Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (23)

20.

22 октомври,

20:45 планинско лятно време

Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико

— Започваме — предупреди Тъкър.

Излезе от шосе 380 и тръгна по тесен път към сърцето на ракетен полигон „Бели пясъци“. Минаха покрай голяма табела:

Портал Сталиън

6 км

Джейн се обърна назад към Франк и Каин.

— Време е да се скриете.

В огледалото Франк изглеждаше разтревожен — и с право. Въпреки всичко се мушна в пространството за краката между седалките и метна на главата си одеяло. Каин последва примера му и се скри зад облегалката на Джейн. Тя се обърна, метна върху него друго одеяло и после струпа на седалката два спални чувала, малка сгъната палатка, газов котлон за къмпинг, пликове с покупки и най-отгоре две раници.

— Как сте? — попита, след като свърши.

Франк изпъшка от скривалището си:

— Ще ни хванат.

— Ако продължаваш да мърдаш така, несъмнено ще ни хванат — отвърна Джейн.

Тъкър погледна назад и видя, че Каин е напълно неподвижен под багажа, сякаш е наясно с целта.

— Добро момче — насърчи го и засили настройката му с категорична команда: „Крий се!“.

Продължиха към светлините, които огряваха портала. От двете страни на пътя се простираше тъмен пейзаж от пясъци и бодливи храсталаци, посипани в сребро от луната. На изток и запад се издигаха планинските вериги, които ограничаваха района, в който бяха „Бели пясъци“. Пустинята беше безлюдна и по нищо не личеше, че някъде тук има модерна военна база.

— Прочетох брошурата — каза Джейн и се намести на седалката. — През деня на този път може да се струпат километри коли с туристи, искащи да видят кратера от бомбата.

— Е, това е едно от предимствата на нощните набези — отбеляза Тъкър. — Няма трафик.

След няколко минути стигнаха портала. Въпреки секретната същност на съоръжението входът не изглеждаше впечатляващо: малка будка за охраната край пътя, голям знак „стоп“ край нея, осветен от висока улична лампа. Пътят беше затворен само от два оранжеви конуса.

Когато Тъкър спря, малка камера, монтирана под стряхата на будката, се насочи към колата им. Мъж в сива униформа излезе от будката. В едната си ръка държеше клипборд, другата вдигна лениво за поздрав — явно познаваше колата на „Сироко Пауър“. Пристъпи напред, когато Тъкър свали стъклото.

— Добър вечер, момчета — поздрави гардът, после се стъписа, защото видя, че в купето седят непознати.

— Този път не сме само момчета — поправи го Тъкър с усмивка и посочи с палец Джейн. Двамата бяха с работните дрехи, които бяха намерили във фургона. — Това е Пам. Аз съм Пит. Ние сме новият екип.

Джейн махна на мъжа и му се усмихна приветливо.

Преди гардът да има възможност да види както трябва, Тъкър вдигна пред очите му баджовете за идентификация. Гардът ги погледна бегло, после провери клипборда си. Челото му се сбърчи, защото не откри имената им в списъка на служителите на „Сироко Пауър“, работещи в базата.

Тъкър очакваше това. Въздъхна.

— Крис и Адам приключиха смяната си вчера. — Това бяха имената на двамата инженери от фургона. — Сега е наш ред, с Пам, да се пържим в тигана. Месец и половина. Чух, че утре щяло да е адска жега.

Гардът кимна и върна баджовете.

— А сега можеш да замръзнеш.

Джейн сбута Тъкър с лакът.

— Не се ли радваш, че те накарах да вземеш по-дебелите спални чували?

— Все пак не ни трябва цялото оборудване за къмпинг за едната нощ. — Тъкър се обърна към гарда и поклати глава. — Ако питаш жена ми, трябваше да дойдем с караваната.

Тъкър бе забелязал брачната халка на пръста на гарда и реши, че малко съчувствие между съпрузи може да изглади нещата. На физиономията на човека за миг се появи разбираща усмивка, после тя отново стана непроницаема.

Тъкър се прокашля.

— Планът ни е да спим в палатката в най-далечния край на обекта и да се местим насам. Трябва да се справим с голямата жега утре.

— И ще видим звездите — добави Джейн замечтано. — Чувала съм, че тук са прекрасни нощем.

Гардът кимна, после каза:

— Добре, но трябва да проверя колата ви. Свалете задното стъкло и отворете задната врата.

Тъкър кимна и натисна съответните бутони. Вратата отзад се отвори и се вдигна. Гардът освети с фенерче задната седалка и купчината багаж върху нея. Тъкър сдържа дъха си, молеше се Франк и Каин да не се размърдат. Накрая гардът се изправи и отиде отзад. Фенерчето му освети багажното отделение.

Там беше Рекс.

Тъкър не си бе дал труд да го крие. Надяваше се дронът да отвлече вниманието от криещите се в купето.

— Какво е това? — попита гардът.

Джейн се обърна назад и се усмихна.

— Мой е. Има радар, който прониква под земята. Така проучваме терена в дълбочина. Заради това ни изпратиха с Пит. Генераторът изпраща сферични вълни, които дифузират в базалта и ми дават представа за…

Гардът вдигна ръка, за да прекъсне задаващата се лекция.

— Ясно.

Тъкър подкрепи версията им с още технически подробности:

— От Управление на земята се безпокоят да не би местните карстови залежи от гипс да пострадат от работите ни. Знаеш какви са бюрократите.

Гардът се засмя.

— На мен ли го казваш?! — Вдигна ръка и затвори задната врата. Върна се отпред и се наведе към прозореца.

— Добре, можете да продължавате.

— Благодаря — отвърна Тъкър, доволен, че всичко бе минало гладко.

Обаче това не беше всичко.

— След малко ще активирам джипиес устройството ви. — Гардът посочи жабката. — Не излизайте от четирийсеткилометровия периметър, разрешен на „Сироко“. Ако излезете, ще си навлечете сериозни неприятности.

Тъкър кимна, сякаш имаше намерение да се съобрази.

— И се пазете от змиите — предупреди гардът.

Джейн мушна ръка в ръката на Тъкър и каза закачливо:

— Май тогава ще е по-добре да спим в един спален чувал…

Гардът се засмя.

— Хитра жена имаш.

„Не знаеш и половината.“

Махна на гарда и подкара по пътя към тъмната пустиня. Джейн задържа ръката му по-дълго, отколкото налагаше ситуацията, но той не възрази. Не можеше да пренебрегне чувствата си, когато се преструваше на неин съпруг, да не мисли за докосването й, за блясъка в очите, за усмивката. Всичко това можеше да е реалност — при други обстоятелства.

След малко Франк най-после се обади, с глас заглушен от купчината багаж:

— За какво джипиес устройство спомена онзи?

Тъкър чу шумоленето на багажа, когато Франк се измъкна от скривалището си. Каин го последва. Джейн отвори жабката и надникна вътре. Видя мигаща кехлибарена светлинка, която очерта джипиес устройство с логото на Департамента по отбраната.

— Можеш ли да го спреш? — попита Тъкър, като се обърна към Франк отзад.

Франк се надигна и огледа устройството над рамото на Джейн.

— Може би, но не мисля, че трябва да рискуваме. Обзалагам се, че е защитено срещу непозволена намеса.

Джейн извади картата, която Тъкър бе откъснал от стената, и почна да я изучава.

— Това означава, че имаме електронна каишка, дълга четирийсет километра. Ако се отдалечим повече, ще долетят мъже с черни хеликоптери и ще ни подгонят.

Тъкър се обърна към Франк.

— На какво разстояние във вътрешността са комуникационните маркери, които Рекс засече от централата на „Танджънт“?

— Поне петдесет километра.

Джейн погледна Тъкър въпросително.

Имаше само едно решение.

— Това означава да оставим форда и да вървим до целта пеша.

Франк не се зарадва на перспективата.

— Ако ни хванат на открито в пустинята, ставаме пушечно месо.

Джейн предложи изход:

— Значи няма да допуснем да ни хванат.

 

 

21:01

Карл Уебстър не обръщаше внимание на суматохата в импровизирания команден център. С екипа му бяха в един от бетонните бункери на около три километра източно от тестовия полигон. Бяха пристигнали преди по-малко от двайсет и четири часа и сега работеха по ускорен график, за да проведат изпитанията вечерта без проблеми. Пруит Келерман държеше да се спазва графикът, особено след нападението над Редстоун.

Извън бетонния бункер инженери и наземен персонал обслужваха редици дронове, подредени на асфалта наоколо, и ги подготвяха за среднощното нападение.

„Нищо не бива да се обърка.“

Пред различни терминали в бункера седяха оператори и правеха последни настройки на комуникационната апаратура.

Карл, като шеф по сигурността на „Танджънт“, имаше свое собствено работно място. Вече беше получил разрешение за операцията от шефовете на „Бели пясъци“. Беше стартирало пълно информационно затъмнение за района в непосредствена близост. Докато чакаше да дойде час нула, Карл оглеждаше записите от камерите на различните пропускателни пунктове в близост. По-рано през деня целият военен персонал беше изтеглен от мястото, но той не смяташе да поема никакви рискове.

И педантичността му бе възнаградена.

На монитора му се появи запис от портала „Сталиън“, на четирийсет и пет километра северно. Записът беше отпреди час и показваше пикап на електрическата компания, спрял на пропуска. Карл знаеше за продължаващото изследване на терена в далечния ъгъл на базата и при нормални обстоятелства не би обърнал внимание на пикапа. Контрактът на компанията ограничаваше дейността й до ивица пясъци далеч от ограничения район.

Тази вечер обаче параноята му стигаше до небето.

Прегледа записа по-внимателно. В пикапа видя двама души, но лицата им бяха скрити зад отражението на улична лампа в предното стъкло. После дежурният на портала освети багажното отделение на колата. Карл зърна за миг лицата на служителите. Не разпозна шофьора, но другият — жена — се обърна и каза нещо на дежурния. Карл усети студена тръпка да пробягва по костите му. Познаваше тази жена и усмивката й твърде добре.

Джейн Сабатело. Единствената от Проект 623, успяла да се измъкне.

Стопира кадъра, впери очи в екрана и започна да си задава въпроси. „Какво правиш тук, Джейни, особено в този момент? Как научи за сегашната операция? Защо така глупаво изпълзя от скривалището си?“

Сви юмрук. Макар и все още да нямаше отговори, беше сигурен, че тя е изпратила онзи командос с кучето, за да проучи изчезването на Санди Конлън.

Примижа — очите му още бяха възпалени и подути от лютивия спрей — и проучи тъмната сянка на шофьора.

Същият командос ли беше?

Някой изкрещя заповед и го върна в реалността. Карл скри видеото от екрана, защото питбулът на Келерман нахълта в помещението и дойде с тежки стъпки при него, като пътьом наруга един от операторите, задето се е изпречил на пътя му. Рафаел Лион беше екипиран като командос, на кръста му висеше пистолет. Под едната си мишница носеше каска.

— Тъкмо говорих по телефона с шефа ти — каза Лион с дълбоко презрение, като внимаваше да не споменава името Келерман пред останалите. — В график ли сме?

Карл кимна.

— В полунощ адът ще дойде тук… както е по план.

Лявото око на Лион се присви едва забележимо. Погледът му се насочи за миг към монитора на Карл, после отново към него. Изглежда, не само параноята на Карл се бе изострила.

— Някакви проблеми с охраната? — попита Лион.

— Никакви — отговори Карл, без да трепне. — Ако излезе нещо, ще се справя лично.

 

 

21:19

— Не можем да продължим повече — каза Тъкър.

Спря форда и изключи двигателя. Отвори вратата и остави студения вятър, лъхащ на някакво нощно пустинно цвете, да нахлуе в купето. Температурата бе спаднала драстично, откакто се бяха качили в откраднатата кола. Промяната му напомни за Афганистан.

„Огнен пек през деня, замръзваш през нощта — и през цялото време стрелят по теб.“

— Да вдигнем Рекс във въздуха — каза на Франк и слезе от колата.

Всички го последваха. Каин се протегна и подуши въздуха, после вдигна крак няколко пъти, преди да отиде при Тъкър.

Франк извади дрона от багажното отделение и се зае да проверява системите му, двигателите и насочващите елементи. По план Рекс трябваше да разузнае преди тях и да огледа координатите, които беше засякъл от комуникациите с централата на „Танджънт“.

— Готов ли е за полет? — попита Джейн.

Франк избърса длани в джинсите си.

— Така изглежда. Но ми се ще Нора да беше тук. Тя знае много повече от мен за тези машинки.

Тъкър сложи ръка на рамото му.

— Ще се справиш чудесно. — Вдигна поглед към безоблачното небе — полумесецът на луната висеше сред огромни звезди, искрящи като лед. — Тук определено няма в какво да разбиеш Рекс.

— Ще видим дали е така.

Франк им махна да се отдръпнат и след миг двигателите на дрона зажужаха тихо, после по-силно, и машината се издигна на три метра и увисна. Поради черния мат, с който беше покрит, дронът беше почти невидим.

— Всичко наред? — попита Франк, загледан в дисплея на пулта за управление.

Тъкър не си даде труд да отговори, защото видя, че приятелят му говори на Рекс.

Франк прокара пръст по чувствителния на натиск интерфейс и дронът полетя напред с шепота на пропелерите. Джейн и Тъкър отидоха при Франк и застанаха от двете му страни. Тримата започнаха да следят изображението, което дронът изпращаше от въздушния си патрул. На по-голямата част от екрана се виждаше изображението от камерата, а редица оцветени в синьо квадратчета отчитаха височина, скорост, посока, заряд на акумулатора и други данни за полета.

Франк насочи Рекс на юг и постепенно го ускори до максималната му скорост — деветдесет километра в час. Държеше го ниско, плътно до терена, доколкото бе възможно. Ниски възвишения и храсталаци — идеално осветени заради камерата за нощно виждане — се мяркаха по пътя на дрона и изчезваха назад.

— Справяш се чудесно — каза Тъкър.

— Не аз. — Франк дръпна ръка от пулта за управление. — Аз само въведох координатите. Рекс лети сам и следва програма, която се нарича „следвай контура“. И мога да се закълна, че се усъвършенства, като че ли започва да предвижда промените във вятъра и терена.

„Като че ли се учи.“

Тъкър забеляза, че дронът сам определя височината на полета си, издига се и се спуска според неравния терен на пустинята. Макар това да бе удивително, в известна степен будеше и страх.

След още трийсет секунди Рекс преодоля поредното възвишение и рязко намали скоростта.

— Наближава целта — обясни Франк, без да отделя очи от пулта. — Активирам модула за електронна война на Рекс. В случай че възникне нещо.

Рекс продължи да приближава координатите, ниско над земята.

— Остават още сто метра — каза Франк.

— Виждаш ли нещо? — попита Джейн.

— Като че ли има някакви сгради — отвърна Франк. — Но засега Рекс не засича никакви комуникации или движение. Какво предлагаш да направя?

— Приближи го още петдесет метра — отговори Тъкър. — Но нека видим ситуацията от по-голяма височина.

Франк приближи дрона още малко и го издигна. Появиха се постройки — повече от двайсет, — от дървени семейни къщи до магазини с витрини, като извадени от картина на Рокуел Норман, наредени около централен градски площад.

— Можеш ли да увеличиш? — попита Тъкър.

— Секунда.

Малко след това полезрението се стесни и обхващаше само единия ред къщи. На места отвън висяха парцали белеща се боя, но стените изглеждаха като изчистени с пясъчни струи до напукано сиво дърво.

— Сигурен ли си, че координатите са тези? — попита Джейн.

— Да, но… — Франк се сепна. — Чакайте. Рекс току-що засече някакво електромагнитно излъчване. Слабо е, но определено там долу тече електрически ток. Изглежда, идва от петна, пръснати из целия град.

— Някаква идея какво може да е?

— Никаква. Ще пусна Рекс да кръжи. Да видим какво още ще открие.

Когато кадърът се разшири отново, Тъкър започна да следи заедно с останалите. От другата страна на малкия град се появи нещо, на което определено не му беше мястото там.

— Наистина ли е това, което си мисля? — каза Джейн.

Тъкър сбута Франк.

— Приближи ни, но бъди внимателен.

Аномалията беше извън градския периметър, в пясъка. Рекс приближи и съмненията изчезнаха.

— Това е танк — каза Франк.

— Но не на нашата армия — промърмори Джейн.

Тъкър позна силуета.

— Танк от съветската ера. Т-55, струва ми се.

— И ако се съди по състоянието му, не е тук от много време — добави Джейн. — Виждате ли следите от гъсениците, които са останали при докарването му? Тук е ветровито и не би трябвало да изглеждат толкова скорошни.

Тъкър прецени, че вероятно танкът е паркиран там днес.

И не само той.

Отвъд танка имаше различни бойни машини от съветско време — бронетранспортьори, оръдия, различни по големина камиони. Всички като че ли бяха в безупречно състояние, недокоснати от пясъците и силното слънце.

— Сега какво? — попита Франк.

— Мисля, че Рекс направи каквото можеше — отговори Тъкър. — Време е да отидем да видим сами.

Франк въздъхна и промърмори:

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.