Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (35)

32.

27 октомври,

11:15 централно европейско време

Динарски планини, Сърбия

След като отново подкараха по пътя, Тъкър се зае да огледа района около комплекса на „Скаксис Майнинг“. Движеха се по междуселски пътища, фермерски просеки и кални коловози, обикаляха мястото от разстояние, като от време на време пускаха Рекс на кратки обиколки, за да опитат да засекат координатите на командния център, с който комуникираха дроновете във въздуха.

Опитваха да открият центъра на трите К — командване, комуникации, контрол. Единствената надежда да спрат Келерман и Лион беше да открият местоположението на този център. Джейн разполагаше със сателитна карта на минното предприятие като част от пакета, подготвен от Рут предварително. Да се определи точно местоположението на командния център, скрит сред петдесет квадратни километра кариери, забои и минни постройки обаче се оказваше трудна задача.

— Какво ще кажете за това? — Франк посочи път, който като че ли водеше към минния комплекс откъм западната му страна.

Тъкър намали, но се оказа, че пътят е затворен със заграждение, боядисано на бели и черни ивици, на което беше завинтена табела с надпис на кирилица и сръбския герб — двуглав орел със златна корона.

Джейн извади айпада си и преведе надписа с програма за преводи: „Достъпът ограничен по заповед на Министерство на земеделието и горите. Нарушителите ще бъдат арестувани и съдени“.

Тъкър си спомни един подобен надпис пред наводнената кариера, в която бе открил тялото на Санди.

Джейн посочи пътя.

— Трябва да продължим нататък. Изглежда оправдано.

Ядосан, Тъкър дръпна ръчната спирачка и скочи.

— Да видим какво има.

Кимна на Франк, който не беше във възторг от идеята, и заедно преместиха заграждението настрани достатъчно, колкото Джейн да прокара джипа. Бялата машина вече беше покрита с пръски кал и мръсотия от покрива до гумите.

Тъкър и Франк върнаха заграждението на мястото му и продължиха нагоре по планинския път. Скоро той стана стръмен, така че се включи и задното предаване на шкодата. Пътят се заизкачва на зигзаг по склона на планината. За съжаление, като че ли се отдалечаваха от терена на „Скаксис Майнинг“.

— Губим си времето — каза Джейн, когато взеха поредния завой. — По-добре да се връщаме.

— Още малко — настоя Тъкър. — Ако се качим на билото, може би ще успеем да видим комплекса от високо.

— Рекс би го направил много по-лесно — предложи Нора.

— Обаче може да го видят.

След още мъчителни десет минути стигнаха билото на хребета. Тъкър паркира колата под някакви борове и слезе. Пред очите му се разкри панорама, която показваше същинската големина на предизвикателството, което ги чакаше.

„Скаксис Майнинг“ се оказа огромна рана върху обраслата с растителност планина. Цели върхове бяха изядени, а падините бяха запълнени с отломки и отпадъци от копаенето. На много места сред неравния пейзаж се виждаха токсични зелени езера, около дървообработващи машини и бетонни постройки, които бълваха черен дим от високи фабрични комини.

— Виждал съм подобно опустошение в Апалачите — каза Франк. — Изкопават и изнасят цели планински върхове.

— В момента не се вижда нищо необичайно — обикновен работен ден. — Тъкър видя да се издига хеликоптер с окачен отдолу контейнер отломки, които щеше да пренесе до мястото за отпадъци.

— Обаче знаем, че наоколо патрулират „оси“ — напомни Нора. — Тоест, мястото, изглежда, е това.

Тъкър кимна към рудниците долу.

— Ако мините работят така, Лион и компания трябва да пазят работата си в тайна от работниците.

— Къде се крият обаче? — попита Джейн.

Франк сви рамене.

— Още няколко полета на Рекс и ще можем да засечем къде е командният център.

Джейн го изгледа неуверено.

— Територията е огромна.

Тъкър погледна към другата страна на минния комплекс, към селото Камена Гора. От тази височина в далечината се виждаха и други села. Бяха сгушени в съседните долини, които бяха разперени като петте пръста на човешка ръка. Дланта се простираше на юг и след поредица по-ниски възвишения и гори достигаше границата между Сърбия и Черна гора.

Тъкър огледа границата внимателно.

„Какво планира Келерман? И защо тук?“

Знаеше за проблемите между тези две страни и подозираше, че те са ключът към това, което щеше да се случи. В Тринидад Келерман се бе възползвал от вътрешнополитическото напрежение на островната република. Вероятно планираше да се възползва от подобни конфликти и тук, на Балканите.

„Но как смята да изиграе играта си?“

Тъкър се обърна към Франк.

— Рекс има ли достатъчно заряд, за да огледа част от границата с Черна гора?

— Ако се приближим още малко. Примерно, ако го пуснем от покрайнините на онова село. — Франк посочи Камена Гора. — Може би дори ще ударя два заека с един куршум.

— В смисъл?

Франк обясни:

— Ако пусна Рекс южно от онова село, мога да се обзаложа, че ще успея да засека точното място на командния център на операцията.

— Няма да приема такъв облог. Знам какво можеш да направиш с Рекс.

Франк се намръщи.

— Аз пък си мислех, че ще спечеля една бира.

— Ти ми кажи откъде се управлява операцията тук и ще ти купя цяла каса.

Франк се ухили.

— Дадено.

 

 

11:40

Върнаха се в шкодата, спуснаха се по виещия се път, излязоха от територията на горското стопанство и се върнаха назад през долината. Когато наближиха Камена Гора, покрай пътя започнаха да се появяват селски къщи, заобиколени от кошари с кози и овце. Добре поддържани дъсчени огради, боядисани в бяло, очертаваха линии през зелени ливади.

— Имам чувството, че съм у дома, в планините около Хънтсвил — промърмори Франк.

Нора се усмихна.

— И Санди би харесала това място.

Когато влязоха в самото село, една от разликите пролича веднага. Местните хора тук изобщо не страдаха от параноята на планинците от Апалачите. Възрастните мъже им махаха, малки деца подвикваха и весело гонеха колата. Тъкър спря на централния площад на селото до чешма, на която имаше покрита с лишеи статуя на войник в атака, с насочен към невидим враг щик.

— Защо спираме? — попита Джейн.

— Ще проверя дали някой знае английски. Може и да науча нещо от местните. — Обърна се към Джейн. — Вие отидете до южния край на селото и вдигнете Рекс във въздуха, после се върнете да ме вземете.

Тъкър се обърна към Каин на задната седалка.

— Стой при тях, приятел.

Беше достатъчно рисковано да показва физиономията си толкова близо до „Скаксис“, а с Каин щеше наистина да е прекалено. Хората щяха да говорят за американец с куче. Остави групата в джипа, вдигна качулката на якето си и омота шала около брадичката си. Преди да излезе си сложи слънчеви очила — не че имаше нужда в такъв облачен ден.

Колата се отдалечи и той отиде при жена на средна възраст със синя забрадка. Държеше в ръце самун хляб, голям колкото бебе. Забеляза го и му се усмихна, а когато застана пред нея, леко наклони глава.

— Мога ли да хапна нещо някъде тук? — Направи жест с ръка, изобразяващ хранене. Даваше си сметка, че най-доброто място да научиш клюките е местното заведение.

— Говори английски — каза жената и усмивката й стана по-широка заради неумелия му опит да комуникира с езика на знаците. — Ела. Покаже. Хубаво храна.

Прекоси площада към варосана тухлена къща с надпис на кирилица над вратата.

— Американец? — попита жената.

— Канадец — поправи я той. Правеше всичко възможно да прикрива присъствието си възможно най-дълго.

„Всички обичат канадците.“

— Аз Божена. — Тя сложи длан на гърдите си и го погледна.

Той смяташе, че Лион още не знае истинското му име, затова го каза на жената.

— Тъкър.

— Тъкър — повтори тя, като че ли пробваше името, после кимна, като че ли го намери за приемливо.

— Дошъл хубаво време. Днес обяд агнешка чорба. Супа от агне. Много хубаво в студен ден.

— Звучи чудесно.

Тя го въведе през вратата, отново с усмивка. Топлината от каменната камина прогони студа от костите му почти мигновено. Мястото за хранене се състоеше от две дъсчени маси с пейки пред бумтящия огън и малък бар с рафтове прашни бутилки отзад. Стълби водеха нагоре, вероятно към стаи под наем.

Очевидно беше някакъв сръбски вариант на хостел.

Божена поговори със собственика, прегърбен старец, застанал пред голяма тенджера с черпак, и посочи Тъкър. Единствените други клиенти бяха двама груби на вид младежи с работни дрехи, оставили бежови шапки до лактите си на масата. Силните им мазолести ръце бяха чисти, но под ноктите имаха пластове мръсотия и смазка.

„Миньори“, помисли си Тъкър.

Свали якето и шала си, като държеше под око двамата клиенти, но след като го огледаха веднъж с пренебрежение, те престанаха да му обръщат внимание и продължиха да ядат супата си.

Божена пристъпи напред и представи собственика.

— Това Йосиф. Той грижи за тебе хубаво.

— Благодаря — отвърна Тъкър, когато жената тръгна към изхода.

— Ти яде? — попита Йосиф и вдигна черпака, който, изглежда, изпълняваше ролята на меню.

— Яде — отвърна Тъкър и седна на свободната маса.

Старецът се върна с голяма купа, пълна почти до ръба.

Тъкър се обърна леко настрани и го попита:

— Миньори, да? — Наклони глава към другите двама клиенти. — Сигурно е добре за бизнеса, щом „Скаксис“ са наблизо.

Старецът може и да не разбра, но определено разпозна името на мината.

— „Скаксис“ — повтори и направи гримаса, все едно плюе в ъгъла. Двамата млади мъже не му обърнаха внимание, приведени на купите си, прекалено гладни и уморени, за да ги интересува.

— „Скаксис“ иска да махне нас — обясни Йосиф и направи жест с ръка. — Искат всичка земя, и отдолу. Ние казва не. — Тропна с крак за по-голям ефект. — Купуват всичко. Дори синовете ми.

Обърна се и се намръщи към двамата млади миньори — изглежда, те бяха синовете му — и им каза нещо, което ги накара да се свият още повече над купите си. Явно бяха свикнали с подобни укори.

Тъкър започна да се досеща какво цели да получи Келерман от конфликта в региона.

„Още територии, за да разшири операциите си и да експлоатира подземните богатства.“

Преди да продължи разговора, на площада спря изпръсканата с кал шкода. Франк изскочи от нея, мушна бързо пулта под якето си и се огледа тревожно.

Това не беше добре.

— Извини ме — каза Тъкър, излезе и махна на Франк да дойде.

Франк влезе забързано и седна до него на масата.

— Трябва да видиш нещо.

Остави пулта на масата и го прикри с лакът.

— Рекс засне района почти на самата граница, на три километра южно оттук.

Франк изведе на дисплея снимка от височина, поглед към площ с фронт четиристотин метра и петдесет метра в дълбочина. От разстояние всичко изглеждаше нормално, но при внимателно вглеждане се виждаше, че по върховете на дърветата има нещо абсолютно ненормално.

— Камуфлажна мрежа — обясни Франк. — Рискувах и пуснах Рекс да сканира района с радар.

Изображението се промени. Под дърветата се появиха четвъртити форми, строени в прави редици. Там, долу, бяха паркирани машини, включително няколко танка. Тъкър веднага си спомни съветската бойна техника в бутафорния град — бронетранспортьори и танкове Т55. След тях имаше още силуети. Досещаше се какви са.

Оръдия… същите като в „Бели пясъци“.

Пулсът на Тъкър се ускори.

Скритите оръжия бяха насочени към Сърбия.

— На колко си готов да се обзаложиш, че тази техника е нашарена с емблемите на черногорската армия? — попита Франк.

Тъкър не искаше да се обзалага.

— Планират инвазия под чуждо знаме. Като инцидента при Глайвиц.

— Какво? — попита Франк учудено.

— В началото на Втората световна война немски командоси обличат полски униформи и нападат германския град Глайвиц. Хитлер използва фалшивата агресия като повод за нахлуването в Полша.

— Мислиш, че същото ще се случи тук?

— Може би.

Спомни си малките селца по склоновете на планината. Ако Келерман унищожеше тези селца, ако го представеше като агресия на Черна гора срещу Сърбия, сръбското правителство би имало повод да нахлуе в съседната държава.

Погледна през прозореца към Черна гора. Вече почти не се съмняваше. Келерман не искаше само земята под това село. Имаше много по-големи амбиции.

— Въпросът е кога ще започне — каза Тъкър.

Отговорът дойде почти веднага, с далечен тътен.

На километри в южна посока, до дърветата, се издигна кълбо дим. После, миг по-късно, на двеста метра от селото изригна склонът на един хълм. Дървета и пръст изригнаха като гейзер. Земята потрепери.

Тъкър скочи.

„Вече започна…“