Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (31)

28.

25 октомври,

22:04 атлантическо стандартно време

Остров Патос, Венесуела

Потънаха и изплуваха заедно.

Тъкър придърпа Каин към себе си.

— Спокойно, приятел… всичко е наред.

Каин се отпусна, обърна глава и го близна по бузата.

„И аз те обичам, момче.“

От скалите горе се чу глас:

— Тук има следи! Водят към скалите!

Тъкър бързо заплува към скалите. Когато приближиха достатъчно, вдигна Каин и го остави на малко по-полегато място, после изпълзя след него. Огледа се за прикритие. Най-доброто беше малка козирка, не повече от трийсетина сантиметра, малко по-нагоре по ската. Тъкър застана под нея, като едва се удържаше на хлъзгавата повърхност, и придърпа Каин до себе си.

Отгоре се посипаха камъни и пръст.

— Внимавай къде стъпваш! — извика някой. — Ръбът се рони!

— Виждаш ли нещо?

Два лъча на фенерчета пронизаха тъмнината на сантиметри пред гърдите на Тъкър и той се прилепи още по-плътно до скалата.

— Нищо. По-добре да кажем на Лион. Това копеле и кучето му май са се удавили.

— Да се уверим. Ти огледай наляво, аз ще огледам надясно. Ще се срещнем пак тук.

Лъчите на фенерите се разделиха — мъжете започнаха да оглеждат брега и скалите.

Тъкър трепереше — но не от студ.

Отново го преследваха, а той се криеше. Спомни си Афганистан, където това беше ежедневие, изпъстрено с часове отегчение, които само изостряха моментите на напрежение и стрес. Подобни пикове и спадове променят мозъка, може би необратимо. Макар че симптомите на посттравматичния синдром на Тъкър вече бяха по-леки, той съвсем не беше излекуван. Все още не успяваше да овладее изгарящите стомаха приливи и отливи на тревожност.

Стисна клепачи и сви юмруци.

„Не опитвай да го контролираш — припомни си. — Управлявай го… справяй се с него.“

Прегърна Каин. Представи си лицето на Джейн, целувката й, устните й. Топлотата на този спомен — преплетен със спомените от щастливите времена с нея и Каин, някога — му помогна да укроти треперенето.

— Нещо? — чу се глас отгоре, когато двата лъча пак се събраха.

— Няма го.

— Лион няма да се зарадва, ако няма труп.

— Ще трябва да се примири. Наближава час нула.

Горе изпращя радиостанция. След няколко секунди единият от двамата каза:

— Разбрано. Тръгваме. — След това се обърна към другия: — Какво ти казах? Шефът ни иска при хеликоптера. Време е.

— Ами обектите?

— Ако оня тип и кучето му са някъде наоколо, ще съжаляват, че не сме ги застреляли бързо.

В отговор се чу дрезгав смях.

— Да се махаме от този камънак, преди да е гръмнал.

Отдалечиха се.

Тъкър изчака няколко мъчителни минути. В далечината чу свистенето на хеликоптерния двигател, който набираше обороти. Грабна Каин, намери място, където брегът се бе сринал в морето, качи кучето на раменете си и се изкачи горе.

„Държа те, приятел.“

Стигна горе и продължи да го носи. Хеликоптерът се издигна и чаткането на витлата му стана по-силно. Тъкър побърза да се скрие под дърветата и най-накрая остави Каин на земята. Бърз преглед установи десетсантиметрова рана на лявата плешка. Той спря кървенето и я превърза с марля от комплекта за първа помощ в един от непромокаемите джобове на жилетката на Каин. Въпреки всичко кучето не беше в състояние да използва крака си.

Върна Каин до ръба на скалите и от края на джунглата видя как хеликоптерът прелита над Бокас дел Драгон към Тринидад. Даваше си сметка, че не остава време, затова даде команда на Каин да се скрие край брега и след това хукна през джунглата. Светна фенерчето, за да се добере по-лесно до Джейн, без да мисли, че Лион може да е оставил хора на острова. Особено след като последните думи на войниците бяха запалили огън под краката му.

„Да се махаме от този камънак, преди да е гръмнал.“

Тъкър смяташе да се възползва от този мъдър съвет.

 

 

22:34

Още преди да стигне до скривалището на Джейн тя изрита палмовите листа, изскочи вън и се хвърли в обятията му.

— Слава богу! Видях хеликоптера да отлита. Не знаех… — Прегърна го още по-силно, после се отдръпна. Огледа джунглата и очите й се разшириха.

— К-к-ъде е Каин?

— В безопасност, но е ранен. Оставих го на брега. — Той стисна ръката й и се вгледа в лицето й. — Ти как си?

— Още ми се вие свят, но съм по-добре.

— Добре. Защото трябва да си замъкнем задниците до брега.

Тръгнаха. Той опита да я подкрепи, но Джейн се освободи от ръката му и продължи сама. Определено беше по-добре. Облекчението сякаш прогони изтощението и от крайниците на Тъкър. Той й обясни какво се очаква, докато бързаха към брега.

— Смяташ, че ще бомбардират острова? — попита тя невярващо.

— Така прозвуча. — Тъкър си спомни касетъчните бомби върху макета на град в Ню Мексико. — Във всички случаи трябва да се махаме бързо.

Каин ги посрещна с размахана опашка. Вече стъпваше предпазливо на ранения си крак.

— О, боже! — изпъшка Джейн.

Отвъд тъмните води на протока над Порт ъф Спейн изригнаха оранжеви пламъци. Близо до центъра на града се издигна малка гъба и освети нощното небе. Няколко секунди след това до тях достигна тътен от взривове, като далечни фойерверки.

Джейн сниши глас от ужас.

— Закъснели сме! Вече е започнало!

„Час нула“, спомни си Тъкър разговора, който бе чул.

В нощното небе над града се издигаха огнени кълба. Той си представи връхлитащите през облаците дим Бойни ястреби и Палачи.

— Горките хора — възкликна Джейн. — А какво ще стане с Франк и Нора?

Тъкър вече опитваше да се свърже с „Хаят“ по сателитния телефон, но в отговор получаваше само предварително записано съобщение за непредвидени обстоятелства.

Обърна се рязко към Джейн и се отърси от опасенията за приятелите им.

— Оттук не можем да направим нищо, за да им помогнем. Да се надяваме, че Рекс ги е предупредил да се скрият на сигурно място.

Тръгна към останките на моторницата в залива.

— Помогни ми да намерим всичко, което се държи над водата. Спасителни жилетки, дървени скари, празни туби за гориво. Ще трябва да направим някакъв сал, за да се махнем от този камънак.

Хвана една извита част от носа и я повлече към водата. Не биха могли да преминат с плуване силните течения около острова. За да оцелеят, трябваше да разполагат с нещо, което да ги държи над водата. Брегът на Венесуела беше само на шест-седем километра западно от острова. Имаха някакъв минимален шанс да се доберат дотам, ако побързат.

Джейн започна да тършува из отломките. Измъкна каквото беше останало от една оранжева спасителна жилетка и го хвърли към него.

— Лион ни е подмамил на това зарязано от бога място — каза Тъкър. — Трябваше да го предвидя. Прекалено лесно го проследихме дотук. Човек като него не би направил подобна грешка.

Спомни си дрона, който бе потопил лодката им. Беше долетял откъм Тринидад.

— Патос никога не е бил база за операцията им.

Джейн огледа една червена туба за гориво. Беше пробита от куршуми и тя я захвърли ядосано настрана.

— Очевидно е искал да ни държи настрана и затова ни е пратил тук.

„Където може да ни види сметката, когато поиска.“

Тъкър провери дали парчето от носа ще се задържи на повърхността, но то потъна веднага. Уморен и ядосан, той погледна към горящия град и се заслуша в далечния тътен.

— Нямаме никакво време. — Казваше го интуицията му на войник.

Джейн се вгледа в него.

— Единствената причина Лион да не бомбардира този остров досега е, че не е искал да издаде намеренията си прекалено рано — обясни Тъкър. — Ако го беше направил, щеше да предупреди военните на Тринидад.

— Значи сега сме лесна плячка.

Каин вдигна нос към небето и изръмжа предупредително.

Между експлозиите доловиха нов звук — познатото жужене на дрон, приближаващ над водата. Звукът се усилваше. Тъкър изруга — знаеше какво означава това. Лион нямаше да рискува. Беше изпратил дронове, за да се справят с тях веднъж и завинаги.

„Не можем да се измъкнем от този остров.“

— В джунглата! — отсече той и посочи.

Едва успяха да се скрият под короните на дърветата и първият дрон — боен ястреб — се плъзна над залива. Стигна до брега, издигна се над гората и листата прошумоляха при преминаването му.

След него се появиха още два.

Миг по-късно силен гръм разтърси малкия остров и огнена експлозия освети гората на запад. Това не беше касетъчна бомба. Вятърът донесе миризмата на изгоряло и някаква химическа миризма, донякъде подобна на бензин, но не и нещо, с което да искаш да заредиш колата си.

— Какво е това? — извика Джейн.

И тогава се чуха втора и трета експлозия.

— Дроновете пускат напалм. Лион възнамерява да изгори острова до гола скала.

„Заедно с нас.“

 

 

23:04 източно лятно време

Смит Айланд, Мериленд

Пруит Келерман се разхождаше покрай редиците монитори, монтирани на стената в кабинета му. Екраните показваха предаванията на различните медии, собственост на „Хорайзън“. Коментатори говореха оживено, но Пруит бе намалил звука. Понякога четеше последните съобщения от Тринидад, които се редяха на ленти под основното изображение. Или, ако на някой екран се появеше репортаж на живо от Порт ъф Спейн, пускаше звука с дистанционното.

Най-добрият му източник на информация обаче седеше зад бюрото му. Дъщеря му се взираше в лаптопа си, в един айпад и в настолния компютър на баща си и се справяше с трите устройства с виртуозността на майстор пианист. Лора беше единственият човек, който можеше да седи на стола му, и това беше уместно.

Един ден всичко щеше да е нейно.

Надяваше се наследството му скоро да стане легитимно.

Нов репортаж привлече вниманието му към един от мониторите. Показваха църква, обхваната от пламъци. Готическата й камбанария беше срутена и овъглена. През стъклописите на розетата над вратата се виждаха пламъци, които хвърляха пъклена светлина.

Стиснал гневно зъби, Пруит увеличи звука. Беше инструктирал техниците, които провеждат атаката, да пазят историческите сгради.

Коментарът от екрана беше не по-малко гневен: „… последно от Порт ъф Спейн: Получихме кадри от разрушената катедрала «Света Троица», един от най-старите паметници в града, завършена през 1818 г. Хаос и паника царят навсякъде. Обявено е военно положение. Военните опитват да се справят с тази терористична атака, за която се смята, че носи отговорност революционна група, фракция на Народната партия на Тринидад. Веднага щом…“

Пруит намали звука. Поне в едно кампанията се развиваше според плана. Бомбардировката трябваше да предизвика хаос, който да скрие истинската война, която се водеше зад дима и пламъците. Флотилията дронове вече беше пробила комуникационната инфраструктура на острова и сега психологическите операции, включени в кампанията, можеха да сеят дезинформация по всички овладени канали.

Разпространяваха слухове и инсинуации, като в същото време медиите пускаха фалшиви репортажи. Както е добре известно, хората са склонни да вярват на всичко, което прочетат или чуят в новините. И още по-добре, когато е поднесена достатъчно добре, дезинформацията се подема и се преповтаря от медия на медия, разпространява се като цифров горски пожар, опустошава истината и вместо нея остава само изфабрикуваната история.

Той се обърна към дъщеря си за потвърждение. Като директор по комуникациите на „Хорайзън“, тя следеше социалните медии от региона и пулса на събитията много по-прецизно от всеки новинарски канал. През последните часове Пруит трябваше да внимава — Лора не биваше да открие истинската му роля в случващото се. Присъствието й тук обаче откриваше и една възможност.

Ако Лора не бе в състояние да види реалността зад измислиците, значи едва ли и някоя друга медия би успяла.

— Какво чуваш за тази революционна група? — попита той.

Лора поклати глава.

— Всички като че ли мислят, че зад взривовете стои някаква фракция на НПТ. Туитовете от региона са пълни със спекулации дали шефовете на партията са знаели, или отговорността е само на отцепническата групировка.

— А нещо по въпроса как тези терористи са успели да организират и координират такава атака?

— Заради това всички са в паника. — Лора махна няколко кестеняви къдрици от челото си и вдигна очи. Изглеждаше уморена, но отдадена на работата си. — Според някои съобщения били видени военни бронирани машини, които изстрелвали гранати по различни цели. Други са видели хеликоптери да пускат бомби от небето.

Пруит кимна. Много добре знаеше откъде са се появили тези съобщения — от нищото. Те бяха първата фаза на пакета от психологически операции. Скоро щяха да се появят изфабрикувани кадри — лошокачествени видеозаписи, заснети с нестабилни камери, неясни фотографии, — които щяха да залеят медиите от анонимни източници, за да потвърдят допълнително историята, която Пруит искаше да се разказва — за терористична атака, организирана от група, която иска да свали сегашната администрация в Тринидад.

Дали щеше да се получи обаче?

Това беше целта на тази проба — да докаже концепцията за следващата генерация война. Цената на всичко това беше изненадващо малка. За цялата операция беше нужна малка ескадрила дронове — три тип „Боен ястреб“ за тежки боеприпаси, два тип „Палач“, които да подсилват хаоса, и няколко малки тип „Оса“, които да проникнат в цифровата инфраструктура на града.

При наличието на стелт технология и под прикритието на нощта до никоя от основните медии не бе достигало съобщение за странни летящи обекти в небето. Той подозираше, че някои хора може и да са видели подобни неща, но протоколът за психологическите операции налагаше всякакви подобни споменавания да бъдат заличавани и заменяни с още фалшиви разкази и изфабрикувани видеозаписи.

— О, боже! — изпъшка Лора.

Пруит се обърна към дъщеря си.

— Какво има?

— Току-що са бомбардирали някакво средно училище. Спасителните екипи опитват да проникнат в развалините.

Пруит погледна часовника на стената.

— Там наближава полунощ. Едва ли е имало деца в сградата.

Лора го изгледа втренчено. Лицето й бе пребледняло, поради което луничките й се открояваха още повече.

— Според доста постове във Фейсбук в училището е имало предварително парти за Хелоуин. Когато атаката е започнала, задържали децата вътре, за да ги предпазят.

Пруит трепна — не толкова заради потенциалните жертви, а защото трябваше да измисли как да представи всичко това в своя полза. Искаше да се обади по телефона, но не го направи — отиде при Лора и я прегърна.

Тя опря лице на гърдите му.

— Защо? — изхлипа. — Що за човек трябва да си, за да извършиш такава жестокост?

Той я прегърна по-силно, сякаш искаше да я предпази от реалностите на живота, както бе правил винаги. Молеше се дъщеря му да открие начин да балансира чувството си за справедливост с фактите в този свят. Точно това искаше да й даде, на нея и децата й — властта и богатството, нужни, за да направиш света по-добър.

„Дори ако се налага да окървавя собствените си ръце, за да го постигна.“

Това беше частта от наследството му, която не искаше да завещае на нея. В историята на Съединените щати е имало много индустриалци — Рокфелер, Дж. П. Морган, Андрю Карнеги, — които в началото са били безмилостни и амбициозни, а после са станали филантропи, борци за подобряване положението на човешкия род. Смяташе да следва примера им.

„Нека аз съм безмилостен, за да може тя да е добра.“

— Защо не си починеш? — попита я. — Аз ще удържа крепостта за момента.

Лора се отдръпна и го погледна.

— Татко, мога да…

— Знам, че можеш. Защо не угодиш на стареца си обаче?

Тя се усмихна, въпреки че сълзите още блестяха в очите й.

— Добре. Само двайсет минути. Ще донеса кафе, защото се очертава дълга нощ.

Определено беше така.

— Върви — подкани я той.

Лора го прегърна.

— Обичам те, татко.

— И аз, скъпа.

Лора излезе, а Пруит остана загледан във вратата. Чакаше чувството за вина да си отиде и се мобилизираше за това, което щеше да последва. Овладя се и се изпълни с решимост.

„Тя никога не бива да научи за ролята ми във всичко това.“

Извади телефона си и набра номера на Рафаел Лион. Когато се свърза, поиска последната информация за операцията, както и за заплахата, която още не беше отстранена.

— Какво стана с приятелите ни, които пристигнаха в Порт ъф Спейн?

Лион въздъхна.

— Сега разбирам защо Уебстър не успя да се справи с този човек и кучето му. Гадното животно едва не отхапа парче от крака ми.

— Аз ще те лиша от нещо повече от крак, ако не се справиш.

— Няма проблем, сър. Намират се на необитаем остров, от който не могат да се измъкнат. Изпратих трите Ястреба от Тринидад да превърнат мястото в пепелище. Ако решат да бягат с плуване, един Палач патрулира водите.

Пруит се усмихна. Ето заради това имаше такова доверие във френския войник.

— Значи ми казваш, че са изпечени?

Лион се засмя.

— С хрупкава коричка.