Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (16)

13.

18 октомври,

23:34 централно лятно време

Лейсис Спринг, Алабама

Наближаваше полунощ. Тъкър беше залегнал във високата трева. Наоколо свиреха щурци, жабите крякаха в реката зад него. Каин, оборудван с тактическото си снаряжение, лежеше до бедрото му.

Двамата чакаха, наблюдаваха, слушаха.

На петдесетина метра напред през гората минаваше ограда. Зад нея беше отдалеченият ъгъл от територията на Редстоун Арсенал, в който беше настанена групата „Одиша“, изолирана от военната база. Приличаше на частен затвор, скрит дълбоко в боровата гора. Отвъд оградата имаше добре осветен черен път, който заобикаляше малката гора, в която се криеха бараките на „Одиша“. По пътя редовно минаваха патрули с черни шевролети. Прожекторите осветяваха оградата, в горния край на която имаше бодлива тел.

Радиостанцията на Тъкър изведнъж заработи.

— Джими, чуваш ли ме?

Беше Франк: пускаше в ход южняшкия си акцент от Алабама.

Тъкър положи всички усилия да го имитира, но резултатът му беше слаб — надяваше се шумовете по радиото да прикрият неумелия му опит.

— Да. Какво има?

— Видях светещи очи, така че Бъстър се задейства. Някакъв късмет при теб?

Тъкър стисна зъби. Не знаеше кой може да слуша разговора им по радиото. Като предпазна мярка с Франк се бяха уговорили да говорят кодирано — той познаваше лова на еноти в района на река Тенеси и щяха да се възползват от този факт. Беше любимо занимание на местните ловци, които си бяха създали свой собствен жаргон за спорта.

Съобщението на Франк означаваше, че е видял друг патрул да минава по периметъра. Франк се криеше малко по-далеч в южна посока, облечен в камуфлажно ловно облекло като Тъкър.

Тъкър си погледна часовника.

Нощните патрули, изглежда, минаваха на всеки четиринайсет минути.

Предаде на Франк да доближи позицията му.

— Ако Бъстър изпусне следата, нека си опитаме късмета по-надолу по реката.

— Става, Джими.

За да установят прикритието си, с Франк бяха излезли от Хънтсвил призори предния ден и бяха отишли в Лейсис Спринг — малко градче от другата страна на река Тенеси, срещу военния пост. Наеха ловна хижа, в която прекараха по-голямата част от последните четирийсет и осем часа — излежаваха се на шезлонги, ловяха риба, пиеха бира.

Като двама стари приятели, дошли да отпуснат.

Тъкър не смяташе, че присъствието им в ловната хижа е останало незабелязано от персонала на базата, така че, като предпазна мярка, държеше Каин вътре, за да не го видят, защото се опасяваше, че някой може да го разпознае. За да прикрие собствената си външност, през деня винаги излизаше от хижата с шапка с увиснала периферия и огледални слънчеви очила.

Задейства плана едва когато се убеди, че присъствието им не се възприема като заплаха. Минаха през реката с надувна лодка, като избраха място извън пряката видимост на базата. На брега се разделиха, за да проучат ситуацията.

След като бяха установили интервалите, през които минава патрулът, беше време да действат.

Франк се появи след десет минути. Изчакаха следващата обиколка на патрула и след като колата с прожекторите отмина, Тъкър поведе Франк през гората към оградата. Огледа я внимателно, за да се увери, че не е електрифицирана и няма датчици за алармена система.

През цялото време Франк дишаше тежко зад гърба му и се озърташе.

— Спокойно, Франк — прошепна Тъкър.

— Спокоен съм. — Думите му прозвучаха като хриптене.

Тъкър се обърна и го погледна. През последните два дни припомняше на Франк по-тънките моменти на войнишкия занаят, но да ти говорят нещо е едно, а да го преживееш лично — съвсем друго.

— Добре съм — увери го Франк и намести раницата по-високо на раменете си. — Ето, вземи. — Подаде му резачки за тел.

Тъкър ги стисна и започна да реже дупка в оградата.

— Светлини! — изсъска Франк, сграбчи го за рамото и измъкна резачките от ръката му.

Тъкър проследи с поглед ръката на Франк и видя светлината, която приближаваше по пътя от юг. За да прикрие започнатото, Тъкър извади ролка лепенка и закрепи вече отрязаното парче на мястото му. След това се отдръпна в гъсталака и направи знак на Франк и Каин да залегнат и да не мърдат.

Когато фаровете наближиха, Тъкър видя, че е забравил клещите до оградата. Не можеше да рискува да ги видят.

Доближи се до Каин, посочи ги и прошепна:

— Донеси!

Кучето веднага изтича напред снишено през тревата. Захапа клещите, обърна се и хукна назад като тъмна сянка. Застана до Тъкър точно когато патрулът мина по черния път пред скривалището им.

Прожекторът на колата освети оградата, изпрати светли лъчи в тревата около тях.

— Не дишай! — прошепна Тъкър.

Патрулът отмина и прожекторът му продължи да осветява околността по-нататък.

Тъкър успя да надзърне във вътрешността на купето през прозореца. На светлината от таблото видя само шофьора. Изчака, докато колата се скри зад следващия завой и стоповете й изчезнаха сред дърветата.

Франк въздъхна облекчено.

— Ние ли активирахме нещо, като срязахме оградата? Четох някъде, че напоследък военните вплитали в оградните мрежи специални фиброоптични нишки, които сигнализират при разкъсване или разрязване.

— Ако беше това, нямаше да мине само един патрул, а щяха да ни подгонят доста повече хора. Не, обяснението е доста по-просто. Приехме, че патрулите минават през равни интервали, по часовник, но по-умната охрана сменя рутината от време на време. Така евентуалните нарушители ще бъдат изненадани.

— Както изненадаха нас.

— По-добре да сме нащрек.

— Щом казваш…

Тъкър се върна при оградата и бързо изряза в мрежата квадрат шейсет на шейсет сантиметра. Щом свърши, направи знак на Каин да се промуши първи. Кучето се спусна през отвора и изчезна в гората от другата страна на черния път.

След това мина Франк и накрая Тъкър, който остана за момент, колкото да залепи изрязаното парче на мястото му с лепенката. После настигна Франк в края на гората.

— Къде е Каин? — попита Франк.

Тъкър посочи встрани.

— Ей там.

Каин лежеше в тревата и почти не се виждаше заради тъмната си козина и камуфлажната екипировка.

Франк поклати глава.

— Правил го е доста пъти, нали?

— Повече от доста.

— Кара ме да се чувствам като зелен новобранец. — Франк се вгледа в тъмната гора. — На какво разстояние са сградите според теб?

— На половин километър. Но няма да минем през гората.

— Как така?

Тъкър си погледна часовника, остави раницата и започна да се подготвя.

— Защо да ходим пеша, като можем да отидем с кола?

 

 

23:58

— Светлини — каза Франк. — Приближават.

„Точно навреме.“

Тъкър клекна до Каин, провери още веднъж оборудването му, увери се, че слушалката е поставена както трябва, после насочи по-добре камерата за нощно виждане на нашийника му. Каин вече долавяше, че е време за работа, и го гледаше нетърпеливо.

Преди това обаче оставаше един последен ритуал от подготовката.

Тъкър приближи лице до муцуната му.

— Кой е моят приятел?

Топъл език близна носа му.

— Точно така. Ти. — Тъкър посочи гората и изреди няколко команди. „Крадешком. Спри пред сграда. Крий се“.

Каин се изправи, тръгна безшумно по боровите иглички и изчезна между дърветата.

Франк застана до Тъкър.

— И разбра всичко това?

— Разбира и повече.

Беше пратил Каин напред, за да бъде негови очи и уши в кампуса на „Одиша“. Междувременно трябваше да свърши своята собствена работа.

Щом фаровете на патрула се появиха иззад завоя, отиде до пътя.

Изчака джипа да отмине, после изскочи и удари задния калник с един дебел клон. Тъпият удар отекна в ръката му. Тъкър се скри зад задницата на колата. Стоповете светнаха и джипът спря.

Тъкър клечеше зад колата и чакаше вратата да се отвори. Две високи обувки стъпиха на пътя, чу се тиха ругатня. Шофьорът, изглежда, смяташе, че е ударил нещо. В тези гори имаше сърни.

Когато мъжът стигна задницата, Тъкър вдигна новото си оръжие. Предния ден беше купил уникален пистолет — „Пиексон JPX Джет Протектор“, който изстрелваше капсули концентриран лют спрей. Самият Тъкър бе изпитвал действието на това оръжие — тогава падна и остана неспособен на каквото и да било цели двайсет минути.

Изчака гардът да свие към резервната гума на задната врата, изправи се и вдигна оръжието. Намести светкавично червената точка на лазерния мерник върху носа на мъжа и натисна спусъка. Зарядът излетя с тихо свистене. Червено петно се разля по очите на нещастника и той падна на колене и започна да стене.

„Да, съчувствам ти…“

Тъкър пристъпи напред, вдигна пистолета и стовари дръжката върху главата му. Мъжът се свлече и замря.

Франк дойде при Тъкър, беше се ококорил. Замъкнаха гарда в гората, завързаха ръцете му за едно дърво и му запушиха устата. Тъкър го претърси и взе портативна радиостанция и пистолет — „Берета М9“. В портфейла му откри шофьорска книжка на името на Чарлз Уокър.

Франк поклати глава.

— Мисля, че това е първото ми незаконно нападение над човек.

— Всяко нещо си има първи път.

Отидоха до колата. Тъкър взе шапката на гарда, която бе паднала от главата му при удара, изтупа я, сложи я на главата на Франк и каза:

— Ти ще караш.

— Къде?

— Ще посетим съседите.

Франк мушна беретата в колана си и се засмя.

— Прав си. Въпрос на добро възпитание.

 

 

00:12

Докато Франк шофираше, Тъкър се зае да проучи кадрите, които пристигаха от камерата на Каин. Продължиха по черния път, който опасваше периметъра. Движеха се бавно, за да не пропуснат разклона, който щеше да ги отведе до постройките на „Одиша“.

Преди да стигнат обаче Тъкър искаше да знае какво ще намерят там.

На дисплея на телефона си проследи как Каин минава през гората. След малко дърветата оредяха и отпред се появи разчистено място, ярко осветено от халогенни лампи, монтирани на стълбове.

Каин забави ход и продължи много предпазливо.

„Добро момче!“

Накрая кучето спря и се прикри под нисък бор.

Тъкър огледа мястото — шест дървени бараки и две солидни тухлени постройки. Сградите бяха разделени от застлан с чакъл път. В средата имаше затревен кръг с пилон за знаме. В този късен час прозорците на бараките бяха тъмни. Не долови никакво движение.

„Има ли изобщо жива душа там? Закъснели ли сме?“

Това опасение тормозеше Тъкър през последните два дни, след срещата с майката на Санди. Планът за тази вечер беше да спаси групата, като я изведе от това място. Ако другите обаче вече бяха мъртви, убити като Санди и останалите от Проект 623?

„Има само един начин да разберем.“

— Наближаваме разклона, който води към лагера — предупреди Франк. — Какво да направя? Да свия или да завъртим още една обиколка?

Тъкър нямаше представа какъв е графикът за смяна на патрулите. Ако се приберяха прекалено рано, можеше да предизвикат подозрения.

Погледна камерата на Каин. Вляво от бараките имаше чакълен паркинг, където бяха спрени останалите служебни шевролети.

— Колко коли каза, че са регистрирали в Редстоун „Танджънт“?

— Осем.

— В лагера в момента има шест. Което значи, че освен нас някъде има още една. — Това го обезпокои, както и другото превозно средство на паркинга. — Плюс онзи голям закрит камион за пренасяне на обзавеждане.

— Като че ли някой се кани да се чупи оттук.

Тъкър си спомни разказа на Джейн за приключването на Проект 623 преди той да се появи на друго място и под друго име.

„Членовете на стария екип са елиминирани.“

— Трябва да влезем — каза Тъкър. — Не можем да рискуваме да чакаме.

— Прав си. Какъв е планът?

— Вземаме хората от „Одиша“, натъпкваме ги в джипа и излизаме през главния портал.

Франк го погледа изненадано.

— Наистина ли мислиш, че ще е толкова лесно?

Тъкър сви рамене.

— Няма време за мислене.