Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (11)

8.

13 октомври,

19:20 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

След още две питиета на бара с Франк Болинджър Тъкър подкара към мотела. Беше валяло, докато разговаряха с Франк, и нощният въздух бе станал влажен, наситен с миризма на мокър асфалт. Каин — на предната седалка — опря муцуна на отворения прозорец.

Тъкър подкара на запад, далеч от трафика на града, после сви на юг покрай блатото, което стигаше чак до мотела. Фаровете осветяваха клони на кипариси, обвити от испански мъх. Невидими насекоми се блъскаха в предното стъкло.

Погледна през страничния прозорец и видя тъмния силует на изоставения бетонов завод в средата на блатото. Спомни си историята за скъсаната дига на река Тенеси и последвалото наводнение, превърнало този индустриален район в подгизнала от блата и мочурища равнина. От пътя виждаше конвейерните кули и металните пасарели, по които се беше минавало между силозите и постройките, вагонетките, които още висяха на стоманените въжета.

Изведнъж радиото в джипа оживя, стресна го и го накара да отбие на банкета на пустия път. „… добър вечер, уважаеми слушатели, слушате радио Уай Ти Кей Ай, което…“

Тъкър се намръщи и го изключи. В същия момент двигателят изхриптя, светлините на таблото трепнаха и джипът започна да губи скорост.

Оооох…!

Каин обърна глава към него и изскимтя недоволно.

— Ей, не съм аз.

Радиото проработи, после пак спря. Чистачките на предното стъкло започнаха да се движат.

Какво, по дяволите…?

Тъкър сви на банкета — и точно навреме. Моторът се прокашля два пъти и умря.

Тъкър въздъхна и потупа Каин по гърба.

— Приятел, случва се на всеки. Отвличат ни извънземни.

След като реши, че по-вероятната причина е лоша връзка с акумулатора, Тъкър се наведе и дръпна лостчето за отваряне на предния капак. Слезе с Каин и отиде пред джипа. На светлината на джобното си фенерче огледа двигателя, после се зае да провери кабелите и връзките.

Всичко изглеждаше наред.

Откъм блатото долетя приглушено жужене, в началото леко, после все по-силно.

Каин отиде до края на банкета, над блатото.

Тъкър застана до него.

Силно чаткане привлече вниманието им отново към повредения джип. Нещо удари предния калник. От двигателя изригна пара.

Тъкър позна звука. Залегна и придърпа Каин до себе си.

Някой стреляше по тях.

Още два куршума удариха колата. Предното стъкло се счупи. Едната задна гума се спука и изпусна въздуха със силно свистене. Изстрелите зачестиха, по един на две секунди, и всички бяха насочени към джипа.

Без да губи време, Тъкър направи знак на Каин да го последва и се спусна по скосения затревен бряг в блатото.

Каин се подчинява на командата и скача високо.

Докато е във въздуха, долавя странни миризми: мухъл и мъх, гнило и водорасли. Чува пукане на клони, писукане на прилепи, крясъци на далечни птици — после пада в студената вода и потъва дълбоко, губи всичките си сетива. Водата запушва ушите му, заслепява го.

Сърцето му бие, лапите търсят здрава основа, но попадат на още вода. После ноктите драсват дъното. Лапите затъват в тиня — и накрая докосват нещо твърдо. Корени на дърво. Той се оттласква от тях, муцуната му пронизва повърхността, той се връща в света, първо в миризмите, после в звуците.

Продължава да размахва лапи, очите търсят, ушите са прибрани назад от напрежение и страх.

Нещо го сграбчва за кожата на врата, после за нашийника.

Той се обръща инстинктивно, за да захапе, но усеща познатия дъх, съвсем близо.

— Спокойно, приятел. Държа те.

Тъкър сграбчи нашийника на Каин и заплува навътре в блатото. Прикри се зад един голям кипарис, така че стъблото да остане между него и пътя. Разтри врата на кучето, вдъхна му увереност.

— Добро момче! — прошепна.

Козината на Каин беше цялата в тиня и водорасли. Тъкър не беше по-добре — лицето и ръцете му също бяха покрити с тиня. Той намаза раменете на кучето с още тиня.

„Добър камуфлаж… ще ни е нужен.“

Огледа пътя и изоставения джип. Какво, по дяволите, се бе случило? Несъмнено им бяха устроили засада… но как? Дали някой не бе пипал джипа, докато той разговаряше с Франк в бара? Макар че това изглеждаше най-вероятното обяснение, някак не се връзваше.

И какво беше онова жужене?

Сякаш предизвикан от мислите му, звукът се чу отново. Каин се напрегна, обърна глава надясно, после бавно проследи нещото, което прошумоли над дърветата и прелетя над джипа. След миг жуженето се издигна рязко нагоре и изчезна в тъмнината.

Неканени, думите от склада на Санди изскочиха в главата му.

Link 16.

Тъкър изруга наум. Вече си даваше сметка какво може да означават тези думи. От търсенето в Гугъл бе разбрал, че Link 16 е военна мрежа за обмен на данни, използвана за комуникации в авиацията, включително за управление на безпилотни апарати — дронове. Подобни апарати навлизаха все повече и повече на въоръжение във всички видове войски, както за разузнаване, така и за нападения по въздух. Имаше по-големи, като Глобален ястреб, и по-малки, като Гарван.

„Какво обаче преследва нас?“

Нямаше начин да разбере, но беше ясно, че машината е от типа ловец/убиец.

Погледна над тъмните върхове на дърветата. Знаеше, че дроновете виждат не само в тъмнината, но също през облаци, прах и дим. Камерите им бяха достатъчно добри, за да разчетат номер на кола от три километра височина.

Настръхна. С Каин се бяха крили от хеликоптери за последен път в Сибир, но това сега беше много по-зле — все едно да плуваш през нощта и около теб да кръжи акула.

Разликата беше, че сега заплахата идваше от небето.

Огледа околността още веднъж, с очи, вече привикнали към тъмнината. Въпреки че лунната светлина се процеждаше през клоните, не видя нищо освен черните кипариси. Знаеше, че когато над тях кръжи ловец, не бива да се върне на шосето. Спомни си потопения бетонов завод в тъмнината. Там можеха да се прикрият по-добре.

А после?

От огледа на района на Хънтсвил знаеше, че на километър след останките на бетоновия завод има голф клуб. Това означаваше да прекоси голяма водна площ, при неизвестен брой врагове във въздуха, а може би и под водата.

Въпреки всичко беше по-безопасно от откритото шосе.

Тъкър заопипва наоколо и събра топка водорасли. Нагласи я върху главата и на раменете си като някаква мокра пелерина.

Каин огледа новия му външен вид с леко наклонена глава.

Тъкър се приближи до ухото му и прошепна:

— Бау!

Кучето близна лицето му.

— Да, нищо не може да те изплаши.

Обърна се и се отдалечи от пътя. Когато стигнаха по-дълбока вода, Каин заплува до него. Тъкър избра да минат между сплетени коренища и паднали дървета и въпреки това само след трийсетина метра нещо го парна по дясното ухо — и на метър пред него нещо удари водната повърхност.

По дяволите!

Той улови нашийника на Каин, придърпа го към себе си и прошепна в ухото му:

— Вдишай!

И се гмурна заедно с кучето под водата. Заплува с крака и една ръка към наполовина потънал дънер. Показа глава плътно до него. Така бяха поне частично скрити. Тъкър се ослуша и се огледа.

Не последваха нови изстрели.

Той напрегна слух, за да долови вече познатото жужене. В ушите му обаче отекваше собственото му дишане и биенето на сърцето му, така че не можеше да е сигурен.

Някъде много близо се обади бухал — три пъти. Миг след това над тях се чу пляскане на крила и слабо цвърчене — ловецът бе спипал вечерята си.

„Да се надяваме, че само този лов ще е успешен тази нощ.“

Тъкър вдигна ръка и докосна ухото си. Трепна от острата болка от раната. Но нямаше право да се оплаква — няколко сантиметра вляво и куршумът щеше да пробие черепа му.

Беше наясно, че не трябва да спира да се движи, и забута дънера през водата. Опитваше да се крие от дрона, но след малко дървото се заплете в някакви коренища и се наложи да продължат напред като в лабиринт, плътно прикрити до пънове, корени и камъни. Стигнаха до открито място, след което плуваха само под вода и се показваха само колкото да поемат въздух.

Тогава — струваше му се, че са минали часове — усети под краката си твърда земя. След още няколко стъпки вместо мека кал се появи още по-здраво дъно. Той посегна надолу и загреба няколко камъчета.

Чакъл.

Бяха стигнали до фабричния комплекс. Плетеницата от силози, железни стълби и сгради беше на петдесетина метра напред.

След като видя целта, Тъкър продължи по-бавно. Ставаше все по-плитко и скоро трябваше да пълзи, за да може само покритата му с водорасли глава да остане над водата. Най-накрая заби в плитчината и се наложи да тръгне прав по чакълестия бряг. С Каин, който стоеше неотлъчно до него, успяха да се мушнат в гъстак от високи тръстики, за да се скрият.

Обаче не беше достатъчно.

Без никакво предупреждение откос разкъса тръстиките и изчатка в чакъла край тях.

Тъкър хукна към развалините и извика на Каин:

— Бягай! Крий се!

Каин не иска да изпълни командата, иска глутницата да остане заедно. Ала се доверява на партньора си и се подчинява.

Тича ниско до земята, ушите му са щръкнали, опашката стърчи право назад. Чува трясък на изстрели в къси откоси. Познава оръжията, знае какви злини могат да причинят. Шмугва се през храсти, около купчини стари железа, под ръждивия скелет на голям камион, останал без гуми.

Куршумите се сплескват в метала и рикошират в чакъла, летят искри.

Вече е оставил другия далече назад. Кръвта му бушува заради желанието да се върне при него, но той остава там, където му е наредено. Излиза изпод камиона и прекосява последното разстояние към входа на най-близката сграда.

Зад него се стреля — но куршумите вече не го следват.

Без да има избор, освен да изпълни командата, Каин се втурва през прага в очакващия го мрак.

Веднага щом Каин хукна Тъкър се спусна да бяга в друга посока. Надяваше се, като се разделят, за момент вниманието на оператора на дрона да се раздвои, докато реши коя цел да преследва.

Отначало като че ли се получи. Огънят за момент спря. Тази пауза даде преднина на Каин при бягството му към останките от бетоновия завод. Много скоро обаче огънят започна пак. Първо към кучето, но после смъртоносното внимание на оператора се върна към Тъкър.

Тъкър обаче използва паузата, за да се мушне в някакъв гъсталак. Куршумите свистяха през листата и се забиваха в земята. Той прибягваше от ствол към ствол, а отгоре му се сипеха парченца дърво.

„Не гледай назад…“

С разтуптяно сърце и пламнали от напрежението мускули той насочи вниманието си към целта напред — висок силоз, пронизващ нощното небе.

С препъване и хлъзгане, от дърво към дърво, Тъкър се надяваше да не е лесна мишена.

Чат!

Над главата му се счупи клон.

Чат!

Нещо дръпна крака му, но той не обърна внимание и продължи да бяга на зигзаг. Лунната светлина се отразяваше от водата, предупреждаваше, че е стигнал края на горичката.

Той не спря.

Изскочи от прикритието на дърветата и се втурна към нещо като плитко езеро, вероятно някогашен резервоар за вода, използвана за производството на бетон. Гмурна се във водата. Наоколо свистяха куршуми, но след миг стрелбата неочаквано секна.

Да не би дронът да беше свършил мунициите?

Нямаше как да е сигурен. Показа се за миг на повърхността, ослуша се да чуе жуженето, но не го чу. Представи си, че дронът се е отдръпнал, за да се подготви за следващото нападение. И наистина, звукът се появи, докато плуваше, усилваше се с всяка секунда.

Той потърси с очи врага.

Там!

Очертан на озареното от луната небе силует, движеща се удължена сянка, която правеше кръг, за да се върне към него. Изглежда, беше дрон с фиксирани криле, но в него имаше нещо странно. Не беше съвсем сянка, а по-скоро неясен, размит силует, който сякаш се сливаше с две звезди.

„Някакъв маскировъчен материал.“

Тъкър заплува по-бързо към тъмната скосена линия, която се издигаше на отсрещния бряг на резервоара. Беше стар гумен конвейер, който се изкачваше към врата високо в стената на съседния силоз. Нямаше по-добър вариант, особено след като свистенето на дрона беше почти над главата му.

Тъкър се гмурна отново, с надеждата блещукащата повърхност на водата да го скрие от ловеца в небето. Доплува до потопения край на конвейера и се мушна под него. Едва тогава се осмели да се надигне, за да поеме въздух.

Вдигна очи нагоре и огледа наклонената лента и металните кофи, които висяха под нея. Смяташе да се покатери до вратата на силоза по конвейера. От разстояние идеята изглеждаше добра, но…

Обаче отблизо…

Металната конструкция беше обрасла с мъх и лиани. Малкото стоманени повърхности, които се виждаха под растителността, бяха прогнили от ръжда. Дори гумената лента беше износена и надупчена.

Съмняваше се, че конструкцията ще издържи тежестта му — поне не дълго.

Не успя да продължи с огледа, защото нов дъжд от куршуми засипа конвейера.

Дронът го беше открил.

Тъкър започна да се изкачва от долната страна на лентата, като опитваше да се прикрива максимално зад стоманените кофи. Дронът можеше и да не го убие, но конвейерът щеше — почти сигурно. Няколко пъти металът под краката му се счупи от тежестта му.

Той обаче продължаваше нагоре.

Куршум проби лентата и удари метала до ръката на Тъкър.

Той изруга — но тогава стрелбата изведнъж секна.

Ловецът явно правеше нов кръг.

Тъкър започна да брои наум. Когато стигна до трийсет секунди, жуженето се върна. Изглежда, между две минавания минаваше по половин минута. Той реши да изчака, прикрит зад поредната кофа по пътя нагоре, докато дронът отмине и стрелбата пак спре. Конвейерът се тресеше застрашително. Откъртваха се цели парчета метал.

Тъкър беше сигурен, че цялата конструкция се е наклонила.

Лошо!

След това всичко утихна: дронът отмина, за да налети отново.

Тъкър запълзя нагоре бързо, без да спира да отброява секундите. Имаше само този шанс. Прехвърли се от горната страна на лентата. Изправи се със залитане върху разпадащата се гума. Лентата се клатеше под тежестта му — или конструкцията под лентата.

Така или иначе, имаше само един път. Тръгна нагоре по лентата — първо предпазливо, после по-бързо, защото жуженето приближаваше.

Продължаваше да брои наум.

„Още петнайсет секунди… предостатъчно време — каза си. — Само още трийсетина метра.“

Погледна през рамо.

Грешка!

Левият му крак хлътна през гумата и той се просна върху лентата по очи. Опита да извади крака си, но ботушът му се оказа заплетен в някакви лиани отдолу.

Не, не, не…

Дръпна по-силно и успя да измъкне крака си от ботуша. Напрегна сили и се изправи. Дали заради дърпането, или заради пораженията на времето, цялата конструкция на конвейера поддаде и започна да се накланя на една страна.

Тъкър се закатери нагоре.

Жуженето на дрона се усилваше и сякаш долиташе от всички посоки.

Няма време!

Още шест метра! Краят беше пред очите му. Тъмната врата в стената на силоза беше черна дупка, която водеше… къде? Беше му все едно. Щеше да умре или от куршум, или от падане.

Куршум удари лентата зад него.

Още три метра!

Тъкър се хвърли с главата напред точно когато конструкцията се срина под него. Хвърли се през отвора — и от другата страна нямаше нищо освен въздух.

Той полетя в тъмнината.