по настояване на Нора.

Изведнъж се появи синя ивица с пик.

— Обхват М — отбеляза Нора и сниши глас.

Франк се обърна към Тъкър.

— Във въздуха има още една Оса.

— Вероятно патрул — добави Нора.

— Внимателно — прошепна Джейн.

Когато Рекс стигна по-навътре в планината, се появиха още пикове, в същата честотна лента.

— Повече от една — отбеляза Франк.

— Върни Рекс, преди да са го засекли — нареди Тъкър. — Засега имаме каквото ни е нужно.

Джейн го погледна.

Тъкър изведнъж съжали, че се бе усъмнил в способностите й на навигатор.

— Това доказва, че сме където трябва — добави той.

— Сега трябва да открием начин да влезем вътре — и да останем живи.