Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (3)

Пролог

Пролет 1940

Бъкингамшър, Англия

Малцина в германското военното разузнаване, Абвера, знаеха истинското му име и дори намеренията му тук, на британска земя. Агентът носеше кодовото име Geist, немската дума за „призрак“, и за него провалът не съществуваше като възможност.

Лежеше по корем в кална канавка, заскрежени папури бодяха лицето му. Не обръщаше внимание на среднощния студ, на ледените пориви на вятъра, на болката в замръзналите си стави. Бе насочил цялото си внимание към гледката през бинокъла, долепен до очите му.

Той и придаденият му екип бяха залегнали на брега на малко езеро. На стотина метра от тях, на другия бряг, се издигаше притъмняла редица достолепни провинциални къщи и само от време на време тук-там, покрай черните покривала на затъмнените прозорци, просветваха тесни ивици жълта светлина. На върха на оградата около градината на едно конкретно имение имаше бодлива тел.

Блечли Парк.

Мястото беше известно и с кодово име: Станция X.

Тази неугледна провинциална сграда прикриваше операция на британското разузнаване, съвместно начинание на МИ6 и Правителствената школа за кодове и шифри. В няколко дървени бараки, издигнати в идиличните акри земя, Съюзниците бяха събрали най-големите математици и криптографи от целия свят, включително един човек на име Алан Тюринг, който беше изпреварил колегите си с десетилетия. Целта на Станция X беше да разбие кода „Енигма“, използван от германците, като използва инструменти, създадени от гениите тук. Групата вече беше успяла да направи електромеханично дешифриращо устройство, наречено Бомбата, а слуховете говореха, че се разработва и проект да бъде създаден Колос — първия програмируем електрически компютър на света.

Унищожаването на тези устройства обаче не беше целта на Призрак тази нощ.

В имението се криеше награда, надминаваща всичко, което началниците му можеха да си представят: пробив, който притежаваше потенциала да промени самата съдба на света.

„И аз ще го притежавам — или ще умра в опитите си да го придобия.“

Призрак почувства пулсът му да се ускорява.

Вляво от него първият му помощник-лейтенант Хофман вдигна яката си около врата си, защото започна да капе леден дъжд. Размърда се и даде глас на недоволството си: „Gott verlassenen Land“^[1].

Без да сваля бинокъла от очите си, Призрак се скара на шефа на бойците си:

— Тишина! Ако някой те чуе да говориш на немски, ще останем тук до края на войната.

Беше наясно, че подчиненият му екип от осем души има нужда от твърда ръка. Членовете му бяха специално подбирани от Абвера не само заради великолепните си военни умения, но и защото знаеха английски. Липсата на военно присъствие в селските региони се компенсираше от бдителни граждани.

— Камион! — прошепна Хофман.

Призрак погледна над рамото му към пътя, който се виеше през гората. Там боботеше камион със затъмнени фарове, виждаха се само две тесни ивици светлина.

— Залегни! — изсъска Призрак.

Не искаше да привлекат вниманието на шофьора. Всички залегнаха, докато боботенето на кашлящия двигател на камиона не заглъхна.

— Чисто — прошепна Хофман.

Призрак си погледна часовника, после отново огледа с бинокъла.

„Защо се бавят толкова?“

Всичко зависеше от прецизното спазване на времето. С екипа му бяха свалени от подводница преди пет дни на един пуст бряг. След това се разделиха на групи от по двама и трима, които се придвижваха през провинцията с документи, които ги легитимираха като надничари и селски работници. След като се добраха до местоназначението си се прегрупираха в една ловна хижа, където ги очакваше скрито оръжие, оставено там предварително от агентите, подготвили пристигането на екипа.

Оставаше само последната група.

Вниманието му привлече премигваща светлинка от територията на съседното на Блечли Парк имение. Изгасна, после отново светна — а после се възцари тъмнина.

Това беше сигналът, който очакваше.

Призрак се надигна и каза:

— Време е да тръгваме.

Хората на Хофман взеха оръжията си — автомати и пистолети със заглушители. Най-едрият — огромен и як като бик, казваше се Краус — влачеше тежка картечница MG4, която можеше да изстрелва по хиляда и двеста куршума в минута.

Призрак огледа нашарените с черно лица около себе си. Бяха тренирали три месеца в макет на Блечли Парк, с реални размери. Сега всички можеха да се движат тук и с вързани очи. Единствената неизвестна променлива беше нивото на вътрешната сигурност. Изследователският комплекс се охраняваше както от войници, така и от цивилна охрана.

Призрак им припомни плана още веднъж:

— Щом влезете в имението, палите уточнените сгради. Причинявате възможно най-голяма паника и хаос. В този хаос аз и Хофман ще опитаме да вземем пакета. Ако открият огън, стреляте по всичко, което се движи. Ясно ли е?

Мъжете кимнаха.

Когато всички бяха готови — дори да умрат, ако се наложи, — тръгнаха покрай езерото и обвитата в мъгла гора. Призрак ги поведе през съседни имения. Повечето от домовете бяха затворени. Скоро прислуга и майстори щяха да запристигат, за да подготвят домовете в провинцията за ленивите летни месеци, но дотогава имаше поне още две седмици.

Това беше една от многото причини адмирал Вилхелм Канарис, шефът на германското военно разузнаване, да избере точно този момент. Имаше и още един много важен елемент, свързан с времето.

— Входът на бункера трябва да е точно пред нас — прошепна Призрак на Хофман. — Подготви хората.

Британското правителство — което си даваше сметка, че Адолф Хитлер скоро ще започне въздушна война срещу Англия — беше започнало да изгражда подземни бункери за важните си обекти, сред които беше и Блечли Парк. Бункерът в Станция X още не беше завършен и засега бе слаба точка в охранителната система на имението.

Призрак възнамеряваше тази нощ да се възползва от тази слаба точка.

Поведе екипа си към къщата, която беше съседна на Блечли Парк. Тухлена, от епохата на Тюдорите, с жълти капаци на прозорците. Приближиха каменната стена около имението и Призрак направи знак на хората си да спрат до нея.

— Къде отиваме? — попита Хофман шепнешком. — Мислех, че ще минем през някакъв тунел.

— Ще минем. — Единствено Призрак разполагаше с последната разузнавателна информация.

Приведе се и забърза към портата. Беше отключена. Светлинният сигнал бе потвърдил, че всичко тук е готово.

Призрак бутна портата, прекрачи прага и поведе хората си към остъклената зимна градина. Там отново завари отключена врата — влязоха бързо вътре и отидоха в кухнята. Белите шкафове сияеха на лунната светлина, която струеше през прозорците.

Без да губи време, Призрак отиде до вратата на килера. Отвори я и светна с фенерчето си. Лъчът освети стъпала надолу, към изба с каменен под. Стените бяха боядисани в бяло, под гредите на голия таван минаваше плетеница от тръби за вода и кабели. Избата беше широка колкото къщата.

Той поведе хората си покрай кашони и складирани мебели, увити в прашни чаршафи. Когато стигна до източната стена на избата, дръпна един килим и видя в пода дупка. Още едно свидетелство за отличната работа на спящите агенти на Канарис.

Призрак светна надолу с фенерчето си — долу имаше вода.

— Какво е това? — попита Хофман.

— Стара канализационна тръба. Свързва всички имения около езерото.

— Включително Блечли Парк — даде си сметка Хофман веднага.

— И частично завършения бункер — потвърди Призрак. — Тясно е, но пък трябва да минем по нея само сто метра, за да стигнем до незавършеното бомбоубежище и да се качим пак горе.

Според последните данни на разузнаването основите на бункера се охраняваха много слабо и оттам би трябвало да успеят да проникнат на терена на Блечли Парк светкавично.

— Британците изобщо няма да разберат какво ги е сполетяло — отбеляза Хофман със зла усмивка.

Призрак ги поведе отново — спусна се в дупката и скочи в дълбоката до глезените застояла вода. Опря се с една ръка на покритата с мухъл стена, за да запази равновесие, и тръгна към старата каменна тръба. Беше висока само метър и половина, така че трябваше да върви приведен. Дишаше през устата заради вонята.

След няколко крачки изгаси фенерчето и се съсредоточи върху далечното сияние на лунната светлина. Вървеше бавно, гледаше да не шляпа във водата, за да не привлече вниманието на охраната, ако случайно реши да хвърли поглед към строежа. Хората на Хофман следваха примера му.

Най-накрая стигнаха до осветената от луната шахта в тавана на тръбата. Беше затворена с решетка. Призрак опипа веригата и катинара, с които беше заключена.

Не бяха проблем.

Хофман му подаде клещи и Призрак внимателно сряза веригата до катинара. Погледна лейтенанта, за да се увери, че всички са готови, после отмести решетката и се измъкна през шахтата.

Озова се в основите на бъдещия бункер, засега само гол бетон. Наоколо имаше недоиззидани стени, коридори, проходи, канали за инсталациите. По скеле и стълби можеше да се стигне до терена на имението горе. Той се прикри под скелето, за да не могат да го видят отгоре. Един по един останалите командоси дойдоха при него.

Призрак се огледа, за да се ориентира. Би трябвало да са на около четирийсет метра от целта — Барака 8. Това беше една от няколкото боядисани в зелено дъсчени постройки, издигнати в имението. Всяка имаше свое предназначение, но целта на екипа беше изследователската секция, ръководена от Алан Тюринг, математик и криптоаналитик.

— Помнете — напомни Призрак на хората си. — Никаква стрелба, освен ако не ни разкрият преждевременно. Хвърлете запалителните гранати в Бараки 4 и 6. Огънят ще работи за нас. Ако имаме късмет, ще успеем да създадем достатъчно хаос, за да прикрием изтеглянето си.

Хофман посочи двама от хората си.

— Шваб, поемаш Барака 4. Фабер, ти и хората ти поемате Барака 6. Краус, ти ще ни следваш. Бъди готов да използваш картечницата, ако се появи проблем.

Хората на лейтенанта кимнаха, после се качиха по стълбите и изчезнаха зад ръба на отворената яма на бункера. Призрак ги последва. Хофман и Краус бяха по петите му.

Той тръгна приведен на север и стигна Барака 8. Долепи се до дървената стена. Вратата трябваше да е зад ъгъла. Изчака един дъх, за да се увери, че не се чува нито звук.

Отброяваше времето до началото… най-после чу викове от изток и запад: „Пожар! Пожар! Пожар!“

Бързо заобиколи ъгъла и изтича по няколкото дървени стъпала до вратата на Барака 8. Натисна дръжката.

Нощта вече бе озарена от пламъци.

Призрак мина по коридора и влезе в малка стая. В средата й имаше две маси, затрупани с купчини перфокарти. Белите стени бяха покрити с пропагандни плакати, които предупреждаваха, че ушите и очите на нацистите са навсякъде.

Хофман влетя в съседната стая. Две жени, седнали на дълга маса, сортираха други купчини перфокарти. Жената вляво вдигна очи, завъртя се със стола си и посегна към червен паникбутон на стената.

Хофман я простреля два пъти. Заглушените изстрели не бяха по-шумни от кашляне.

Застаналият зад него Призрак ликвидира другата с един изстрел в гърлото и тя падна без звук.

Вероятно бяха от ДКВС — Дамската кралска военноморска служба — и помагаха в работата, която се вършеше тук.

Призрак бързо отиде при първата жена, претърси джобовете й и извади голям колкото палец месингов ключ. У втората жена откри втори ключ, железен.

С двата ключа се върна в първата стая.

Отвън долетя тревожното пищене на сирена.

„Засега операцията ни като че ли…“

Мисълта му беше спряна от трясъка на изстрели. Последваха още.

— Открили са ни — изруга Хофман.

Призрак не искаше, нямаше да се откаже. Отиде до високия до кръста сейф до едната стена. Както очакваше, имаше две ключалки, горе и долу, и ключалка с комбинация в центъра.

— Трябва да побързаме — прошепна Хофман до него. — Ще дойдат всеки момент.

Призрак обърна глава към вратата и нареди:

— Краус, разчисти ни път да се доберем до бункера.

Едрият войник кимна, вдигна тежкото оръжие и излезе. Докато Призрак мушкаше ключовете в ключалките, картечницата на Краус затрещя в нощта.

Призрак се съсредоточи върху конкретната си задача — завъртя единия ключ, после другия, после чу мекото прещракване вътре. Улови врътката на третата ключалка и набра комбинацията. Това беше истинският тест за капацитета на Абвера.

Набра: девет… двайсет и едно… четири.

Пое въздух, издиша го, натисна лоста.

Сейфът се отвори.

Слава богу!

Той бързо огледа какво има в сейфа и извади само едно нещо — кафява папка с множество джобове, завързана с гумени ленти. Прочете името, написано с шаблон на корицата.

Проект АРЕС

Знаеше, че Арес е гръцкият бог на войната, което беше уместно, предвид съдържанието на папката. Обаче този символ беше само намек за истинската същност на материалите вътре. Съкращението АРЕС означаваше нещо много по-важно, нещо, което можеше да доведе до пренаписване на историята. Той стисна папката с разтреперани ръце, защото знаеше какви ужасяващи чудеса има в нея, и я натъпка под якето си.

Хофман отиде до вратата, отвори я и извика:

— Краус!

— Хайде! — отговори Краус на немски, забравил всякакви конспирации. — Излизайте, преди да са се ориентирали!

Призрак застана до Хофман при вратата, извади щифта на една запалителна граната и я хвърли назад в стаята. Двамата изскочиха навън в мига, в който гранатата експлодира зад тях, пръсна стъклата на прозорците и всичко лумна в пламъци.

Двама британски войници изтичаха иззад ъгъла на бараката отляво. Краус ги покоси с картечницата, но се появиха още — прикриха се, отвърнаха на огъня, принудиха хората на Призрак да се отдалечат от изкопа на бункера — от възможността за измъкване.

По-навътре в имението димът беше по-гъст, острата миризма на горящо дърво ставаше непоносима.

През пелената от дим изскочиха още двама души. Краус насочи картечницата към тях, но в последния момент видя, че са от техните хора. Шваб и един от бойците.

— Къде са Фабер и другите? — попита Хофман.

Шваб поклати глава.

— Видях как ги убиха.

Бяха останали само шестима.

Призрак викна:

— Към автопарка!

Затичаха, като хвърляха запалителни бомби наляво и надясно, за да увеличават хаоса, стреляха и убиваха всичко, което се движи.

Стигнаха до някакви навеси. На петдесет метра по-нататък беше порталът. Десетина войници се бяха прикрили около него с насочени към тях оръжия. Прожектори опипваха района.

Призрак поведе към хангар от гофрирана ламарина, в който бяха паркирани три камиона с брезентови покривала.

— Трябва да разчистим портала — каза и погледна Хофман и хората му. Наясно беше какво иска от тях. Всякакъв опит за измъкване щеше да струва живота на доста от тях.

Лейтенантът го погледна в очите и каза:

— Ще го направим.

Призрак го тупна по рамото — мълчалив израз на благодарност.

Хофман тръгна с останалите си четирима души.

Призрак се качи на най-близкия камион. Ключът беше на таблото. Той запали мотора, после изскочи от кабината, отиде при другите два камиона и отвори капаците на двигателите им.

В далечината картечницата на Краус започна смъртоносното си тракане, придружена от автоматни откоси и гърмежи на взривени гранати.

Чу се далечен вик:

— Бягайте!

Крещеше Хофман.

Призрак бързо се качи в първия камион и включи на скорост — но преди това хвърли по една граната в двигателите на другите две машини. Малко след като натисна педала и се отдалечи, гранатите избухнаха зад него.

Той подкара към портала и наби спирачки пред него. Наоколо лежаха мъртви британски войници. Прожекторите бяха простреляни и не светеха. Хофман докуцука до портала и го отвори. Краус му помогна да се качи в кабината.

— Загубих Шваб и Брац — изпъшка Хофман. — Давай! Давай!

Призрак даде газ. Непрекъснато поглеждаше страничното огледало, за да се увери, че не ги преследват. Зави по тесен черен път и спря пред някаква плевня. Вляво имаше изгоряла фермерска къща.

— Трябва да прегледаме раните на бойците — каза Призрак.

— Слизайте! — изкомандва Хофман и почука по гърба на кабината.

След като слязоха, Призрак огледа пораженията.

— Ще получите ордени за храбростта си тази вечер. Сега трябва да…

Прекъсна го рязък вик на немски:

— Halt! Hände hoch!

Десетина мъже, въоръжени до зъби, изникнаха от шубраците зад плевнята.

— Никой да не мърда! — извика пак гласът и в следващия миг се появи висок американец с автомат „Томсън“ в ръце.

Призрак си даде сметка за безнадеждността на ситуацията и вдигна ръце. Хофман и последните двама от хората му също пуснаха оръжията си и вдигнаха ръце.

Всичко свърши.

Докато американците претърсваха Хофман и другите двама, един мъж излезе от тъмната плевня и се приближи до Призрак. Насочи пистолет към гърдите му и нареди на хората си:

— Вържете го.

Докато завързваха умело китките на Призрак, мъжът каза:

— Полковник Ърни Дънкан, 101-ва въздушна. Знаеш ли английски?

— Да.

— С кого имам честта да разговарям?

— Идиот — отговори Призрак подигравателно.

— Сигурен съм, че не се казвате Идиот. Ще приема, че подигравката е адресирана към мен. В такъв случай ще ви наричам просто Фриц. Е, ще си поговорим. Дали ще е приятно или гадно, зависи единствено от вас.

После се обърна към един от подчинените си:

— Лейтенант Рос, натоварете тези тримата в каросерията на камиона им и ги пригответе за транспортиране. Кажи довиждане на хората си, Фриц.

Призрак се обърна към тримата и извика:

— Für das Vaterland!^[2]

— Das Vaterland! — повториха в един глас Хофман и другите двама.

Американските войници качиха тримата в каросерията на камиона, а полковник Дънкан отведе Призрак в плевнята. Щом влязоха, затвори вратата и махна към купчините слама.

— Съжалявам за лошите условия, Фриц.

Призрак се обърна към него и на лицето му се появи широка усмивка.

— И аз адски се радвам, че те виждам, Дънкан.

— А ти, приятелю… Как мина? Намери ли каквото търсеше?

— Да. Тези германци се бият страховито, за добро или лошо. Блечли гори. До седмица обаче би трябвало да се възстановят.

— Радвам се. — Дънкан извади ножче и сряза въжето на китките му. — Как искаш да изиграеш сценката оттук нататък?

— Имам малък маузер, скрит в кобур на чатала ми. — Призрак разтри китките си, бръкна в панталона си и извади маузера. Огледа се. — Къде е задната врата?

Дънкан посочи.

— Ей там, отзад. Няма кой да те види как бягаш. Трябва обаче да изглежда убедително. Удари ме както трябва. Не забравяй, че ние, американците, не се даваме лесно.

— Дънкан, не си падам по тази идея.

— Войната иска жертви, приятелю. Когато се приберем в Щатите, можеш да ми купиш каса скоч.

И премести пистолета в лявата си ръка.

Призрак стисна десницата му.

Дънкан пусна пистолета на земята и се усмихна.

— Ох… виж, обезоръжи ме.

— Нас, германците, ни бива за такива неща.

Дънкан разкъса предницата на униформата си — копчетата изпопадаха на покрития със слама под.

— И сме се били.

— Стига, Дънкан. Достатъчно. Обърни се. Ще те ударя зад ухото. Когато се събудиш, ще имаш подутина колкото топка за голф и жестоко главоболие, но сам си го поиска.

— Да. — Дънкан хвана Призрак за лакътя. — Пази се. Пътят до Вашингтон е дълъг.

И извърна глава. Призрак изпита чувство за вина. Знаеше обаче какво трябва да направи.

Вдигна маузера и го опря зад ухото на Дънкан.

Полковникът пристъпи от крак на крак.

— Ей, какво…

Призрак натисна спусъка и куршумът проби черепа на Дънкан. Главата му се люшна и той се строполи по очи.

Призрак поклати глава.

— Наистина съжалявам, приятелю. Но както сам каза, войната иска жертви. Ако ще се почувстваш по-добре, ти току-що промени света.

Прибра пистолета в джоба си, излезе от плевнята и изчезна в мъгливата нощ.

Стана истински призрак.