Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (21)

18.

22 октомври,

16:17 планинско лятно време

Лас Кручес, Ню Мексико

Тъкър дръпна Джейн вътре и я отведе в едната от спалните. Не обърна внимание на въпросителните погледи на Франк и Нора. Каин се мушна в стаята преди Тъкър да успее да затвори вратата — държеше да участва в срещата.

— Не би трябвало да си тук — започна Тъкър и усети как лицето му се зачервява. — Знаеш го. Излагаш се на опасност… да не говорим за нас.

— Успокой се. За каква ме смяташ? Взех всички необходими предпазни мерки.

— Сред които и идеята да не ми се обадиш, че идваш?

— Точно така. Това е една от предпазните мерки. Ако се бях свързала с теб по телефона, щяхме да се компрометираме.

Тъкър си даде сметка, че е права. Уговорката беше винаги да й се обажда той, не обратното.

— Освен това — каза тя, — ако се бях обадила, щеше да опиташ да ме разубедиш, та да не дойда. Или, още по-зле, щеше да се вдигнеш и да отидеш другаде.

Така си беше.

— Ами синът ти? — попита Тъкър и си спомни невинното лице на Нейтън.

— В момента е на сигурно място. Никой няма да го намери. И на този етап на играта вероятно е по-добре да не съм край него.

„Съвършено вярно.“

— И за да отговоря на въпроса ти какво по дяволите правя тук — добави Джейн. — Присъединявам се към екипа ти.

— Ако, ако те убият? Тогава какво ще стане с Нейтън?

— Тък, те няма да спрат да ме преследват, докато това не свърши, а ми писна тези копелета да ме дебнат. Аз също бях в армията като теб, забрави ли? Ние не чакаме битката да дойде при нас, нали? Предоставяме им я сами.

Тъкър познаваше изражението на Джейн — бе го виждал много пъти в миналото: стиснати зъби, съсредоточен поглед, блясък в очите, който издава упорство.

Не можеше да я разубеди.

Тъкър въздъхна.

— Добре… Засега.

Джейн сви рамене.

— Чудесно.

Пристъпи напред и прегърна Тъкър, притисна лице в гърдите му. Без да мисли, той също я прегърна. Почувства се добре. Познато усещане.

След твърде кратко време тя се отдръпна и се вгледа в очите му. Помежду им оставаха много недоизказани неща, но никой от двамата не беше в състояние с думи да преодолее пропастта, която ги делеше.

Изведнъж ужасно му се прииска да се наведе и да я целуне.

Преди обаче да го направи Джейн се отдръпна и леко извърна лице.

— Може би ще е по-добре да ме запознаеш със ситуацията.

Той кимна разочарован… но също и с облекчение.

— Първо, нека ти представя новия приятел на Каин. — Заведе я в другата стая и посочи дрона. — Джейн, запознай се с Рекс.

След това представи Франк и Нора.

Нора я прегърна.

— Санди ми говореше много за теб, Джейн. Съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства.

Докато двете жени си спомняха истории със Санди — някои предизвикваха сълзи, други — тъжни усмивки — Франк дръпна Тъкър настрана и го попита тихо:

— Умно ли е това? Не е ли достатъчно, че Нора е изложена на опасност…?

Франк имаше предвид случилото се с другите от групата на Нора. Тъкър погледна двете жени, свързани от призрак. Една и съща тъмна сянка бе надвиснала и над двете. Бяха единствените оцелели от колегите си — от Проект 623 и от „Одиша“.

Тъкър разбираше страха на Франк.

„Ще допуснем ли и двете да бъдат убити?“

— Може да не е умно, но е необходимо. Засега това е достатъчно.

Отговорът му не успокои Франк.

„Да не мислиш, че аз съм спокоен?“

Джейн им махна да се приближат и кимна към Нора.

— Тя е другата причина да съм тук.

— Защо? — попита Тъкър.

Джейн бръкна в джоба си и извади компютърна флашпамет, която Тъкър позна веднага. Беше онази, която му бе дала майката на Санди.

— Успя ли да я разкодираш?

— С чужда помощ. Съдържанието обаче е отвъд способностите ми. — Обърна се към Нора. — Има нещо, което трябва да видиш.

Джейн кимна на Франк и той взе лаптопа от пода до дрона и го сложи на бюрото. Тя мушна флашката в USB порта. На екрана се появи списък на папките.

Първата беше наречена „Нора“.

Джейн отстъпи назад.

— Нора, това е предназначено за твоите очи. Санди го е оставила за теб.

Нора се премести пред екрана и остана неподвижна за миг — после протегна ръка към клавиатурата и отвори папката, която носеше нейното име. Вътре имаше само един голям видеофайл. Тя погледна Тъкър. Очите й бяха пълни със страх.

Той също можеше да си представи какво има вътре. Премести стола зад Нора, а тя седна, пое си дъх и пусна записа.

Появи се прозорец, в който видяха усмихнатото лице на призрак.

Беше Санди Конлън, седнала, както изглеждаше, в складовата си клетка. Изглеждаше нервна, нащрек, докато проверяваше и оглеждаше, за да се увери, че устройствата записват както трябва.

При вида й краката на Тъкър също се подкосиха, докато опитваше да помири в главата си това изображение с разложената пихтия, която се бе надигнала от багажника на потопената кола. Санди заговори и върна спомените му от Форт Бенинг. Отново чу познатия южняшки глас, видя леко кривата усмивка, нервното побутване на очилата по-високо на носа.

Джейн застана до него и го прегърна през кръста.

— Всичко е наред… — прошепна.

Не беше.

Заслушаха се. Призракът на Санди разказваше историята си.

„Нора, ако гледаш това, съжалявам. Може би трябваше да ти кажа какво правя, но не исках да те излагам на опасност… не и теб. — Гласът на Санди трепна, емоции заляха лицето й — обич, но най-вече страх и срам. Опита да омекоти всичко това с лек смях, който изпълни Тъкър с тъга. — Обвинявам майка ми. Параноята и тайните са част от живота в планините, където отраснах, колкото огъня и лунната светлина.“

Нора седеше вдървено, с изправен гръб. Тъкър изпитваше желание да я утеши, но усещаше, че ако я докосне, тя ще рухне.

„Карл ми показа още няколко страници от онзи дневник — продължи Санди. — Още, като онези, които видях в Силвър Спрингс. Проект 623. Дори призна, че са дело на Алан Тюринг, точно както предполагах. Успях да зърна и датата на последния запис, доколкото мога да преценя: 4 април 1940 година. Показа ми тези страници, след като направих пробива с ОУТК — Общата унифицираща теория на криптологията.“

Санди говореше за набора алгоритми и код, които бяха в основата на всички умни дронове на „Танджънт“.

Джейн погледна Тъкър, за да види дали разбира онова, което чува от екрана, но той махна с ръка и промърмори:

— По-късно.

„Както знаеш — продължи записът, — все още имаше проблеми с ОУТК. Празноти, които не успявах да попълня. Карл се надяваше новите страници да ми помогнат да доведа работата докрай. Което и стана — само че това стана тайно, далеч от очите на «Танджънт». — И тя махна с ръка, сякаш искаше да обхване складовата клетка. — Всъщност не беше никак трудно. Алан Тюринг вече бе изнесъл по-голямата тежест. Би могъл да довърши работата и сам, ако е разполагал с време и ресурси. В края на краищата ключът се оказа хаос, точно както той е предполагал с митичния Оракул… което ще видиш в кода, който написах и ти оставям, Нора.“

Тъкър забеляза колоните други файлове, записани на флашката. Може би те бяха същинската причина Джейн да дойде тук. Само човек, който отблизо е познавал работата на Санди, би могъл да проумее за какво става дума.

Санди продължаваше: „Тюринг е нарекъл този нов набор алгоритми ARES, вероятно на името на гръцкия бог на войната. Инициалите обаче означават Artificial Reasoning Engine Structure^[1] — рудиментарна схема на първия компютър с изкуствен интелект. Струва ми се, самият той си е давал сметка, че създаването на подобна система може да доведе единствено до кръвопролития и разруха. И сега, предвид работата ни по дроновете, изглежда, ще се окаже прав. Опасявах се, че простите ми системи могат да бъдат усъвършенствани и да доведат до кошмарни събития, така че довърших работата си по тях тайно. Не можех да допусна «Танджънт» да се добере до тези неща“.

— Виж обаче каква цена плати — промърмори Нора и избърса една сълза.

Санди обаче не беше приключила. „Докато работех с алгоритмите на Тюринг, също така опитах да разбера къде са открити тези страници първоначално, защото, щом съществуват, и други биха могли да направят това, което направих аз. — Въздъхна и поклати глава. — За съжаление не успях да разкрия тази загадка, но открих други неща. Повече слухове, отколкото конкретни факти, но все пак интригуващи. Като датата на последния запис, 4 април 1940 година. Проучих историята на Блечли Парк, където е работел Тюринг по това време. Според наличната информация два дни след този последен запис там е избухнал мистериозен пожар, който едва не унищожава имението. Зарових се по-дълбоко обаче и открих намеци и предположения, че всъщност е било саботаж… или може би дори германско нападение на британска територия. Така или иначе, това ме накара да се запитам дали дневникът не е попаднал и в други ръце. И така да се е оказал в Съединените щати“.

„Няма съмнение в това“, помисли Тъкър.

„Ако е така, кой би могло да е това? — натърти Санди. — Знам, че Проект 623 и «Одиша» са финансирани от правителствени източници, но също така и че са управлявани частно, което подсказва, че и зад двете операции може би стои една и съща ръка, неизвестен кукловод, който иска да използва тези стари дневници, за да съживи проекта на Тюринг за собствените си цели. Не успях обаче да открия кой може да е това. Все едно преследваш призрак.“

Тъкър се обърна към Джейн:

— Мисля, че познавам човек, който може да ни помогне, който може да дръпне някои конци във Вашингтон, за да разбере кой всъщност стои зад вашия проект и проекта от Редстоун.

Джейн сбърчи нос.

— Кого имаш пред…?

Гласът на Санди я прекъсна: „Както ще видиш, Нора, успях да усъвършенствам системата на Тюринг. Направих го по две причини. Първо, за да видя дали е възможно, и второ, като предпазна мярка. Тъй като не успях да науча кой стои зад всичко това, исках да разработя начин да го спра, в случай че някой друг измине моя път. Реших, че трябва да го направя, за да съм наясно как да обезвредя системата“.

— Умно — отбеляза Нора, сякаш говореше на призрака от екрана.

„Когато направих програмния код, успях да напиша и огледален образ на същите алгоритми. По този начин мога да срина всяка функционираща версия на моите системи, дори и кода, базиран на ОУТК, който разработих за «Танджънт». Така фактически правя лоботомия на всяка система с изкуствен интелект, създадена въз основа на моите разработки.“

Тъкър забеляза файл с името „Лоботомия“. Вероятно той съдържаше програмния код за неутрализиране на системите й.

Санди се наведе към камерата. „Нора, трябва да ги спреш на всяка цена. Алан Тюринг е бил преследван и унищожен заради това, което е бил. Не допускай да направят същото с последния му труд. — Санди се облегна на стола, вгледа се в ръцете си, после пак вдигна очи към екрана. — Нора, обичам те. Никога досега не съм го казвала, а трябваше. Надявам се да не е твърде късно“.

На екрана се появи тъжна усмивка и замръзна завинаги, защото записът свърши.

Нора вдигна ръка и докосна екрана, проследи с показалец брадичката на Санди. После отпусна ръка и въздъхна.

Когато накрая заговори, беше тихо и мрачно:

— Толкова дяволски умна… и красива… Джейн отиде при нея и я прегърна.

— Нора, ужасно съжалявам.

Нора се разрида, раменете й се разтресоха.

 

 

22:12

На паркинга на голф игрището Тъкър потрепери. Чакаше в тъмнината. След спускането на нощта пустинната температура се срина от около двайсет и пет на пет градуса.

Стоеше с Каин зад джипа. Час преди това с Франк бяха изнесли Рекс на откритата морава на терена и го бяха пуснали да изпълни тайната си мисия над антените на покрива на „Танджънт“.

Чуваше Нора и Франк да разговарят в купето на хондата. Управляваха полета на дрона. Джейн също беше с тях и помагаше с технически съвети, когато можеше.

Тъкър потупа Каин.

— Днес май пазим само ние.

Каин размаха опашка.

— Да, и на мен така ми харесва.

След половин час задната врата се отвори и Джейн подаде глава навън.

— Ела да видиш нещо.

Тъкър се наведе към Каин и направи знак с ръка: „Пази близо“.

Не искаше никакви изненади тази вечер.

Кучето се плъзна в мрака и изчезна.

Едва тогава Тъкър надникна в тъмното купе на джипа. Като допълнителна мярка за сигурност бе свалил крушката от плафона на колата, за да не свети при отваряне на вратите. Единственият източник на светлина сега бяха екранът на лаптопа и дисплеят на модифицирания пулт за управление на дрона. На екрана се виждаше осветен ъгъл от покрива на „Танджънт“. Изображението се получаваше от камерата на Рекс.

— Трябва ли да летите толкова близо до сградата? — попита Тъкър.

Франк го успокои.

— Това е таванът на полета на дрона и е в пълен стелт режим. Не само Каин знае как да се крие.

Нора добави:

— Трябва да сме близо, за да можем да проникнем в комуникациите на „Танджънт“, без да разберат, че го правим.

— И как върви?

Франк се усмихна гордо.

— Чудесно.

Нора не беше толкова ентусиазирана.

— Само частично сме проникнали през защитната стена. Не смеем да бъркаме по-навътре. Както спомена Санди, операционната система има слабости, така че теглим какво можем, но става бавно.

— Гигабайт на секунда не е бавно. — В гласа на Франк прозвуча обида, сякаш Нора бе нагрубила най-добрия му приятел.

А може би беше?

Тя махна с ръка.

— Ако Рекс имаше последните алгоритми на Санди, би могъл да прави всичко, без ограничения.

Когато Нора се бе съсредоточила върху конкретната задача, настроението й се беше подобрило значително. Беше прекарала вечерта в стаята си. През вратата се чуваше тихият глас на Санди, защото Нора бе пуснала записа още няколко пъти. Тъкър не смяташе, че го прави, за да извлече повече информация. Все пак, когато най-накрая излезе, изглеждаше по-овладяна, гневът в очите й като че ли поддържаше решимостта й.

Франк не беше готов да ги остави да злословят по адрес на проекта му.

— Рекс не само събира данни при такива скорости, но и обработва информацията. Няма да мине много време и ще попаднем на нещо полезно.

Джейн кимна и каза:

— Наистина е впечатляващо. Беше достатъчно Франк и Нора да му зададат параметри за търсене и той пое цялата работа. Не само събира информация, но търси аномалии, проследява тенденции, прави някакъв базов анализ.

Франк обясни:

— Накарах Рекс да надуши комуникациите между централата и „Бели пясъци“. Рекс би трябвало да може да…

Нора го прекъсна и посочи екрана. Започнаха технически разговор, който за Тъкър беше абсолютно непонятен.

Джейн му се усмихна и повдигна вежди. Приятелството между Франк и Нора явно я забавляваше и тя сякаш му казваше мълчаливо: „Помниш ли когато бяхме като тях?“.

Помнеше.

— Мисля, че имаме нещо — каза Франк. — Вижте.

В ъгъла на екрана се виждаше карта. На нея се виждаше територията на „Бели пясъци“, с грозд сини точки в северния край.

— Рекс успя да засече поредица комуникации от миналата седмица, насочени към конкретни джипиес координати.

— И нещо повече — добави Нора. — През последните двайсет и четири часа имаме интензификация на тези комуникации.

— Нещо се случва там — отбеляза Франк.

Тъкър можеше да се досети каква е причината за това.

Конвоят на Уебстър трябваше да е пристигнал от Редстоун.

— Май някой трябва да отиде на място, за да провери какво точно става — каза Тъкър.

— Е, какъв е планът? — попита Франк. — Още една ловна експедиция?

— Не мисля, че ще се получи за втори път.

— Все едно. Какъвто и да е планът ти, там не бива да се остава прекалено дълго. — Франк посочи едно място на картата. — Тази част от „Бели пясъци“ е Тринити — мястото на детониране на първата атомна бомба.

— Кое те притеснява?

— Притеснява ме, че в определен момент бих искал да имам деца. Ако останем на онова място прекалено дълго, ще започнем да светим и малките ми плувци ще измрат.

Джейн отговори със закачливо пламъче в очите:

— Не мисля, че трябва да се безпокоиш за това, Франк. Няма да обикаляме пустинята на сляпо.

Тъкър я погледна. Вечерта доста време бе говорила по телефона му. Сама. Вероятно се бе подготвяла за това, което предстоеше да се случи. Изражението й в момента не му харесваше, защото го бе виждал твърде често.

— Джейн, когато гледаш така, започвам да се тревожа.

Тя се усмихна.

— Има защо.