Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (17)

14.

19 октомври,

00:34 централно лятно време

Редстоун Арсенал, Алабама

Дотук добре.

Джипът приближи бараките. Тъкър седеше снишен на седалката, за да не бие на очи, пистолетът JPX беше готов, в случай че се наложи безшумно да неутрализират някого.

— Сега накъде? — попита Франк и намали, когато наближиха застлания с чакъл паркинг.

— Трябва да стигнем възможно най-близо до бараките. — Тъкър посочи. — По средата има кръг. Спри пред втората вдясно.

— Там ли ни праща Каин?

— Така изглежда. И съм се научил да не се съмнявам в него.

Докато приближаваха, Тъкър бе накарал четирикракия си партньор да обиколи набързо и крадешком лагера, за да може да се ориентира за разположението на обектите. Четирите бараки вляво имаха табели с лого на вратите — „Танджънт Аероспейс“, частният подизпълнител, който управляваше екипа тук.

Табелите вероятно отбелязваха бараките на охраната. До вратата на последната пишеше СТОЛОВА.

Срещу тях, от другата страна на кръга, имаше две масивни тухлени постройки с малък проход помежду им. На покривите им стърчеше гора от антени и сателитни чинии. Входовете бяха защитени с ключалки със светещи клавиатури, каквито се виждаха и на няколко врати за хангари. Тези сгради несъмнено подслоняваха работните пространства на „Одиша“. В този час всички прозорци бяха тъмни. Очевидно никой не работеше до толкова късно.

„Още по-добре за нас.“

От обиколката на Каин в лагера Тъкър бе отбелязал надписите на вратите на останалите бараки: МЪЖКО СПАЛНО ПОМЕЩЕНИЕ, ДАМСКО СПАЛНО ПОМЕЩЕНИЕ.

Надяваше се цивилният персонал да е настанен там.

Франк спря джипа пред дамското спално помещение. Най-вероятно Санди бе живяла тук и пак тук Тъкър имаше шанс да срещне Нора Фрейкс — жената, която Санди бе завела в дома си, за да я запознае с майка си.

Вратата на Франк беше по-близо до стъпалата към бараката. Той слезе веднага. Тъкър грабна карабината МР-5, последва го от другата страна и приклекна до колата. По този начин случаен човек би видял само главата на Франк — лицето и чертите му бяха закрити от козирката на шапката.

Затаил дъх, Тъкър се подготви да чуе алармена система или вик.

Обаче нощта остана смълчана.

— Провери прозореца — каза Тъкър. Тревогата не го оставяше.

Хората от екипа на „Одиша“ още ли бяха там?

Франк се качи по стъпалата, а Тъкър натисна един бутон на радиостанцията си, с който изпрати сигнал на Каин да се върне. От видеосигнала знаеше, че кучето е в гората зад тях. Беше сигурен, че четириногият му приятел вече е уловил миризмата му, а вероятно дори е и чул думите му преди малко.

Франк се качи на верандата и надникна през най-близкия прозорец. След това бързо се върна при Тъкър и прошепна:

— Не видях почти нищо. Има щори. Видях легла, но не и дали в тях има някой.

Зад рамото на Франк сенките се раздвижиха и след миг се появи Каин и застана в сянката на джипа. Тъкър го потупа по врата, за да го поздрави.

Каин остана нащрек, съсредоточен, вероятно защото долавяше напрежението на водача си.

Тъкър посочи под стъпалата към верандата и стисна юмрук. „Скрий се! Пази без шум!“

Каин го бутна с муцуна по коляното, сякаш за да потвърди командата, после се мушна под верандата и отново се превърна в сянка.

— Сега какво? — попита Франк.

— Да видим дали има някой.

Тъкър изкачи стъпалата, Франк го последва. Тъкър натисна дръжката на вратата. Заключено. С ядосана въздишка — нищо ли не можеше да стане по лесния начин? — почука на вратата, но дори този тих звук го накара да трепне.

Затаи дъх. Отвътре се чу ругатня, после стъпки по дървен под. Дъските проскърцаха, някой доближи вратата.

— Кой е? — попита уморен женски глас.

Тъкър мислеше бързо.

— Проверка на хората — изръмжа троснато, убеден, че охраната периодично проверява за отсъстващи без причина.

Още една ругатня, после ключалката щракна.

Щом вратата се открехна, Тъкър я избута навътре, като едва не събори жената. Франк влезе веднага след него. Затвориха вратата.

Жената — брюнетка на трийсет и няколко, по долнище на пижама и червена тениска — отстъпи назад, вдигнала длани към устата си.

— Кои… кои сте вие?

— Приятели на Санди Конлън.

За да избегне паника в помещението, Тъкър намери ключа за осветлението и запали лампите. Флуоресцентната светлина трепна и оживя и разкри тесни легла от двете страни на стаята и няколко бюра, отрупани с книги и списания. Тясно коридорче в дъното вероятно водеше към баня.

— Санди? — попита брюнетката и на лицето й се изписа объркване. — Какви ги дрънкаш?

Друга жена се размърда под завивките — останалите легла бяха празни и без завивки. Отметна одеялото ядосано.

— Даян, какво става, по дяволите?

Брюнетката заотстъпва, докато не се изравни с другата жена.

— Нора, чакай… тези хора казват, че са приятели на Санди.

Чутото накара жената на леглото да се намръщи.

„Нора… това трябва да е Нора Фрейкс.“

Нора протегна ръка към нощното си шкафче и взе очила. Бяха с модно дебели рамки и й придаваха вид на ученичка. Беше чернокожа, към трийсетгодишна, с късо подстригана черна коса. В говора й се долавяше лек британски акцент.

— Кои сте вие? — попита тя и спусна босите си крака от леглото. Беше по тънка пижама.

— Аз съм Тъкър Уейн. Със Санди служихме за кратко заедно във Форт Бенинг. — Посочи Франк. — Това е старши сержант Болинджър. Работи в Редстоун, основната база тук.

Франк кимна.

— Дами…

Нора ги изгледа навъсено.

— Защо сте с маскировъчни дрехи? Какво става?!

Тъкър беше наясно, че не разполагат с много време, така че трябваше веднага да стигне до същността.

— Санди е мъртва.

Забеляза сянката, която пробяга по лицето на Нора. За част от секундата се появи и усмивка, сякаш тя беше сигурна, че чутото е някаква шега. После сбърчи чело и го изгледа с широко отворени, изпълнени със страх очи.

Даян не се владееше така добре. Гласът й затрептя, наситен с презрение.

— Лъжеш! Тя напусна. Отиде в друг екип. В Северна Каролина.

— Шефовете ви искат да вярвате това. Само че са я застреляли. Натикали са трупа й в багажника на форда й и са го потопили в една наводнена кариера. Всички вие сте в опасност.

Нора пристъпи напред и помръдна предизвикателно рамене.

— Докажи го.

— Познаваш Беа Конлън.

— Майката на Санди?

— Знам, че си била в къщата й няколко пъти. — Тъкър извади сателитния си телефон и го подаде на Нора. — Номерът й е набран. Очаква да й позвъниш.

Беше подготвил този момент предния ден, защото беше наясно, че ще се наложи да спечели доверието на тези хора бързо — реши, че Беа ще е най-добрият начин да го постигне. Джейн вече й беше съобщила за смъртта на дъщеря й и я бе подготвила за това среднощно обаждане.

Тъкър натисна бутона за набиране и подаде апарата на Нора.

Тя го взе смръщено и го долепи до ухото си. Изчака малко и кодираната линия се свърза.

— Беа? Аз съм, Нора.

Докато Нора слушаше, дишането й се учести, раменете й увиснаха. Когато най-накрая заговори, гласът й беше едва чут шепот:

— Ужасно съжалявам, Беа… — Погледна Тъкър с блеснали от сълзи очи. — И можем да му се доверим?

След миг затвори очи и каза:

— Ще се чуем скоро.

Извърна лице и подаде телефона на Тъкър. Раменете й се разтресоха. Той пристъпи напред и я прегърна. Тя се сепна, но се облегна на него и изстена:

— О, боже!

Даян мълчеше, гледаше ги с очакване.

— Истина ли е?

— Санди е мъртва, Ди!

Даян отстъпи, сякаш искаше да се дистанцира от новината.

— Какво ще правим?

— Всички трябва да се махаме оттук — отговори Тъкър и посочи вратата.

Сякаш предизвикано от жеста, на вратата се чу настойчиво почукване и след него строг глас:

— Всичко наред ли е при вас?

Замръзнаха.

Тъкър бе говорил тихо, но това не означаваше, че не са го чули.

Нора реагира първа и с жест отпрати двамата мъже в дъното на помещението.

— Всичко е наред, Карл!

Тъкър едва не се спъна, когато си спомни разпечатката с имената, която му бе осигурил Франк.

„Трябва да е Карл Уебстър… шефът по сигурността на «Танджънт».“

Тъкър се долепи до стената до вратата. Телефонът още беше в ръката му, така че го вдигна и провери какво показва камерата на Каин. Ракурсът беше нисък, изпод верандата, което показваше, че кучето още се крие там тихо, както му бе наредено. Не видя никой друг около шевролета.

Най-вероятно Уебстър беше сам.

Дръжката на вратата започна да се движи, но Нора вече бе там. Хвана дръжката и открехна вратата, като закри пролуката с тялото си.

— Видях, че лампата ви свети — каза Уебстър.

— Не ми е добре — обясни Нора. — От чилито снощи, ако разбираш какво ти казвам.

Уебстър се засмя — при което на Тъкър му се прииска да отвори вратата и да го застреля в главата. Не можеше да забрави подпухналото лице на Санди в багажника на потопената кола.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Уебстър. — Някакво лекарство за стомах?

— Мисля, че най-лошото мина. Ще го преживея. — Сложи длан на корема си. — Поне се надявам.

— Е, няма да се налага да търпиш храната на Джонсън още дълго. Следващата седмица вдигаме багажа.

Тъкър си помисли за закрития камион, паркиран вън.

— Много скоро ще спите по собствените си легла — добави Уебстър.

„По-скоро ще спят вечния си сън.“

На верандата проскърца дъска.

— Виждала ли си Чък? — попита Уебстър. — Това е неговата кола. Помислих, че може да е тук.

— О, не — отговори Нора. — Чух го да спира и да затваря вратата. Провери ли в кухнята? Знаеш, че си пада по среднощните закуски. — Тя притисна корема си и изпъшка. — Или… може би ще имаш повече късмет в тоалетната… или някъде в гората.

— Може и да си права. Тази вечер изяде двойна порция от чилито на Джонсън.

— Бог да му е на помощ.

Уебстър се засмя пак и се отдалечи.

— Дано се оправиш по-бързо, Нора.

— Благодаря.

Тя затвори вратата и се облегна на нея за момент.

Тъкър вдигна показалец към устните си. Провери камерата на Каин и изчака, докато Уебстър изчезне. Кимна одобрително на Нора. Изобретателността й вероятно им бе спечелила няколко минути, но само толкова, особено ако шевролетът продължеше да стои отпред.

— Трябва да се махаме. — Тъкър пристъпи и загаси осветлението. — Колко души всичко сте тук?

— Остават само Стан и Такаши — отговори Нора. — В другото спално. Имаше още двама мъже, но миналата седмица Карл каза, че и двамата са се прибрали у дома.

Нора придоби наистина болен вид: вероятно си представяше как ги е сполетяла съдбата на Санди.

— Да се надяваме, че са се измъкнали. — Тъкър се обърна към Франк. — Трябва да ни спечелиш малко време.

— Как?

— Ще се наложи да се преструваш на Чък още малко. Вземи джипа и направи още една обиколка на терена, после се върни. Така ще изглежда, че си се отбил само за малко и пак си тръгнал. — Тъкър си погледна часовника, за да си припомни графика на патрула. — Така ще ни осигуриш четиринайсет минути, за да подготвим всички за тръгване.

Очите на Франк бяха широко отворени.

— Ще се справиш ли? — Франк кимна и нахлупи шапката по-ниско над лицето си. — Хайде, на работа вместо Чък.

Тъкър го тупна по рамото, после отиде до прозореца и надникна навън, за да се увери, че всичко е наред. Не видя Уебстър никъде, но лампите в столовата светеха.

Тъкър посочи вратата и каза:

— Върви!

Франк изскочи навън, спусна се по стъпалата и се качи в колата. Стартерът завъртя и моторът забоботи. Гумите изхрущяха в чакъла и шевролетът потегли по алеята.

Когато наближи столовата, отпред се появи фигура.

Уебстър.

Сърцето на Тъкър се сви, но Франк светна няколко пъти с дългите фарове, за да покаже, че всичко е наред. Ярката светлина заслепи Уебстър за миг, така че се наложи да закрие очи с длан. Когато джипът мина покрай него, Уебстър вдигна ръка, за да даде знак на шофьора да продължава.

Франк стигна до изхода, сви по прашния път и изчезна.

Тъкър въздъхна и се отдалечи от прозореца.

— Трябва да доведем двамата мъже тук веднага.

Нора се обърна към Даян, която се бе дръпнала на леглото си. Двете жени се спогледаха мълчаливо.

Даян кимна и стана.

— Ще ги доведа.

Брюнетката се обърна и тръгна към банята.

Тъкър погледна Нора въпросително, а тя невъзмутимо съблече пижамата си и облече джинси и черна тениска.

— На сприятеляванията не се гледа с добро око тук — обясни Нора, — но човешката природа не може да бъде победена. Формират се връзки, особено в изолация като нашата. Държим задните прозорци на бараките си отворени. Между двете има само няколко крачки. Няма да е трудно да се справим със задачата.

Тъкър предполагаше, че в „Танджънт“ са наясно с тези отклонения, но са се научили да се преструват, че не виждат. Надяваше се и тази вечер да не видят нищо.

Докато чакаше, реши да получи някои отговори.

— Затварят обекта тук. Знаете ли къде ще се преместят? Кога? Други подробности?

— Не, но чух Карл да споменава нещо, наречено Белия град. Предполагам, че е кодово име. Във всеки случай ще им е нужно доста време, докато преместят всички дронове и поддържащата техника.

— Каза дронове… В множествено число.

— Варианти на един умен модел, който се самообучава. Наричаме ги ЦЕВД — целеви електронни военни дронове. Някои са предназначени да събират данни и да шпионират, други заглушават радиовълни, трети са ловци убийци. Тези последните са доста гадни.

„Ха! Все едно не знам.“

— Двамата мъже, които си заминаха по-рано, следяха този конкретен проект — но никой от нас нямаше да постигне нищо в работата си без Санди.

— Защо?

— Защото тя направи пробива в разработването на централната операционна система, създаде мозъка на всички ЦЕВД. Беше удивително умна. Нарече пробива си Обща унифицираща теория на криптологията. Или ОУТК.

Тъкър се замисли. Представи си какво е правела Санди тайно в складовата клетка. Не само е била умна, но и невероятно смела.

Нора седна на леглото си и се обу. Обувките й бяха червени. Полагаше усилия да прикрие скръбта си.

— Имаш ли някаква представа какви са плановете за тези дронове от следващо поколение? — попита Тъкър.

Нора поклати глава.

— Ние само ги произвеждаме. Любопитството не се цени особено тук.

— Как стоят нещата с работното ти място в тухлените сгради? Ако успеем да съберем доказателства…

Нора се намръщи и стана.

— Само Карл и хората му имат кодовете за достъп в сградите. Тук ни държат изкъсо. Макар че можем свободно да влизаме и излизаме, когато не работим, следят мобилните ни телефони, вероятно и разговорите ни. В нашия бранш обаче това до голяма степен може да се очаква.

Драскане на подметка в дърво привлече вниманието на Тъкър към задния коридор.

Даян въведе двама млади мъже. Единият беше нисък и рус, а другият — азиатец. И двамата носеха сакове и изглеждаха угрижени.

— Стан и Такаши — представи ги Даян. Все още изглеждаше объркана, на ръба на паниката.

— Това истина ли е? — попита Такаши и присви подозрително очи.

Стан улови ръката на Даян.

— Нора, сигурна ли си за Санди?

Нора кимна утвърдително и на двата въпроса и скръсти ръце на гърдите си.

Тъкър посочи вратата.

— Трябва да…

Отвън се чу пронизителен вик, после тежко падане.

Каин впива зъбите си дълбоко в глезена. Вкусът на кръв се разлива по езика му. Под верандата е, тегли глезена на мъжа през пролуката между стъпалата, спъва го.

Преди малко същият мъж се е качил по стълбите и е почукал на вратата. Дошъл е нормално, без оръжие — но този път е приведен, дебне, държи карабина.

Каин е доловил познатата миризма на заплахата в тялото на мъжа, чул е тежкото му дишане.

Сетивата му предупреждават за опасност.

Последната команда все още е в главата му.

Да се крие. Да пази. Без шум.

Но заплахата взема превес над командата.

Решава да действа на своя глава и захапва глезена на мъжа, когато той опитва да изтича нагоре по стъпалата. Препъва го, тялото му се строполява на дъските горе с пронизителен вик.

Ръмженето идва неканено, кръвта залива сетивата, премрежва погледа. Мъжът обръща карабината и я насочва между стъпалата, към Каин.

Каин впива зъби още по-дълбоко, в костта, не се отказва.

Двамата се гледат в очите.

Каин не пуска — знае, че може да умре, но вярва на партньора си безрезервно.

Чува как се отваря вратата на бараката, после чува приглушено пукване.

Тъмно петно се излива по лицето на падналия. Остра миризма достига до ноздрите на Каин, изгаря носа и очите му. Падналият се гърчи, кашля и плюе.

Каин чува нова команда отгоре. Думите проникват в кръвта му, успокояват сърцето с познатото си звучене, укротяват го.

Пусни.

След като нареди на Каин да освободи Уебстър, Тъкър се спусна по стъпалата с изстрелващия лют спрей пистолет в ръка. Уебстър — макар и заслепен и разкъсван от болка от жестокото ухапване и спрея — опита да вдигне карабината и да стреля към верандата.

Тъкър скочи долу и го изрита в слепоочието с металното бомбе на ботуша си — и тялото му се свлече.

„Вън от играта за втори път, задник…“

Каин изскочи изпод верандата и застана до него. Тъкър клекна, прибра пистолета в кобура и метна карабината през рамо. Положи усилие да не застреля Уебстър, защото наистина му беше много трудно. От друга страна, не искаше да рискува с повече шум, особено след като не беше наясно дали някой не е чул вика на Уебстър отпреди малко.

Ослуша се и чу познат звук — хрущене на автомобилни гуми в чакъл. На паркинга светнаха фарове. Франк се връщаше.

Уебстър вероятно бе заподозрял нещо, може би бе опитал да се свърже с Чък по радиото. След като не беше успял, явно бе решил, че нещо не е наред. Но дали беше предупредил другите?

На паркинга започна стрелба.

По дяволите!

От една от сградите отсреща се виждаха пламъци. Куршумите удряха верандата и чакъла около нея, но попадаха далече, защото стрелецът вероятно се опасяваше да не улучи шефа си.

Тъкър се възползва от ситуацията — даде знак на Каин и полетя нагоре по стълбите и през вратата. Нора я затръшна зад гърба му.

— Залегнете! — предупреди Тъкър.

В следващия миг куршумите започнаха да чупят стъклата и да разкъсват щорите. Тъкър посочи коридора в дъното.

— Натам!

Те затичаха и Тъкър ги последва.

Извади радиостанцията си и потърси Франк.

— Остави предния вход! Чакай ни зад бараката!

Не получи отговор, но си даваше сметка, че Франк вероятно е зает. Откъм паркинга още се чуваше стрелба. Отиде при другите в банята, която се състоеше от няколко тоалетни кабинки, дълъг умивалник покрай едната стена и няколко душа със завеси — от другата. Точно напред имаше прозорец, който беше останал отворен отпреди малко.

Приклекнал, Такаши гледаше с безумен поглед и трепваше при всеки изстрел. Стан бе прегърнал Даян и я предпазваше с тялото си.

Нора отиде при Тъкър и огледа Каин.

— Сега какво?

Отговорът дойде отвън със свирене на спирачки.

— След мен — каза Тъкър. — През прозореца. Не разсъждавайте, просто се качете на задната седалка на шевролета.

Отиде бързо до прозореца и видя чакащата кола. Двигателят пушеше, прозорците бяха напукани като паяжини и надупчени от куршуми. Франк беше дошъл с изгасени фарове.

Добре.

— Хайде! Бързо! — извика Франк.

 

 

Тъкър вдигна Каин и го спусна през прозореца, после се промуши след него. Застана на коляно, вдигна карабината и се огледа. Махна на другите да идват.

Докато се измъкваха, Тъкър посочи джипа и ги подкани:

— Качвайте се. Бързо!

Нора се спусна първа, отвори задната врата и приклекна, докато се качат останалите. В това време куршуми надупчиха задната броня и счупиха стъклото над главата й.

По дяволите!

Тъкър се обърна и видя един мъж да се скрива зад ъгъла на бараката. Изчака го да се покаже отново и пусна три куршума в гърдите му. Хората на Уебстър приближаваха, чуваха се виковете им.

Разнесе се друг вик, по-близо. Даян.

— Стан!

Тъкър погледна натам и видя как русият мъж пада на земята, улучен отзад, и от рамото му бликва кръв.

Даян го сграбчи за якето, опита да го вдигне. Такаши й се притече на помощ и заедно качиха Стан на задната седалка. Нора скочи след тях.

Тъкър затръшна вратата и извика на Франк:

— Карай! Заобиколи зад бараките.

Франк го изгледа учудено.

— Какво…?

— С Каин ще ви чакаме от другата страна. Търсете ни зад столовата.

Франк понечи да възрази, но Тъкър удари вратата с длан.

— Действай!

Франк даде газ и потегли.

Тъкър започна да тича с колата, но само до задната част на следващата барака, спалното помещение на мъжете. Там приклекна до Каин, а шевролетът продължи напред.

Улови муцуната на кучето. За да има групата някакъв шанс да се измъкне, те двамата трябваше да предизвикат възможно най-голямо объркване. Вгледа се в кафявите очи на Каин. Не искаше да го излага на всичко това, но нямаше друг изход.

Посочи между двете бараки.

„Крий се. Търси. Нападай и бягай.“

Каин трябваше да обикаля лагера, да напада целите светкавично и да бяга. Целта на тази тактика беше да предизвика страх — и малко неща го правят по-добре от трийсет килограма ръмжащи мускули, които изскачат от сенките.

Обаче беше и опасно.

Тъкър се поколеба за момент, после изкомандва: „Върви!“.

Каин хукна и сви зад ъгъла.

Тъкър се изправи, улови се за перваза на отворения прозорец и се качи в банята на мъжкото спално помещение. Пребяга приведен до предната част на бараката. Отключи вратата и я открехна няколко сантиметра, после залегна и насочи карабината през процепа.

Ръмженето на колата отзад, вляво, беше привлякло вниманието на хората на Уебстър.

Шестима се спуснаха на бегом през кръга в средата.

Тъкър насочи карабината и пусна откос по групата, при което двама паднаха, а останалите се разбягаха. В суматохата той се изправи, отвори вратата и се втурна навън. Хукна право към столовата.

Стреляха по него, но куршумите свистяха далече.

Вдясно Каин излая няколко пъти, чуха се болезнени крясъци. От същата посока се чуха и два изстрела. Гърлото на Тъкър се сви от страх — но той продължи напред.

Отеква стрелба. Каин се прикрива в сенките, промъква се през тях с лекота. Сетивата му проникват в тъмнината. Ушите отбелязват всеки вик, всяка стъпка, всяко забързано вдишване. Носът улавя миризми на пот, полъх на барут. Доближава миризмите, напада целите си отзад.

Зъбите прехапват сухожилия…

Тежестта му събаря мъжете по очи в калта…

Ноктите разкъсват плът…

После той изчезва отново в тъмнината, където надава гневен, заплашителен вой, който отеква навсякъде.

И продължава нататък.

Със свито сърце Тъкър стигна до столовата, качи се по стъпалата, нахълта през вратата. Мина покрай два реда маси и продължи към двойната люлееща се врата към кухнята — там някъде би трябвало да има изход. Влезе в кухнята с насочено оръжие и видя врата точно отпред.

Идеално.

Забърза натам — обаче тя се отвори, преди да стигне до нея.

Ръмженето на шевролета се приближаваше.

Един от стрелците влезе в кухнята заднишком, явно с намерението да го причака, когато се появи пред столовата.

Вниманието му беше насочено изцяло навън и Тъкър взе един чугунен тиган от печката, приближи се безшумно отзад и го стовари върху главата му. Черепът изхрущя и мъжът се свлече с изненадано пъшкане.

Тъкър взе карабината му и я метна на рамо.

Повече оръжия — по-добре.

Отвори задната врата на кухнята и се огледа. Шевролетът се приближаваше. Тъкър извади телефона си и повика Каин:

— Остави! При джипа!

Разбира се, шевролетът не беше точно джип, но Каин щеше да се ориентира по шума от двигателя и не би се затруднил да го открие.

Франк намали, но Тъкър му махна да не спира и продължи да крачи успоредно с колата. Още двама опитаха да ги причакат, но Тъкър ги разкара с бясна стрелба.

Озърташе се за Каин. Накрая сенките между две бараки се раздвижиха. Каин. Преди да стигне до него обаче, един залегнал в далечината започна да стреля.

— Ляво! — изрева Тъкър.

Каин се подчини, както винаги, и се дръпна рязко встрани, когато оръжието на мъжа просветна. Каин пролая. Тъкър се застави да не гледа натам и вместо това се прицели внимателно и стреля. Гардът се сгърчи.

Тъкър коленичи. Каин се спусна при него и го бутна здравата отстрани, задъхан.

Предната врата на събърбана се отвори зад тях и Нора извика:

— Хайде!

Тъкър вдигна Каин на ръце, обърна се и скочи на предната седалка до Франк.

— Карай! — извика му и пусна кучето само колкото да затръшне вратата.

После го притисна към себе си.

„Искам да си добре, приятелю…“