Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (22)

19.

23 октомври,

15:48 планинско лятно време

Бингам, Ню Мексико

На следващия ден Тъкър подкара през огнената пустиня. Право двулентово шосе разсичаше сухия пейзаж, осеян с камъни и ниски храсти. Небето сияеше удивително синьо, ненарушено никъде, освен едно-две подобни на памук облачета.

Движеха се на запад по шосе 360, което заобикаляше северната граница на ракетния полигон „Бели пясъци“. Околната скалиста територия и планините в далечината деляха историята си с Били Хлапето, дивата шайка на Бъч Касиди и апахите със зловеща слава Кочис и Джеронимо.

Стъписан от невероятната пустош наоколо, Тъкър се чувстваше потиснат. Ако координатите, засечени от Рекс, бяха точни, групата им трябваше да проникне на десетки километри в недостъпна и сериозно охранявана зона.

Спътниците му обаче като че ли не обръщаха внимание на подобни тревоги.

През тричасовото пътуване Джейн заспа на задната седалка, а Каин лежеше свит на кълбо до корема й. Видимо беше изтощена, но Тъкър си даваше сметка, че това се дължи на тежкото бреме на раменете й. Въпреки храбрите думи, с които бе цъфнала на прага му, тя се страхуваше — не за себе си, а за сина си. Предната нощ я бе заварил да гледа снимки на Нейтън на телефона си — сменяше ги бавно, с пълни с болка и любов очи, когато си мислеше, че никой не й обръща внимание.

Беше добре, че бе успяла да си почине — както и всички останали, разбира се.

Франк седеше до Тъкър и дремеше, отпуснал брадичка на гърдите си. Все пак вдигна глава, когато минаха покрай зелената табела на миниатюрното градче Бингам. Тъкър намали, когато видя малък универсален магазин, а по-нататък — голяма табела на магазин за сувенири.

Целта им беше още трийсет километра нататък по шосето.

Скоро щеше да дойде време да се задействат.

Оставиха Нора в Лас Кручес, за да проучи програмния код на Санди и да видят дали няма да могат да го приложат в своя полза. Сутринта Тъкър беше говорил с нея след маратон от кафета. Изглеждаше като че ли не е спала цялата нощ. Беше решена да довърши започнатото от Санди, докъдето и да доведе то. Освен умората в очите й Тъкър видя и трескаво желание. Долови нуждата й да говори и седна при нея.

— Трябва да разбереш — заговори Нора накрая, като посочи кода, който се нижеше на екрана пред нея, — че това е било страстта на Санди. Винаги е чувствала силна свързаност с Алан Тюринг, афинитет, който се превръщаше в боготворене на герой. Може би защото се е чувствала сродна душа с този човек — не само заради общата им любов към математиката и шифрите, но и защото през целия си живот двамата са се сблъсквали с предразсъдъци и прикрито преследване.

Тъкър разбираше.

„На Санди не й е било лесно да израсне лесбийка в Апалачите.“

— Не допускаше да се говори лошо за него, пазеше паметта му — добави Нора с лека усмивка. — Дразнех я, като й казвах, че ме харесва само защото съм родена в Англия и същевременно съм обратна, като нейния герой.

От начина, по който Нора говореше за Санди, Тъкър си даваше сметка, че отношенията им са стигали доста дълбоко. Остави я да говори, защото си даваше сметка, че така тя ще преглътне загубата по-лесно. След това Нора се върна към работата си и вече изглеждаше по-спокойна и уверена.

Джейн се раздвижи на задната седалка — протегна ръка, потисна прозявка.

— Още колко път имаме до фургона на Сироко?

— Петнайсет-двайсет минути.

Джейн се надигна изненадано. Движението й разбуди Каин и той изпухтя недоволно. Тя си погледна часовника.

— Значи трябва да се готвим.

Планът оттук нататък беше в най-добрия случай несигурен. „Бели пясъци“ действаше от седемдесет години и в продължение на десетилетия там бяха осъществявани свръхсекретни военни проекти. Охраната на базата беше сериозна. Дали планът на Джейн да се доберат до координатите, получени тайно от Рекс, щеше да се окаже добър, можеше да покаже само времето.

Джейн извади телефона си, защото с него проследяваше движението им.

— След седем километра трябва да има отклонение наляво. Преди това обаче трябва да спрем, за да добием зрителна представа за целта.

Тъкър смяташе да направи точно това. Когато наближиха достатъчно, намали скоростта, спря на банкета и предупреди:

— По-добре стойте вътре.

Слезе в горещината, вдигна капака и няколко минути се преструваше, че преглежда двигателя. Отвинти капачката на радиатора и изпусна парата. После избърса челото си и се качи в колата. Остави капака отворен, сякаш чака прегрелият двигател да изстине.

Когато се качи, Джейн му подаде бинокъл.

— Гледай черния път отпред, на няколкостотин метра вдясно от шосето.

Той погледна през бинокъла накъдето му каза Джейн и видя бял строителен фургон с небоядисани дървени стъпала. На табела над вратата пишеше:

Сироко Пауър

Ел Пасо, Тексас

Франк, изглежда, също видя табелата през своя бинокъл.

— Тези симпатяги доста са се отдалечили от къщи.

Тъкър огледа околността, но не видя нищо освен пустиня. Нямаше и следа от някакви военни обекти, високи огради или злокобни предупредителни табели. Виждаше единствено път с изровени коловози напред към скалистия хоризонт. Знаеше, че само на двайсетина километра южно оттам е Тринити — мястото, където Робърт Опенхаймер и екипът по неговия проект „Манхатън“ са детонирали осемнайсеткилотонова атомна бомба, която е оставила радиоактивен кратер от светлозелено стъкло, дълбок три и широк триста метра.

Настръхна.

Тук свършваше Втората световна война и започваше Студената.

Отново насочи вниманието си към фургона и видя прашен бял „Форд Експедишън“, нов модел, паркиран до него, с логото на „Сироко Пауър“ на вратите: планински връх в червено и жълто под стилизирана мълния.

— Какво мислиш? — попита Джейн.

— Ще трябва да свърши работа — отвърна той.

Джейн го тупна по рамото.

— Ето това е отношението, което помня и обичам.

С помощта на сигурния сателитен телефон на Тъкър целия предишен ден Джейн дискретно бе проучвала слабите места в охраната на „Бели пясъци“, за да открие най-добрия начин за проникване в базата. Чрез многобройните си контакти най-накрая го откри.

Електрическата компания „Сироко Пауър“ беше наета от щата Ню Мексико, за да построи хиляда и двеста километра далекопроводи за вятърни и слънчеви електроцентрали. Конфликтът с Департамента по отбраната произлизаше от факта, че седемдесет километра от кабелите трябваше да минат през северния ъгъл на „Бели пясъци“. Все пак проектът се поддържаше както от местните власти, така и от федералното Бюро за управление на земята, така че Пентагонът в края на краищата бе отстъпил, но не и преди да наложи някои условия, сред които и строгия контрол на служителите на „Сироко“ на работното им място.

На този ранен етап на проекта служителите бяха само двама — инженери, които проучваха терена в този отдалечен район. Според Джейн двамата се сменяли доста често — което, предвид изолираността на мястото, изглеждаше съвсем логично.

— Идва кола — предупреди Франк.

От запад приближаваше сив джип с жълт прожектор на покрива.

Определено военен.

О-хоо!

Вероятно идваше от портала на петнайсетина километра по-нататък по пътя, който беше и най-северният вход към полигона. Тъкър предположи, че това е рутинен патрул, слезе отново от колата и се престори, че гледа двигателя. Зави капачката на радиатора и изчака джипът да се изравни с него.

Когато джипът намали скоростта, Тъкър вдигна палец, за да покаже, че всичко е наред. Слънцето се отразяваше в стъклата, така че не видя хората в купето, но усещаше погледите, вперени в него.

„Продължавайте“, подкани ги наум.

Джипът не спря. Моторът му изръмжа и той продължи по пътя и се скри зад завоя. Тъкър беше наясно, че са проверили номера. Надяваше се фалшивата самоличност, с която бе наел колата, да издържи проверката.

Не държеше обаче да насилва късмета си и след още няколко минути взиране в двигателя затвори капака и се качи при другите. Обърна и се върнаха в близкото градче, Гаризозо, където вечеряха и уточниха плана си.

Когато слънцето най-накрая залезе, Тъкър вдигна поглед над останките от вечерята и попита:

— Е, готови ли сме?

Щеше да е сега или никога.

Всички кимнаха. Каин, клекнал в краката му под масата, махна с опашка.

За добро или лошо, поне бяха единодушни.

 

 

20:09

Точно след час и половина Тъкър намали скоростта, защото наближи черния път, който водеше до фургона на „Сироко Пауър“. Загаси фаровете, отби, спря. На стотина метра нататък по тъмния път се виждаха светли правоъгълници, които бележеха мястото на фургона — самотен преден пост в пустинята.

С Франк слязоха, Джейн седна зад волана, а Каин се премести до нея. Двамата мъже си сложиха маски и продължиха приведени през храсталаците, а Джейн запали фаровете и продължи по черния път.

През това време Тъкър и Франк тръгнаха към едната страна на фургона. Планът беше прост — да нападнат двамата инженери преди те да разберат какво им се случва.

Джейн спря пред стъпалата и свали прозореца. Вратата се отвори и излезе висок мъж.

Джейн го заговори.

— Съжалявам, че те безпокоя. Видях светлините. Мисля, че се изгубих.

Тъкър — вече беше доближил фургона в тъмнината — разпозна сладкия чар в гласа й, представи си милата усмивка, която изискваше ролята й.

— Къде искаш да отидеш? — попита мъжът, нахлупи фирмената си шапка още по ниско на челото си и тръгна към нея. Носеше бутилка бира.

През близкия прозорец се виждаше още един мъж, по джинси и тениска: седеше на канапе и гледаше футбол на голям плосък телевизор.

„Съжалявам, че ти прекъсвам мача, приятел.“

По сигнал на Тъкър Франк изтича от тъмното, блъсна мъжа с бирата и го натресе в джипа. В същото време Тъкър нахълта във фургона с един скок. Мъжът на канапето успя само да свали краката си на пода. Тъкър насочи пистолета с лютивите заряди към лицето му и каза:

— Ще съжаляваш, ако стрелям с това нещо.

Каин отвън изръмжа: Джейн го бе пуснала да слезе от колата.

— И ще съжаляваш, ако повикам кучето си.

Само след минута китките и глезените на двамата инженери бяха вързани.

След като им запушиха устите и им завързаха очите, Тъкър свали маската си и изръмжа:

— Добре, слушайте ме. Не искаме никакви проблеми и не искаме да нараняваме никого. Къде са ви парите? Скъпоценностите?

Идеята беше да прилича на грабеж.

Франк претърси джобовете на двамата мъже и извади портфейлите им. Взе парите.

— Ами кредитните карти? — попита, като наблегна на южняшкия си акцент.

— Проследяват ги, тъпако! — изръмжа Тъкър. — Остави ги. Вземи им телефоните обаче. И радиостанциите. Да видим какво още имат.

Франк претърси фургона и намери шкафче, в което бяха окачени сини работни дрехи с логото на „Сироко Пауър“ на джобовете. Хвърли ги на Джейн, която веднага извади макетно ножче и се залови да смени снимките на баджовете със своя и на Тъкър и да напише нови имена.

За да затвърди версията за грабеж, Франк претършува фургона и разхвърля вещите по пода.

През това време Тъкър проучи окачените на стената карти на района, като отбеляза мислено обектите на „Сироко“, означени като точки и осеяли този край на военната база. Дръпна една от картите, сгъна я и я прибра в джоба си.

— Намерих някакви ключове — заяви Франк гръмогласно.

— Вземи ги! — отсече Тъкър. — Сигурно са на колата отзад. Спайдър ще я разглоби и ще я продаде на части.

Джейн показа вдигнат палец на Тъкър и размаха двата баджа със снимките им, за да изсъхнат.

— Добре, изчезваме. — Тъкър подритна единия инженер. — За да ви покажа, че не сме, толкова лоши, утре ще пратя някой да дойде при вас. Да ви развърже и да ви освободи.

След като приключиха, Тъкър изгаси лампата и излязоха от фургона. Тъкър съжаляваше, че оставя двамата мъже така, но нямаше избор — животът на твърде много хора беше изложен на опасност.

Джейн скри хондата отзад, за да не се вижда от шосето. Щяха да я вземат по-късно, ако имаше как. Ако не — Тъкър щеше да загуби още един депозит.

Е, какво да се прави…

Прехвърлиха бързо багажа си, включително и Рекс, във форда на „Сироко“, после се върнаха на шосето. Свиха на запад, към портала.

— Мамка му, направихме го! — изпъшка Франк от задната седалка.

В огледалото Тъкър видя, че косата му е залепнала за главата от пот и че лицето му е зачервено.

— Май си намери втора професия, за всеки случай, ако тази в армията нещо се обърка.

Джейн му се усмихна.

— Справи се чудесно, Франк. Много убедително. Далеч напред се появиха светлините на военния портал — бледо сияние в мрака.

Тъкър стисна кормилото.

Сега започваше трудната част.