Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (41)

38.

21 ноември,

10:24 източно стандартно време

Вашингтон

Менажерът на целия този цирк седеше отпред, в средата, и председателстваше закритото изслушване пред сенатската комисия. От полупразната галерия в дъното на залата Тъкър наблюдаваше как Пруит Келерман се накланя към адвоката си и се усмихва.

Тъкър стисна юмрук върху коляното си.

Това беше третото изслушване за три седмици след събитията, които медиите определяха като „Обсадата на Камена Гора“. Бяха открили голям брой военна техника по полета и гори — въздушни дронове и наземни роботи — и сега разследванията продължаваха с участието на военни и разузнавателни служби и гражданската полиция от няколко страни в Европа и Съединените щати. Конспиративните теории бяха в изобилие, всеки ден арестува злодеи и по-късно ги пускаха.

Само един човек като че ли беше недосегаем за всякакви обвинения.

Келерман продължаваше да отрича персонално участие, заобикаляше се с планини защитни аргументи и цели екипи адвокати. При това шефът на „Хорайзън Медия“ разполагаше с още по-силен аргумент срещу обвинителите си — много гръмогласна и широка трибуна. Корпорацията и стотиците й филиали продължаваха да оформят историята. Срещу всяко твърдение или претенция Келерман пускаше коментатори, които крещяха гръмогласно от трибуните си, унищожаваха дискусиите в зародиш, обявяваха всичко за лов на вещици и по-лошо — за подкопаване на устоите на Америка.

Тъкър клатеше глава. Джейн се оказваше права.

„Това копеле си го бива.“

Джейн не си бе направила труда да присъства на изслушването — бе предпочела да прекара свежата есенна сутрин със сина си. След като извадиха куршума от рамото й бе излязла от болницата и сега прекарваше всяка възможна минута с момчето си.

Тъкър не би могъл да я обвини. Самият той не се чувстваше удобно на твърдата пейка. След като беше улучен от рикоширал куршум в бедрото, изпитваше болка, ако остане дълго седнал — а може би просто мразеше да стои без работа? След няколкото седмици във Вашингтон в резултат на всичко това започваше определено да изпитва желание да пътува. Копнееше най-после да отиде с Каин до Йелоустоун. Зимата щеше да е идеален сезон да посетят снежната пустош, която би му предложила идеалните условия да прочисти ума си. Но… това трябваше да почака. Не само Каин все още не беше оздравял напълно от раните си — счупено ребро и рана от куршум, — но и Тъкър имаше недовършена работа в града.

Нора седеше до него със скръстени ръце. В очите й светеше гняв, когато гледаше как Пруит се шегува и се смее с адвокатите си. Тъкър нямаше представа дали Пруит е разпознал Нора в галерията като една от оцелелите от Редстоун, но тя стоеше там заради приятелите си, заради Стан и Такаши, а и за много други. Даян беше другата оцеляла след чистката, но бе останала само с един крак. Раната при бягството беше твърде тежка и се бе развила инфекция, наложила ампутацията. Продължаваше да е в рехабилитация.

— Как си? — попита Тъкър.

Нора наведе глава и изръмжа:

— Дай ми минута насаме с този задник.

„И на мен ми се иска, мила.“

След още петнайсет минути наместване и въвеждане на ред сенатор Фред Мейсън от Юта, председател на сенатската съдебна комисия, удари с чукчето си. Настъпи тишина.

Келерман седеше вдървено на излъсканата дървена маса пред шестимата високопоставени членове на комисията. Сесията щеше да е закрита. От двете страни на шефа на „Хорайзън Медия“ пак седяха същите адвокати, готови да изслушат и оспорят всякакви нови обвинения.

Никой не знаеше защо това заседание беше свикано толкова набързо и при такива конспиративни обстоятелства. Имаше само една телевизионна камера, без оператор, която не работеше. Монтираните на стената по двете страни на залата монитори бяха тъмни. Присъстващите бяха получили специални разрешения да са тук. Заседанието не беше просто закрито. Беше херметически запечатано и заключено.

— Призовавам присъстващите към ред — обяви Мейсън. — И за наше общо добро, преминавам направо към въпроса, мистър Келерман. Наскоро се появи свидетел, който ще даде показания и ще представи доказателства за личното ви участие в предателски и престъпни деяния и прикриване на такива не само в Сърбия, но и в Съединените щати, и в Тринидад и Тобаго.

Главният съветник на Келерман се наведе към него и прошепна нещо в ухото му, но шефът махна ядосано с ръка.

— Какъв свидетел, сенаторе? Какви деяния?

Мейсън се наведе напред и погледна над очилата си.

— Мистър Келерман, преди комисията да повика свидетеля, желаете ли да направите изявление? Това е последната ви възможност.

Адвокатът се наклони към Келерман, за да му каже още нещо, но не успя. Думите на Келерман бяха предназначени за адвоката, но микрофонът ги улови и ги чуха всички.

— Блъфират. Няма свидетел. Това е театър.

Тъкър се усмихна.

Безопасен залог — и много близо до истината.

Мейсън даде знак на униформения пристав до двойната врата вляво от трибуната.

Вратите се отвориха и влезе свидетелят.

Франк влезе в залата с елегантна парадна униформа. Куцукаше, защото на единия му крак имаше шина. След като напуснаха „Скаксис Майнинг“ и се спуснаха бясно надолу по пътя към Камена Гора, Тъкър, Нора и Джейн разбраха, че усилията на Франк да забави нападението са спасили повечето от жителите на селото. Единствената му травма беше изкълченият глезен — но не заради сражение или престрелка, а защото се бе подхлъзнал на заледен участък на следващия ден, когато екипът на „Сигма“, изпратен от Рут в Сърбия, бе евакуирал Тъкър и останалите.

— Старши сержант Франк Болинджър — представи го Мейсън, после даде знак на Франк да седне. — Благодаря за помощта и сътрудничеството.

Келерман изучаваше Франк със сбърчени вежди и видимо се чудеше кой е този човек. Вероятно беше наясно, че Тъкър е работил с Джейн и се е ползвал от помощта на Нора, но Франк явно беше останал извън полезрението му.

Тъкър се наслади на тревогата, появила се за миг в очите на шефа.

„Не обичаш изненадите, а, кучи сине?“

А изненадата щеше да е огромна — защото не Франк беше свидетелят.

Франк извади познатия пулт от куртката си. Наведе се над него и въведе няколко команди. Миг след това се разнесе жужене и малък дрон влетя през двойната врата в смълчаната зала, отлетя бавно до трибуната на сенаторите и увисна в средата на залата пред тях.

— Кажете „здрасти“ на Рекс — каза Мейсън.

Изведнъж всички мобилни телефони в залата започнаха да звънят, дори включените на безшумен режим. Сателитният телефон на Тъкър не беше изключение. Той го извади и видя, че някой — или нещо — е поело контрол над апарата. На екрана се виждаше как танк стреля по планинско село. Тъмните монитори на стената оживяха и показаха други изображения — детски труп на улица, срутен и димящ дом, нападение на „боен ястреб“ от въздуха.

Келерман скочи на крака.

Роботизираната телевизионна камера от едната страна вдигна тъмния си обектив. Отстрани мигаха зелени светлинки.

„Браво, Рекс.“

— Става по-добър — отбеляза Тъкър шепнешком.

Нора се засмя.

— А едва започва.

След събитията Рекс беше открит в някакво поле от Франк и екипа на „Сигма“. Дронът беше счупил един или два пропелера, след като бе паднал от небето като сух лист. И в това беше късметът. Без да има захранване, Рекс не бе получил кода за самоунищожение, който бе разпространила Нора от командния център. Тоест не бе преминал през лоботомията и системите му не бяха ликвидирани като на останалите дронове.

След като трудолюбивият малък дрон отново бе получил захранване, Франк и Нора бяха открили, че е свършил повече работа, отколкото някой е подозирал, и е изпълнявал операции, които са били част от заданието му в миналото. Рекс беше конструиран и програмиран да събира данни. Докато бе летял в Сърбия, беше правил точно това — бе подслушвал комуникациите на командния център и бе записвал данните оттам.

На екран вляво се появи лице на призрак — трепкащо, неясно, — което проговори.

Рафаел Лион се наведе към видеокамерата и каза: „Току-що получихме съобщение, че шестима депутати от сръбския парламент са били убити в Белград. Новинарските канали полудяват“.

В другия край на залата оживя още един монитор, на който се появи Келерман, в кабинета си, с навити ръкави на ризата. Гледаше камерата и се мръщеше. „Но нали идеята беше да са осем? Нали така беше по план?“

От другата страна на залата Лион отговори:

„Преместихме началния час и заради това загубихме възможност за двама.“

Разговорът продължи още и още, докато двамата уговаряха графика и унищожението на няколко сръбски села.

Сенатор Мейсън вдигна ръка.

— Достатъчно. Благодаря, старши сержант Болинджър.

Екраните изгаснаха и оставиха залата потънала в тишина, но светлинките на телевизионната камера оставаха зелени и излъчваха надлъж и шир кадри от случилото се.

— Имаме още много — каза Мейсън.

Наистина беше така. Две нощи преди това Франк и Нора бяха изпратили Рекс на малка експедиция над залива Чесапийк, до централата на „Хорайзън“ на Смит Айланд. Рекс се бе справил чудесно и бе събрал още инкриминиращи доказателства.

— Какво ще кажете в своя защита? — попита Мейсън, когато телевизионната камера се обърна към Келерман.

От изражението на Келерман Тъкър имаше чувството, че босът на „Хорайзън“ ще поиска памперс за възрастни.

Преди Келерман да отговори обаче мониторите оживяха отново и показаха физиономията на друг призрак. Санди се усмихна от всички монитори — а вероятно и на телевизионните екрани в цялата страна. Това беше последният кадър с нея от флашката й.

„Браво, Санди! Браво!“

Нора стисна ръката на Тъкър, обзета от емоции.

— Ние… не сме давали команда на Рекс да я покаже.

Тъкър я погледна. Видя сълзите й.

Рекс наистина се учеше.

Тъкър улови Нора за ръката и й прошепна:

— Алан Тюринг щеше да се гордее. И с двете ви.

 

 

17:14 източно стандартно време

Смит Айланд, Мериленд

Пруит Келерман стоеше пред стъклата, през които се виждаше заливът. Над водата имаше лека мъгла, която придаваше на силуета на Вашингтон вид на призрачен мираж. Със залеза на слънцето Пруит усещаше как градът му се изплъзва.

Някъде, близо до него и в града, адвокатите работеха на пълни обороти — занимаваха се с последици, обвинения, подозрения, които още не са станали обвинения. Бяха му взели паспорта и целият остров беше под наблюдение, в случай че опита да избяга.

„Но от това не може да се избяга.“

Не просто от острова — от всичко останало.

Беше достатъчно наясно какво губи. Оставаше само радиоактивният дъжд.

Вратата на кабинета му зад него се отвори. За момент той се изненада — беше я заключил. Само един човек имаше карта за достъп.

Обърна се към дъщеря си.

Лора пристъпи две крачки в кабинета, опита още една, но спря, сякаш въздухът вътре беше прекалено замърсен, за да го диша. Той заобиколи бюрото и тръгна към нея.

— Лора…

Тя извърна лице — срамуваше се да го гледа. Но не беше това. Лора замахна и удари на баща си звучен шамар. Той не опита да й попречи.

Тя направи крачка назад.

— Как можа? — възкликна. — Токова деца…

Пруит не опита да отрича. Тя беше негова дъщеря. Знаеше истината не по-зле от него самия.

Тя се обърна.

— Повече никога няма да ти проговоря.

Излезе бясна и затръшна вратата.

Пруит дълго остана неподвижен. Усещаше паренето от шамара на бузата си. Не беше ядосан, наранен или разочарован. Всъщност изпитваше облекчение.

„Добро момиче.“

Ако не друго, поне я бе възпитал както трябва.

„Нека това да е наследството ми.“

Знаеше обаче, че тази молитва няма да има отговор. От двете страни на вратата монитори без звук показваха лицето му. Отдолу минаваха ленти с думи, обявяваха с дебели букви: „Касапинът от Камена Гора“.

И това беше предаване на медиите на „Хорайзън“.

Наистина беше краят.

Той отиде до стенния сейф и го отвори. Извади захабена папка и прокара палец по избелялото заглавие върху корицата.

Проект „АРЕС“

Папката сега беше празна, книжата бяха нарязани и изгорени преди три седмици, когато бе прикривал следите си.

„Това е то, наследството на дядо ми.“

Захвърли папката настрана. В сейфа обаче имаше и още един спомен от Брайсън Келерман — агента, известен като Geist.

— Призрак… — прошепна Пруит с тъжна усмивка.

Също като него, дядо му беше бил майстор на илюзиите с дим и сенки, на фабрикациите, но беше бил и ловък шпионин, човек с тайни амбиции и високи цели — и готов да окървави ръцете си, за да ги постигне.

Пруит бръкна в сейфа и извади малкия германски маузер, останал от Втората световна война. Прокара пръсти по ръкохватката, представи си как я е държал дядо му. Знаеше историята на пистолета, кога за последен път е било стреляно с него, в една усамотена плевня в британската провинция.

Отиде до прозореца. Винаги държеше оръжието смазано и почистено, като тих свидетел от дните на дядо му — макар че сега се чудеше. Може би бе извършвал този ритуал с по-практична цел, защото маузерът би могъл един ден да му потрябва?

Като последен къс от наследството.

За да докаже, че справедливостта никога не може да бъде истински смазана.

Застана до прозореца, опря цевта в слепоочието си и натисна спусъка.