Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (42)

39.

28 ноември,

16:57 централно стандартно време

Апалачите, Алабама

Беатрис Конлън прегърна Тъкър. Бяха на верандата й. Тъкър току-що я бе докарал след погребението на Санди в Поплар Гроув.

— Благодаря ти за всичко, което направи — каза тя и се отдръпна, но продължи да стиска раменете му. — За моето момиче… за всички.

Той кимна. Беше се изчервил, чувстваше се неловко.

— Опелото беше чудесно — успя да каже.

Беше се върнал в тези планини, за да присъства на дълго отлаганото погребение на Санди, макар че в края на краищата то повече заприлича на парти — но пък самата тя би одобрила това.

Нора извика отвътре:

— Къде са лимоните, Беа?

Майката на Санди обърна глава и извика:

— В книжен плик до хладилника, скъпа! — После тупна Тъкър по рамото. — Защо всички не се махате вече оттук? Нора ще остане и довечера. Ще я науча да прави супа от пор.

Тъкър вероятно бе трепнал, защото Беа се засмя.

— Шегувам се, градско момче. Ще има пица с бира. Ще дойдат и няколко местни момичета.

— Добре тогава. Забавлявайте се.

Беа продължаваше да стиска ръката му. Тъкър усети пръстите й да треперят. Жената си даваше весел вид, но болката не си бе отишла. Беше добре, че Нора ще остане при нея.

Беа погледна джипа му. Джейн чакаше на предната седалка, Каин бе наполовина в скута й. Нейтън все още беше във Вашингтон, при приятели. Джейн бе решила да не води момчето на погребението.

— Добро ти е момичето — каза Беа. — Помни го. И не си мисли, че ти е дадена веднъж завинаги.

— Не се безпокой. Няма да ме остави да си го мисля.

Беа се усмихна, вече с малко по-малко усилие.

— Тогава трябва да я слушаш.

— Слушам, мадам.

Беа го прегърна още веднъж.

— Грижи се за себе си… и за това чудесно куче.

— Ще се грижа.

Тя го целуна по бузата и го пусна.

Докато крачеше през бурените към колата, Тъкър чу мрежата за насекоми да се затваря и гласа на Беа:

— Не пудра захар! Майка ти не те ли е учила да правиш истинска лимонада?

Тъкър се засмя и седна зад волана.

— Държи ли се Беа? — попита Джейн.

— Мисля, че Нора има повече проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Не е важно.

Включи на задна, обърна и излезе от имота на Конлън, за да се върнат в Хънтсвил.

Каин подаде глава през отворения прозорец, за да попие последните остатъци от следобеда. Опашката му тупаше по седалката.

— Щастливо куче — каза Джейн.

Тъкър улови ръката й.

— И партньорът му.

Продължиха надолу по криволичещия път бавно, мълчаливи, към мотела в Хънтсвил. Нямаха програма, само вечеря с Франк вечерта. Франк се бе прибрал веднага след погребението, защото трябваше да приключи с някои подробности около Редстоун. С Нора продължаваха работата по Рекс, но се бяха погрижили да криптират кода на дрона, за да не може никой да ги заобиколи в употребата му.

Нора бе взела и още една предпазна мярка — бе разпространила файла на Санди в целия свят като отворен код. Ако някой решеше да опита това, което Пруит Келерман не бе успял, светът щеше да има начин да го спре.

„Поне засега.“

Тъкър знаеше, че духът е пуснат от бутилката. За добро или лошо, бойното поле се променяше от кръв и плът към програмни кодове и роботи. Той се питаше след колко време самият той и Каин ще станат излишни.

„Може би няма да е лошо.“

Погледна Джейн — не беше сигурен в нищо.

Пред вратата им в мотела ги чакаше някой. С кръстосани крака, с ботуши, леко поклащаше единия.

— Защо така жените непрекъснато се появяват пред вратата ми? — попита Тъкър.

Джейн го тупна по коляното.

— В моя случай имаше голяма полза.

Тъкър спря и слязоха.

Рут Харпър стана и ги посрещна.

— Ето ви най-после. Очаквах да сте тук преди час.

— Минахме по дългия път. — Тъкър отключи вратата и направи знак на Каин да влезе. Застана на прага. — Какво има, Рут?

— Дойдох да ви дам последната информация. Оказа се, че Лора Келерман държи на думата си. Като нов шеф на „Хорайзън“, тя разпродава активи на корпорацията. Обеща да подпомогне възстановяването на Порт ъф Спейн и селата край сръбската граница. Също така ще компенсира близките на жертвите от Проект 623 и „Одиша“.

— Парите няма да върнат мъртвите.

— Разбира се, че няма, но тя прави всичко възможно. Всички доказателства, дори и от Рекс, показват, че тя няма вина за нищо от случилото се. Не я оцветявайте със същата боя като баща й.

Тъкър се опря на рамката на вратата. Изведнъж се почувства уморен.

— А останалите виновници? В Сърбия? В Тринидад?

— Марко Давидович вече е в затвора, с присъда за военни престъпления. Продължават да издирват президента Д’Абрео. Изчезнал е малко след като се разпространи новината — или е избягал, или е мъртъв. Там все още цари хаос.

— Заради което светът се върти — каза Тъкър.

— И заради което „Сигма“ има нужда от помощта ти. — Очите й заблестяха закачливо.

— Рут…

— Знам, скъпи. Просто го казвам. — Подаде му лъскава черна карта. — Това е истинската причина да дойда чак тук.

Той завъртя картата в ръцете си. Не пишеше нищо, но когато я наклони леко на една страна, видя холограма на сребърен знак Σ — символа на „Сигма“.

— Какво е това?

— Ключът за кралството.

Тъкър подозираше какво държи в ръката си. Във Вашингтон за малко го бяха допуснали в командния център на „Сигма“, който се намираше в някакви стари бункери под Смитсониън Касъл на Нашънъл Мол. Вероятно беше криптирана карта за достъп до центъра.

— Нещо като „благодаря“ — обясни Рут и понечи да се обърне и да си тръгне — но спря и сви рамене. — Или, смятай го за перманентна покана.

Тъкър се замисли дали да не хвърли картата в краката й, но въздъхна и я пусна в джоба си.

„Какво пък…“

Рут се усмихна, обърна се и си тръгна, като промърмори само една дума:

— Напред!

Тъкър поклати глава и затвори вратата. Завари Джейн да се боричка с Каин на едно от леглата. Овчарката подскачаше като малко кутре, преструваше се, че ще хапе. Джейн се смееше и се кискаше като момичето, което той помнеше от толкова отдавна, когато беше различен, с по-малко белези.

И отново усети пропастта между сега и тогава да зейва, да изпълва главата му със световъртеж.

В другия край на стаята Джейн най-после се отпусна на леглото. Вгледа се в него, усмихна се мълчаливо, подканящо, припомни му, че това е сега, не тогава.

Той направи крачка, после още една, за да затвори пропастта.

„Може ли да е толкова лесно?“

Усмивката на Джейн стана по-широка.

— Здравей, красавецо!

Тъкър също се усмихна — знаеше, че този път не говори на Каин.