Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (25)

22.

22 октомври,

23:58 планинско лятно време

Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико

Тъкър захапа фенерчето със зъби и запълзя през тунела възможно най-бързо. Франк и Джейн пухтяха зад него, защото им бе трудно да спазват темпото му. В едната си ръка той стискаше телефона и следваше електронната следа, оставена от Каин, докато кучето търсеше подземен път до другия край на града. В горния край на екрана виждаше часовника. Наближаваше полунощ.

„Остава по-малко от минута…“

— Франк? — подвикна назад. Нямаше нужда да обяснява какво иска.

Франк пълзеше напред с пулта в ръка.

— Първите два дрона трябва да са почти над нас. Оръжията вероятно са активирани и изчисляват схемата на атаката.

Тъкър изруга под нос — даваше си сметка, че няма начин да стигне до Каин навреме, ако операцията е в график. Трябваше да намерят добро укритие. Таванът над тях беше от дъски, защото вече се намираха под друга постройка. Лошо. Тези макети несъмнено бяха мишена и след като започнеше бомбардировката, дъсчените конструкции нямаше да са никаква защита. Забърза, за да излезе от очертанията на сградата, да стигне до мястото между постройките, с надеждата подземието да се окаже по-добра защита от приближаващия удар.

— По-бързо!

Забързаха напред.

Франк извика:

— Пускат касетъчни бом…

Бум!

Земята се разтресе. Тъкър се просна по корем. От пода се надигна облак прах и ги обгърна. Тъкър се разкашля и продължи в тунела. Земята се разтресе отново.

Заотекваха още експлозии, все по-често.

Тъкър погледна назад и видя Франк да прикрива Джейн, която се бе свила на пода. С плувнали в сълзи очи и звънтящи уши, Тъкър приближи дисплея на телефона до лицето си, за да види какво е положението с последния член на екипа.

Камерата на Каин показа, че тича през изпълнен с прах тунел в паника и се мята насам-натам. В следващия миг се появи бяла светлина, която прогори изображението на чувствителните сензори на камерата.

Сърцето на Тъкър се сви.

Изображението се появи малко след това — прахоляк се сипеше върху обектива на камерата като плащеница — после стана тъмно.

„Каин…“

Каин вдишва прах, защото тунелът около него пропада. Бяга, без да знае накъде, защото пръстта го гони и опитва да го погълне.

Всичките му сетива са претоварени. Огненият блясък е превърнал зрението му в червено петно. От взрива ушите му кънтят и не чува нищо. Пясък и дим запушват ноздрите му, отнемат му миризмите, които са го водили досега.

Сега целият му свят е сведен до задъхано дишане и болка в мускулите.

Нещо тежко го блъсва отзад, смазва краката му, събаря го и той пада. От тавана се срива пръст и го затиска. Той драска с лапи, рови в прахоляка. Издърпва тялото си напред, съвсем малко, опитва да се измъкне.

Ала е твърде бавен, твърде изтощен.

Още пръст затрупва бедрата му, гърба, гърдите.

Все пак той продължава да се бори, прогонва страха си.

Пясък и пръст се стоварват върху раменете му. Той вие в тъмнината. После нещо затиска шията и главата му, потапя го в тишина. Той поема въздух, но вдишва само прах. Гърчи се, но не може да се измъкне.

Вие пак — но само вътрешно, последен вик за помощ.

Тъкър стигна до капака на пода в съседната постройка. Беше оставил Джейн и Франк в защитената част, под земята. Каин би трябвало да е доста по-нататък в тунела, обаче върху конструкцията над Тъкър беше паднала бомба. Половината беше унищожена, а тунелът след нея беше рухнал.

Единственият начин да стигне до Каин беше да излезе и да тича до следващата постройка, докато е под обстрел.

Детонациите като че ли следваха по-бързо една след друга, деляха ги само секунди. Трещяха понякога над главата му, понякога далече, чуваше се непрекъснат грохот.

Той погледна нагоре.

Колкото и лошо да беше под земята, там горе щеше да е по-зле. Макетите на къщи в Белия град не можеха да са защита от такава бомбардировка.

Въпреки всичко той не се поколеба.

Опря гръб в капака и се напрегна. Затвори очи и натисна. Капакът се отлепи с пукане. Тъкър го отметна и се покатери през дупката.

Приклекна и се огледа. Намираше се в макет на жилище — или каквото бе останало от него. Единият ъгъл на покрива беше рухнал, а от задната страна беше останал само надупчен скелет. През липсващата част на стената видя редица дупки, може би оставени от шрапнели.

Докато гледаше, улучиха съседната къща и във въздуха се разхвърчаха трески и парчета дърво. Басовият тътен на експлозията го блъсна в ушите.

Той забрави за опасността и погледна телефона, за да се ориентира. Последното местоположение на Каин беше приблизително през две къщи.

Тъкър погледна натам и се спусна към входната врата. Отвори я и погледна нагоре. Чуваше жуженето на дроновете — сякаш идваше от всички посоки.

Спомни си преследването в блатото в Алабама и сърцето му се сви. Затвори очи, съсредоточи се, за да прогони страха.

Отвори очи. Над улицата пред него се носеше силует с черни криле, стряскащо безшумен и толкова близо, че раздвижи въздуха като някакъв призрачен мираж. Тъкър настръхна, когато си даде сметка какво е минало толкова близо край него.

Боен ястреб.

Дронът сви вдясно. Миг след това от същата посока долетяха поредица експлозии, които сринаха още една част от града. Дъжд от отломки се изсипа над къщата.

Тъкър се отърси от смразяващия страх, който будеше тази военна машина.

Сега или никога!

Хвърли се през вратата, прелетя над стъпалата на верандата, скочи долу и хукна. Пресече улицата, прескочи оградата на съседната къща, изтича в задния двор, продължи нататък, към следващата къща, под прикритието на останките. Следващата къща беше в още по-окаяно състояние от онази, от която бе излязъл. Беше останало само парче покрив, подпряно на две стени.

Той прескочи останките от верандата и мина през разрушената част от стената. Влезе и заоглежда пода.

„Къде, по дяволите, е капакът?“

На другите места най-често беше в някой ъгъл на пода. Огледа най-близкия, но не откри нищо. Видя капака във втория ъгъл, който погледна — но беше наполовина затиснат от паднала стена. Той счупи нападалите дъски с тока на обувката си, клекна и разчисти парчетата.

„По-бързо… по-бързо… по-бързо…“

Отвори капака, скочи долу и запълзя в тъмнината. Светна фенерчето и плъзна лъча по стените и тавана. Стисна телефона и се насочи към последната светла точка, оставена от Каин.

Стигна до стена от пръст и натрошени дъски.

Почна да разчиства — дърпаше дъските и избутваше пръстта назад.

„Не ме изоставяй, приятелю…“

А след това напипа нещо космато.

Лапа.

Продължи да разчиства с още по-голямо ожесточение, възможно най-бързо. Пръстта падаше върху раменете му. Най-накрая изрови главата на Каин. Очите на кучето бяха полуотворени, зацапани с пръст. Нямаше дъх — нищо не смущаваше прахоляка около носа му.

„Закъснях!“

Гърлото му се сви, мъката започна да го задушава, но той продължи да разчиства. Успя да провре пръсти под кевларената жилетка и да напипа каишите й. Напрегна се, издърпа Каин от отломките и го прегърна.

Почисти ноздрите на приятеля си, стисна муцуната му и вдиша въздух в студените му ноздри. Усети как гръдният кош се издига и отпуска. С изтръпналите си разранени пръсти не беше в състояние да долови дали има пулс; в тясното пространство нямаше и достатъчно място за сърдечен масаж.

Горе продължаваха да отекват експлозии, от тавана падаше пръст, но на Тъкър му беше все едно. Просто беше прегърнал приятеля си.

Отново напълни дробовете му с въздух — и чу съвсем леко скимтене, почти като оплакване.

— Как си, приятелю? — прошепна Тъкър в ухото му.

Каин се размърда, премигна и бутна с лапи гърдите на Тъкър. Тъкър започна да го разтрива, да му шепне окуражително в ухото — повече звуци, отколкото думи.

Накрая мокър език го близна.

— Кой е доброто ми момче? — попита Тъкър.

Каин се претърколи и опря нос до носа му.

— Да, точно така. Ти.

 

 

00:22

Тъкър намести Каин на рамото си и запълзя назад, към първата къща. След като се измъкна от тунела, изчака няколко секунди и видя, че клиноподобните дронове — Бойните ястреби — сега като че ли бяха насочили смъртоносното си внимание към съветското въоръжение в края на града.

Взривовете се чуваха оттам, виждаха се и кълба черен дим и огън. Той хукна през разрушения град към другите от групата. Нямаше представа колко ще продължи това затишие.

Влезе в къщата и извика на Франк и Джейн да излязат от тунела. Докато чакаше, остави Каин да стъпи на лапите си и го прегледа по-обстойно. Нямаше счупени кости, а дебелата козина и защитната броня го бяха предпазили почти изцяло — имаше само няколко драскотини. Сякаш раздразнен от прегледа, Каин разтръска козината си. Въпреки всичко продължаваше да стои до крака на Тъкър, защото очевидно се нуждаеше от присъствието му.

Тъкър изпитваше същото и опря длан на хълбока му.

Франк и Джейн изпълзяха през капака на пода. Бяха покрити с прахоляк и пръст от главата до петите. Джейн прегърна Тъкър и прошепна в ухото му:

— Слава богу!

Той с радост би останал в прегръдките й, но не бяха в безопасност. Освободи се, остави Джейн да поздрави Каин и се обърна към Франк.

— Справи ли се?

— Така ми се струва, но щях да съм по-спокоен, ако Нора беше тук, за да провери работата ми още веднъж. Тя знае много повече от мен за тези дронове.

— Сигурен съм, че си се справил и без нея.

Преди да тръгне да търси Каин Тъкър бе предложил на Франк да опита да използва Рекс като троянски кон и да въведе тихомълком чужд код в управлението на ескадрилата дронове. Преди, в Алабама, пултът за управление ги бе предпазил от мерника на онзи Палач. Сега Тъкър се надяваше Рекс да постигне подобен резултат — да дефинира празно поле в мрежата за наблюдение на дроновете, нещо като пролука, през която да успеят да се измъкнат.

Макар че и при такава защита опитът за измъкване би бил рискован.

Сякаш усетил мислите на Тъкър, Франк се усмихна и каза:

— Освен това направих и още нещо.

— Какво?

— Рекс проникна в управлението на Ястребите и пое дефинирането на мишените на един от тях.

— И това означава?

Франк вдигна пулта.

— Ела да видиш.

Малкият дисплей показваше неясен въздушен изглед на бойното поле долу. Франк промени ъгъла на камерата и даде близък план на бункерите в пустинята около тях.

— Докато се чупим оттук, няма да е зле да създадем малко работа на онези момчета.

Тъкър го погледна.

— Работа?

— Предполагам, че това сега е изпитание на ескадрилата дронове. Нещо като проверка дали са готови за бой. — Франк се засмя. — Както обаче знаеш, когато се стигне до сражение, нещо винаги се обърква. Мисля, че мога да отклоня един от тези „бойни ястреби“ от целта му и да го накарам да стреля по бункерите. Ще изглежда като дефект. Ако не друго, най-малкото тези типове ще трябва да гледат в друга посока вместо към нас.

Тъкър също се засмя. Спомни си физиономията на Карл Уебстър.

— Направи го.

 

 

00:25

— Дронът не реагира — каза техникът и в гласа му прозвуча страх. — Пренебрегва всички команди за блокиране.

Карл Уебстър дойде при него. На екрана течеше програмен код, а в по-малък прозорец се виждаше картина от камерата на връщащия се в базата „ястреб“.

— Какво става, по дяволите? — попита Рафаел Лион и застана от другата страна на техника.

Карл се наведе напред.

— Може би автодиагностиката му е установила проблем и се е насочил към базата за ремонт. Ако си спомням правилно, това е част от протокола за функционирането на дроновете.

Техникът поклати глава.

— И все пак би трябвало да реагира на командите ни… Идва с активирани оръжия…

Карл забеляза червената светлина на схемата в горния десен ъгъл на екрана, която изобразяваше подредбата на оръжията на Боен ястреб и двете гнезда за касетъчни бомби. Докато се напрягаше да си обясни какво се е случило, погледна друг екран, на който се виждаше огненото унищожение на Белия град и продължаващата бомбардировка на съветската военна техника в покрайнините му.

При все че не бе открил следа от Джейн Сабатело и приятеля й там, ако двамата бяха проявили глупостта да останат в някоя от постройките, отдавна бяха изпепелени. Ако не, вече беше пуснал джипа им за наблюдение.

— Сър! — изпъшка техникът.

Карл се обърна към екрана. Приближаващият „ястреб“ почти бе стигнал до бункерите — обаче на схемата на дрона, точно на носа, блесна синя светлина.

Той знаеше какво означава това.

— Току-що активира бордовата система за ЕВ — каза техникът.

Електронна война!

Карл се обърна и изкрещя на всички в бункера:

— Изключете захранването! Всички комуникации! Веднага!

Преди някой да успее да реагира, светлините в бетонния бункер проблеснаха ярко. Компютърните екрани затрептяха, изображенията се размиха в реки от пиксели. После светлините изгаснаха и всичко потъна в тъмнина. Някои светодиоди и индикатори продължиха да светят още известно време на различни места, после също изгаснаха.

— Какво стана? — попита Лион. Стоманените му пръсти се впиха в лакътя на Карл, настояваха за отговор.

Карл се освободи от хватката. Нямаше време да обяснява сложните системи за водене на електронна война, с които разполагаше Боен ястреб — от електромагнитните импулси, способни да „изпържат“ всяка военна техника, до технологиите за заглушаване, които можеха да ослепят и заглушат системите перманентно.

Разполагаха с броени секунди.

— Залегни! — изкомандва той, защото знаеше какво следва. — Застанете зад прикри…

Кошмарната детонация разтресе пода под краката на Карл и го хвърли навътре, към вътрешността на бункера. Тъпанчетата му изпукаха, налягането изсмука въздуха от гърдите му.

Не помнеше как се е стоварил на пода. Когато дойде на себе си, лежеше и от ноздрите му течеше кръв.

Претърколи се на една страна и се втренчи в предната част на бункера, където тлееха огньове. През облак дим, който миришеше на смазка, видя от отломките да стърчи черно крило. Представи си самоубийствената атака на Боен ястреб, удара в мишената и детонацията на смъртоносния му товар, достатъчна да срине половината команден бункер.

Седна и видя, че Рафаел Лион го гледа гневно. На главата на французина имаше рана, от която се стичаше кръв, боядисала в червено половината му лице.

Карл не извърна поглед.

Въпреки погрешната атака на бункера — нещо, което щяха да диагностицират по-късно — останалите изпитания на ескадрилата Бойни ястреби и способностите им се бяха оказали невероятно успешни. Келерман би трябвало да е достатъчно доволен от резултатите, за да продължи с фаза три.

„Или поне така ще представя нещата.“

 

 

00:32

От хълм на около два километра Тъкър оглеждаше тлеещите останки на града през бинокъла си. В покрайнините, на фона на тъмния пясък, грееха купчини разтопен метал — това бе всичко, което бе останало от съветския танк и военните машини.

Изведнъж го порази сюрреализмът на ситуацията: военна техника отпреди десетилетия бе унищожена с дронове от двайсет и първи век, оборудвани със система с изкуствен интелект, създадена от британски математик от времето на Втората световна война.

Свали бинокъла и поклати глава. Наистина беше трудно за проумяване.

Претърколи се до мястото, където бяха Джейн и Франк, надвесени над пулта за управление, за да следят събитията през очите на Рекс. Франк не само бе успял да ги скрие от „ястребите“ в небето, но и да изпрати един от хищниците назад, към комплекса бункери.

Малък стълб дим показваше гнездото на врага, което беше ударил дронът.

Тъкър се изправи — даваше си сметка, че трябва да действат, да напуснат района, преди в „Танджънт“ да са успели да се съвземат след неочакваната атака.

Каин се надигна с недоволно пъшкане.

Тъкър го потупа по гърба.

— Каза всичко, приятел.

Тръгнаха.

— Франк накара Рекс да измъкне възможно повече данни от превзетия дрон, но без помощта на Нора не можем да дешифрираме и половината — каза Джейн.

Тъкър само кимна. Беше прекалено уморен, за да се занимава с всички възможни усложнения.

Ръката на Джейн се оказа в неговата. Тъкър не знаеше кой чия ръка е уловил и кога, но му беше все едно. Вървяха мълчаливо през пустинята, щастливи, че са оцелели.

„Поне засега.“