Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (37)

34.

27 октомври,

12:33 централно европейско време

Камена Гора, Сърбия

Тъкър пришпорваше шкодата нагоре по планинския път. Прави седеше до него и му показваше пътя, а Джейн и Нора бяха отзад с Каин. Кучето отново беше в пълен боен екип.

Последният член на групата шепнеше в ухото на Тъкър по криптиран от Рекс канал, защитен от подслушване:

— Тъкър, танковете тръгват… насочват се към нас.

Тъкър бе оставил Франк при селяните в избата. Не искаше да се лишава от него, но Франк бе настоял. Искаше да изцеди батериите на Рекс до последна капка, за да следи случващото се по границата и да защити местните хора със системата за електронна война на дрона, доколкото успее. За да го направи, трябваше да остане в селото.

— Ще са при нас след двайсет минути — предупреди Франк и внесе допълнително напрежение в и без това сложната ситуация.

Дори и без обаждането на Франк Тъкър би могъл да се досети, че танковете са на път. Артилерийският обстрел от няколко минути беше прекратен. Явно градушката от снаряди беше обработила достатъчно селата наоколо. Сега щеше да започне истинският терор.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Почти стигнахме до границата на „Скаксис Майнинг“. Направи всичко възможно да удържиш крепостта!

Прави ги водеше по път с коловози. Беше много стар каруцарски път, за който знаеха само местните, и толкова тесен и обрасъл, че огледалата на шкодата непрекъснато закачаха ниските клони на боровете. Някои от мъжете от Камена Гора използваха този път, за да ходят на работа в мините. Водеше до изоставен сектор от комплекса, в който залежите бяха изчерпани и сега беше оставен като незараснала рана.

Командният център се намираше в другия край на това място, на около петнайсет километра от тях.

Прави предложи решение как бързо да изминат разстоянието.

Франк се обади отново:

— Тъкър! Току-що пуснах Рекс да мине високо над танковете. Нещо не е наред.

— Какво? — попита той, докато се бореше да задържи колата върху калния път.

— Рекс улавя електромагнитни сигнатури от танковете, като тези на дроновете. На всички честоти едно и също.

— Какво значи това?

— Мисля, че и танковете са дронове. Изглежда, са без екипажи.

„Възможно ли е?“

Тъкър се обърна към Нора и й каза какво е чул.

Тя се наведе напред.

— Може и да е прав. „Одиша“ беше само една от многото лаборатории, пръснати из цялата страна. Носеха се слухове, че на други места разработват наземни версии на нашия въздушен флот.

Тъкър си даде сметка, че Келерман би имал полза от машини без екипажи. В „Бели пясъци“, след бомбардировката на „ястребите“, от съветската техника беше останала димяща шлака. Ако не откриеха вътре следи от трупове, Келерман би могъл да прикрие участието си още по-лесно.

Обаче това даде на Тъкър друга идея.

— Франк — обади се той по радиото, — мислиш ли, че можеш да накараш Рекс да хакне танковете и да ги изпрати в отбрана на селото, както успя да плениш онзи дрон в Ню Мексико?

Тъкър си спомни как крилатата машина се беше забила в бункера.

— Може би — отговори Франк. — Но Рекс е на последни издихания, така да се каже. И да успее, няма да трае дълго.

Все пак биха спечелили няколко минути.

— Направи всичко възможно — каза Тъкър.

Прави посочи едно голо място край пътя, където започваше лунен пейзаж с откъртени канари и купчини камъни и пръст. Сред тях беше спрян камион с открита каросерия, вероятно използван от минните работници.

Тъкър паркира изпоцапаната шкода „Йети“ до него.

— Ние отива — каза Прави и скочи от колата.

Тъкър слезе с останалите. Младият мъж ги поведе през останалите в края дървета, после по виеща се през голото място пътека. Тъкър се чувстваше оголен, но нямаха избор. Преди да тръгнат, бяха взели от местните връхни дрехи, за да не бият на очи. Все пак Тъкър се надяваше всички погледи да са вперени в бойните действия, а не в този отдалечен ъгъл на комплекса.

Поне за момента изглеждаше, че е точно така. Няколко групи работници стояха на билото и гледаха разрушенията долу. Тъкър само можеше да си представя какво минава през главите им. Колко от тях имаха семейства в тези села? Колко бяха зарязали мината, за да се притекат на помощ на близките си? Гневът им сякаш се лееше по склоновете.

При толкова много стаен гняв нямаше да е никак трудно да се подпали огънят на масова атака срещу Черна гора.

Без да се отклонява от пътя, Прави ги отведе на бетонна площадка, на която чакаха два товарни хеликоптера. Накара ги да почакат с вдигната длан. Отиде бързо в близката барака до два големи резервоара за гориво.

Джейн застана до Тъкър, скръстила ръце на гърдите си. И двамата имаха оръжие — пистолетите от Тринидад — под връхните дрехи. Тъй като летяха с европейски опознавателни знаци и паспорти, на границата никой не ги беше проверил, така че не беше проблем да вземат оръжията. Джейн гледаше бараката навъсено и като че ли се питаше дали няма да се наложи да извади пистолета всеки момент.

Прави се появи и им махна да се приближат. Тръгна към единия от хеликоптерите с още двама души. Тъкър не знаеше какво им е казал, за да ги привлече на тяхна страна, но ако бяха местни, не би било трудно.

Единият от двамата се качи в хеликоптера, а другият изтегли дебело стоманено въже и го закачи отдолу. Другият край беше вързан за голям празен метален контейнер за руда.

Прави им го посочи и им направи знак да бързат.

Беше им предложил да използват хеликоптера, за да стигнат бързо до другата страна на комплекса, но именно Тъкър бе променил идеята с тази последна подробност. Беше си спомнил, че бе видял хеликоптери да носят контейнери с материал, и бе преценил, че ако се качат в контейнера, ще привлекат по-малко внимание.

Беше опасно — но нямаше по-добър вариант.

Докато хеликоптерът загряваше, Тъкър помогна на Нора да се качи в контейнера, после прехвърли Каин. След това пусна раницата си вътре и двамата с Джейн се прекачиха през ръба.

Прави хвърли в контейнера сгънато платнище и каза на сръбски нещо, което вероятно беше препоръка да се скрият. Тъкър разгъна платнището и го метна върху всички. Преди да се скрие и той, видя Прави да се качва в хеликоптера.

След миг роторите се завъртяха по-бързо, набраха обороти и машината се издигна с рев. В контейнера усетиха как въздушната струя притиска платнището върху тях. Миг след това контейнерът се откъсна от земята.

— Дръжте се! — извика Тъкър.

Контейнерът се залюля опасно, после се успокои и се понесе във въздуха.

„Е, почва се.“

 

 

12:49

Докато летяха, Тъкър притисна слушалката в ухото си, за да чуе какво има да казва Франк. Гласът му обаче прекъсваше, защото излизаха и отново влизаха в обхвата на предавателя.

— Танковете… по два се насочват към всяко село… ще са там след четири-пет минути.

— Някакъв шанс да ги отклониш? — извика Тъкър.

— Продължавам да опитвам… Рекс… има разлики между тези земни дронове и въздушните…

— Продължавай да опитваш.

Франк отговори нещо, но връзката се разпадна.

Тъкър се отказа. Засега защитата на селото беше в ръцете на Франк. Обърна се към Нора.

— Готова ли си с кода на Санди?

Тя опипа джоба на якето си.

— Дано да съм.

Каин клекна до Джейн. Тя го погали разсеяно по главата, после погледът й отново стана стъклен. Тъкър се премести до нея и улови ръката й. Джейн трепна, но той стисна по-здраво.

Накрая тя го погледна.

— Добре съм.

„Не, не си.“

Твърде често го бе чувал — „Добре съм“ — от колегите си войници. Това казват всички, това се очаква от тях. Да потърсиш помощ се смята за недостойно, особено в специалните части.

„Преглътни“ е техен девиз, колкото и semper fidelis^[1].

Притегли я по-близо.

— Съжалявам, Джейн. Не трябваше да се държа така с теб. Знам, че изискваш повече от себе си, отколкото от всеки друг.

„Особено когато трябва да защитиш Нейтън.“

Джейн преглътна и кимна. Нямаше сълзи, но Тъкър подозираше, че с времето ще се появят.

— Ще се оправя.

Това беше склонен да повярва.

Щастлив заради калпавия опит да оправи отношенията си с Джейн, Тъкър вдигна платнището и надникна навън. Леденият вятър напълни очите му със сълзи и той примижа. Назъбеният пейзаж на рудниците завършваше с отвесни скали, над които имаше зелена гора. Този ъгъл на комплекса беше оставен недокоснат от изкопните машини.

Защо?

Тъкър извади бинокъл.

Огледа мястото, опита да се досети къде сред пущинаците може да е скрит командният център. И тогава забеляза сянка, към средата на отвесната стена, четири етажа над земята.

Там беше кацнала постройка, чиято фасада се очертаваше на отвесната повърхност. Отгоре имаше две кули, свързани с крепостна стена с високи до кръста бойници, някои от които се бяха срутили и придаваха на стената вид на редица изпочупени зъби. Под бойниците имаше няколко тесни прозореца, заострени в горния край. Под тях имаше голяма дървена врата.

Тъкър си спомни какво бе казал Прави, когато му посочиха това място на картата.

Манастир…

Да, това беше манастир. Докато пътуваха от летището, бяха забелязали и други подобни обекти, църкви и манастири, строени преди столетия, сгушени на труднодостъпни места.

„Ясно защо тази част от мината е пощадена“.

Освен историческата стойност на манастира вероятно и религиозните чувства на местните хора го бяха спасили — не че в момента не се използваше за нещо съвсем различно.

Тъкър видя кабели да се спускат по тесните стъпала, които водеха към голямата дървена врата. В подножието на скалата имаше камуфлажни мрежи, които прикриваха заграден двор, в който работеха генератори и бяха паркирани камиони. Когато вдигна поглед нагоре, видя редици параболични антени, монтирани покрай бойниците, до една обърнати на юг.

„Това определено трябва да е командният център на операцията.

Как обаче да щурмуваме?“

Първоначално планът беше хеликоптерът да се спусне ниско над гората, все едно ще евакуира работници, бягащи от граничния конфликт. След като доближаха достатъчно, машината щеше да се спусне ниско, така че Тъкър и групата му да могат да слязат в гъстата гора — после щеше да продължи на север.

След като слезеха на земята, Тъкър се надяваше да се промъкнат до сградата и сървърите, през които се управлява операцията, така че Нора да може да ги зарази с кода за самоунищожение.

Тъкър изведнъж се отказа от всички тези планове — защото видя нещо да излита от един овраг и да се понася по небето.

Палач.

Групата на Лион вероятно ползваше близките долини и низини, за да крие ескадрилата си, докато стане време за фаза две на операцията, която почти сигурно трябваше да довърши унищожението и да ликвидира танковете и другата военна техника.

Но не това беше целта на този дрон. Този описа кръг и стреля по хеликоптера. Тъкър вдигна глава и видя как снарядите пробиват корпуса на машината. От двигателя блъвна дим. Хеликоптерът се залюля и контейнерът бясно се разтърси.

Тъкър падна на пода.

Дронът изпълни задачата си и отмина.

Хеликоптерът се наклони и полетя към земята.

 

 

07:50 източно лятно време

Смит Айланд, Мериленд

Заключен в кабинета си, Пруит Келерман отново стоеше пред редицата монитори. На няколко екрана вече се виждаха съобщения за престрелки на сръбската граница. Бяха предварителни, пълни със спекулации поради отдалечеността на планинския регион. Но дори и на този ранен етап той пускаше фалшива информация чрез различни медии благодарение на алгоритъма от старите дневници на Алан Тюринг.

„Благодарение на далновидността на дядо ми.“

Останалите монитори получаваха сигурен сигнал от оперативния център на „Скаксис Майнинг“. На един се виждаше опожарено и димящо село. На друг — бомбардирана бронирана техника край черногорския град Бело поле, благодарение на въздушен удар, нанесен от Бойните ястреби в късната сутрин, оставили след себе си само кратери. Пристигаха и други фалшиви репортажи, на които се виждаше зърнистото изображение на колона черногорски танкове и военна техника, напускащи поделението си преди два дни, за да се насочат към сръбската граница. Келерман имаше нужда от някакво обяснение за източника на военната техника, която щеше да бъде открита унищожена край границата.

— Сър! — долетя глас от най-големия стенен монитор.

Беше връзка в реално време със сръбския команден център и Пруит се приближи до монитора.

Рафаел Лион се наведе към камерата и лицето му изпълни екрана. Все пак зад гърба му се виждаха различните контролни пултове, около които се суетяха техници и персонал, които подготвяха следващата фаза на операцията.

— Току-що получихме съобщение, че шестима депутати от сръбския парламент са били убити в Белград. Новинарските канали полудяват.

Пруит се намръщи.

— Но нали идеята беше да са осем? Нали така беше по план?

— Преместихме началния час и заради това загубихме възможност за двама.

Пруит кимна. Преди седмици Марко Давидович беше посочил смесица от няколко умерени християни и мюсюлмани, за чиято смърт би могъл да бъде обвинен Балканският ислямски фронт. И след още ден щеше да стане ясно, че тази терористична група има връзки с Агенцията за национална сигурност на Черна гора, което още повече щеше да дискредитира съседката на Сърбия, което пък щеше да даде аргументи в ръцете на радикалните елементи в партията на Давидович.

„Още един пирон в ковчега.“

Пруит се съмняваше, че ЦРУ или някогашният КГБ биха се справили по-добре.

— Тук всичко е блокирано — продължи Лион. — Комуникациите са заглушени, дроновете патрулират в небето и над пътищата. Никой не може да напусне района.

— Нека остане така.

— Да, сър. И сме точно в график. Чакаме нареждане да започнем втора фаза.

— Много добре. Продължавайте.

Въпреки отделни неудачи всичко вървеше гладко. Пруит отстъпи назад и улови ръцете си зад гърба. Осъзнаваше колко кръв има вече по тях.

Какво обаче е малко разсипано мляко в сравнение с голямата цел?