Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (38)

35.

27 октомври,

12:51 централно европейско време

Комплекс „Скаксис Майнинг“, Сърбия

— Дръжте се! — извика Тъкър, когато димящият хеликоптер полетя към гъстата гора.

Контейнерът се завъртя и се залюля. Останали на дъното камъни затракаха по металните бордове.

Тъкър заби крака в едната стена, а раменете си в другата. Улови яката на жилетката на Каин, стисна с другата си ръка дрехата на Нора. Джейн, притисната в долната страна на контейнера, при краката му, се улови за тях.

Той я погледна, щастлив, че бе започнал да се помирява с нея преди малко. Искаше му се да я прегърне, да я целуне за последен път. Знаеше обаче, че мислите й са другаде. Цялото й същество излъчваше страх и скръб.

Дъното на контейнера се блъсна в горните клони на дърветата.

Тъкър напрегна мускулите си, сякаш за да предпази всички от очаквания удар. Контейнерът пропадна още надолу, задра в клони, отскочи. Намали инерцията на хеликоптера подобно на котва и машината полетя с носа напред надолу, към гората. Контейнерът продължи да се влачи през върховете на дърветата, теглен от падащия хеликоптер.

А след това стоманеното въже се скъса.

Хеликоптерът се разби в дърветата. Последва го контейнерът, който пропадна тежко през клоните, блъсна се в земята и се обърна на една страна.

Тъкър изпълзя замаян и объркан. Джейн и Нора го последваха на четири крака. Изглеждаха изненадани, че са живи, освен Каин, който се измъкна и се огледа, все едно не се е случило нищо особено.

Тъкър се обърна по гръб и огледа следите от падането по клоните на дърветата. Беше ги спасила гъстата гора, защото бе отнела енергията на удара и вместо натрошени кости сега имаха само охлузвания. Но не бяха извън опасност.

Той се изправи със стон, взе раницата си и се загледа в димящите останки на хеликоптера. Прави и пилотът…? Направи крачка в тази посока и в този момент горивото на хеликоптера се взриви, изпрати огнено кълбо към небето, а него блъсна назад и събори.

Тъкър се обърна и видя Нора — беше стиснала гърлото си, изпълнена с ужас. Джейн също беше потресена. Тъкър ги събра на едно място и клекна до Каин. Посочи на юг, към гората, далеч от горящия хеликоптер.

— Търси внимателно! — изкомандва. — Бързо!

Каин хукна през гората.

Тъкър стана и накара двете жени да тръгнат след кучето.

— Не можем да останем тук, защото може да изпратят патрул да провери какво е свършил дронът.

Забързаха. Той извади сателитния телефон и извика на дисплея камерата на Каин. Държеше кучето под око, докато гледаше къде стъпва самият той. За много водачи на кучета това беше много трудна задача — все едно да се тупаш по главата и да разтриваш корема си в кръг едновременно, но за Тъкър не беше проблем. Чувстваше се едно с Каин, използваше собствените си очи, но и очите на кучето.

Джейн крачеше точно зад него.

— Какво… какъв е планът?

— Почти съм сигурен, че се разбихме на по-малко от километър от командния център, на платото над манастира.

— Какъв манастир? — попита Нора.

Беше забравил, че двете жени бяха под платнището и не бяха видели укрепената постройка. Разказа им какво представлява.

— Ако стигнем скалите над старата църква — завърши той, — ще можем да се спуснем долу, до покрива.

— Тоест, ако наистина сме се разбили там, където мислиш — каза Джейн, загледана в гъстата гора. — Аз виждам дървета и само дървета.

Тъкър обаче разполагаше с още един чифт очи. На екрана виждаше как Каин се промушва под храсталаците, как мокри клони замъгляват обектива на камерата. Гледаше екрана и за малко щеше да го пропусне.

— Стой! — изкомандва. Каза го на Каин, но и на двете жени.

Каин замръзна на място и легна.

„Нещо не е наред.“

На няколко метра пред кучето имаше някакви особени стъбла на дървета, които се открояваха. В първия момент Тъкър помисли, че е игра на светлината, но после си даде сметка, че са твърде прави и нямат кора.

Стълбове…

Обърна се към Джейн.

— Някой е преградил с дървени стълбове следващата част от гората.

— Защо?

— Ще видим. — Тъкър повика Каин. — Напред, бавно!

Кучето продължи напред пълзешком. Тъкър отново усети онова притъпяване на сетивата, както винаги когато даваше команди на партньора си.

— Огледай… сега наляво…

Постепенно Тъкър разбра на какво е попаднал Каин, какво му показва.

— Има камуфлажна мрежа на около три метра над земята, опъната на борове и дървени стълбове. — Погледна Джейн и Нора. — Такава имаше и в подножието на скалите.

— Значи си прав — каза Джейн. — Вероятно сме точно над главите им.

Тъкър се усмихна.

— Има само един начин да разберем.

Продължи напред, без да вика Каин при себе си.

След малко стигнаха до маскировъчната мрежа. Откриха следи от хора — отворени сандъци, щанги за вадене на пирони, провиснали палатки. Мястото приличаше на изоставено.

— Вероятно тук са доставяли оборудването, което е било нужно, за да направят командния център в манастира — прошепна Джейн.

Каин стигна до края на мрежата, на ръба на пропастта, но остана скрит в някакви храсталаци. Тримата го последваха. Тъкър каза на жените да останат назад, а той пропълзя до Каин. Погали го.

— Добро момче.

Надникна от ръба. На пет метра надолу видя изпочупените бойници и двете кули. Фасадата на манастира беше долепена до скалата, така че най-вероятно основните му помещения бяха вкопани в камъка преди столетия, с мъчителни усилия и всеотдайност.

„Новите обитатели не са такива.“

В стария камък варварски бяха завинтени редове сателитни антени. Дебели кабели се виеха по бойниците и изчезваха във вътрешността през грубо пробити дупки в стените. В един ъгъл работеше дизелов генератор.

Тъкър огледа антените, които бяха насочени към границата. Надяваше се и вниманието на хората вътре да е насочено натам.

Върна се при Джейн и Нора. Описа какво е видял, докато отваряше раницата си. Знаеше, че ще действат в планински условия, и затова беше взел въжета и екипировка за катерене.

— Ще се спусна първо с Каин, после ще дойдете вие с Нора.

Двете кимнаха.

Тъкър бързо завърза единия край на въжето за едно дърво, после отиде до ръба на пропастта и го изпъна. Сложи си коланите за спускане и закачи жилетката на Каин с карабинки за гърба си. Кучето щеше да виси на него, докато се спускат. След като провери повторно всичко, се обърна с гръб към пропастта и започна да се спуска на малки отскоци. Каин запази пълно спокойствие на гърба му — беше правил това множество пъти.

След малко шестте им крака докоснаха покрива на сградата.

Тъкър клекна, освободи Каин и извади пистолета си. Беше готов да прикрие двете жени, докато се спускат, но до този момент не бе чул сигнал за тревога.

Далечен гръм ги накара да приклекнат. Тъкър пропълзя между две от сателитните антени и огледа далечната долина през парапета. От посоката на Камена Гора, скрита в горите по-ниско, се издигна нов фонтан пръст и дим.

Джейн стъпи до него и погледна натам.

— Танковете…

Последваха още гърмежи и нови взривове и дим.

А след това от двете страни на манастира се разнесе познато жужене. От околните долини се издигнаха стреловидните „бойни ястреби“ и по-малките „палачи“. Разпръснаха се на голяма площ, издигнаха се и се понесоха към селцата.

— Това е началото на края — прошепна Джейн.

 

 

13:14

Тъкър приклекна зад една от сателитните антени и огледа кабела, който излизаше от нея. Другият му край влизаше в съединителна кутия, заключена с катинар. Той пипна кабела. Беше топъл и вибрираше от силния ток.

„Може би ще ми изпържи задника, ако опитам да го изтръгна, но може би си струва.“

— Недей — предупреди Нора и го дръпна назад. — Знам какво си намислил. Смяташ, че ако повредиш тези антени, дроновете няма да могат да получават команди.

Тъкър се обърна към нея.

— А не е ли така?

— Дроновете на „Танджънт“ не са просто танкове и самолети с дистанционно управление. Те имат разсъдък. Изкуствения интелект, създаден от Санди. И макар че може и да не са на нивото на нашия нов и подобрен Рекс, все пак имат интелигентни реакции. Командата за атака вече е дадена. Ако махнеш антените, програмата за действие ще остане в сила. Дроновете ще продължат атаката, като може би ще импровизират и ще нанесат още повече поражения.

Тъкър си спомни как Рекс бе проявил самоинициатива и бе засякъл последните данни от предавателите на командния център, за да могат точно да определят координатите му.

Джейн посочи още една причина да оставят антените.

— Освен това ще са ни нужни работещи, ако искаме да предадем разрушителния код на дроновете.

Тъкър си даде сметка, че жените са прави.

— Първо обаче трябва да се добера до сървърите — напомни Нора.

Тъкър погледна към Каин, който душеше нещо около вратата към едната от кулите. Тялото му беше напрегнато, изправено, ушите бяха прибрани назад. Тъкър познаваше поведението на кучето достатъчно, за да разбере, че е надушило миризма на човек, когото познава.

Можеше да има само един човек, когото Каин да помни по миризма.

Рафаел Лион.

Както винаги педантичен, Лион вероятно бе отделил време, за да се качи тук и да провери лично всички подробности. Дълбок гняв бушуваше в Тъкър. Все още чуваше взривовете, разрушили селото. Спомни си момчето, разкъсано от осколките, което се свлече като повредена кукла. Лион и шефът му бяха отговорни за смъртта на стотици невинни хора, а днес щяха да умрат още.

„Това трябва да спре.“

— Хайде — каза Тъкър и тръгна към Каин. — Да открием тези сървъри.

Вратата към кулата беше стоманена, видимо нова и отключена. Или Лион бе уверен, че никой няма достъп до тази врата, или техниците бе трябвало да се качват често, за да настройват антените.

На Тъкър му беше все едно.

Отвори внимателно и видя вдлъбнати от стъпки каменни стъпала, които се спускаха спираловидно надолу. Стълбата се осветяваше от голи електрически крушки, но те бяха разположени на големи разстояния и помежду им оставаха тъмни пространства. Тъкър даде знак на Каин, като приближи длан до носа му, после посочи стъпалата с пръст.

„Стой ниско, оглеждай.“

Каин остана близо до стената, запълзя надолу почти по корем, от една сянка до следващата. Тъкър го последва с двете жени, с насочен пистолет. В другата си ръка държеше телефона и през очите на кучето виждаше какво става един-два завоя пред тях.

Нора дишаше тежко зад гърба му.

Ботушите на Джейн стържеха леко по каменните стъпала най-отзад.

Каин мина покрай равна площадка. От едната страна имаше старинна прогнила врата с железни планки. Висеше крива на счупени панти и зад нея се виждаше начало на тъмен коридор, в който висяха паяжини. Стените бяха покрити с лишеи и плесен.

Никой не беше минавал оттам от години.

— Напред! — даде команда Тъкър.

Каин продължи надолу по стълбите, в кръг, до следващата площадка.

— Стой! — каза Тъкър по радиото и спря жените няколко стъпала преди площадката.

Макар да не видя никого през камерата на Каин, чу гласове да отекват по витата стълба, но беше трудно да определи откъде идват. И тук започваше коридор, като онзи горе, но тук нямаше врата, а само счупени панти — изглежда, някой бе изкъртил вратата.

Джейн прошепна в ухото му:

— Погледни кабелите на пода.

Той също ги бе забелязал. Сноп черни змии. Изкачваха се по витата стълба и влизаха в коридора.

— Приличат на захранващи кабели и кабели за данни — каза Нора.

— Накъде да вървим обаче? — попита Тъкър.

— Надолу по стълбите — каза Нора без колебание. — Сървърите трябва да са на хладно място и да са добре изолирани.

Поради липса на по-добра идея Тъкър продължи надолу и настигна Каин. Гласовете станаха по-силни и явно идваха от коридора вляво. Каин подуши вратата и козината на врата му настръхна. Отново бе уловил познатата миризма.

„Лион.“

Още една причина да не отиват натам.

Тъкър стигна до кучето и го изпрати още надолу по стълбата, покрай кабелите. Този път спиралата направи три обиколки и стигна до друга стоманена врата. Кабелите минаваха през дупка, пробита в стената до нея.

Каин стигна до вратата първи и подуши прага — после отстъпи назад и наведе глава, насочил муцуна към вратата. Даваше знак на партньора си.

„Там има някой.“

Тъкър не видя камери, затова остави Джейн и Нора малко по-нагоре и отиде до вратата. Долепи ухо до стоманата и чу някой вътре тихо да си подсвирква. Предвид всичко, което се случваше, подобно равнодушие го ядоса много повече, отколкото ако някой го беше наругал.

Опита предпазливо да натисне дръжката на вратата с пръст.

Заключено.

По дяволите!

Тъкър се изправи и почука решително по стоманата.

Този път наистина получи ругатня, след която чу приглушен въпрос:

— Какво?

Тъкър изръмжа отговора си с не по-малко раздразнение:

— Лион те иска горе на покрива. Праща ме да те заместя.

— За какво съм му?

Тъкър долови в този въпрос безпокойство и страх. Явно босът командваше с железен юмрук. Тъкър се възползва от това и отговори:

— Че откъде да знам? Просто си размърдай задника.

Последва още една ругатня и ключалката щракна.

Тъкър леко отстъпи и когато вратата се отвори, улови ръба й и дръпна рязко. Мъжът вътре, все още с ръка на дръжката, залитна напред, загуби равновесие и Тъкър го удари в шията. Той се олюля. Тъкър направи крачка край него и го удари по тила с юмрук, после заби челото му в стоманената рамка на вратата.

Чу се пращене на кост и мъжът се свлече безжизнен на пода.

Тъкър го прекрачи и огледа мястото, насочил пистолета. Не беше стая, а сводест коридор със стени от гол камък, който влизаше навътре в склона на планината и стигаше отвъд светлото петно от две халогенни лампи до вратата. Видя и две стари счупени бъчви.

Вероятно тук се беше намирала избата на манастира.

Разбира се, изолираното от външните температури място сега се използваше за друго.

Покрай двете стени имаше високи шкафове с електроника, по които мигаха десетки светлинки. Всичко беше оплетено в кабели. От едната страна имаше метална работна маса с клавиатура и монитор.

Тъкър се огледа набързо, после се върна до вратата и издърпа поваления вътре.

— Чисто.

Нора и Джейн дойдоха и влязоха. Тъкър даде знак на Каин да наблюдава стълбите.

Нора погледна проснатата на пода фигура.

— М-мъртъв ли е?

— Да. — Тъкър коленичи и претърси мъжа, после взе от стола му компактен автомат и го преметна през рамото си. Тежестта на оръжието му се стори приятна.

Джейн огледа шкафовете и се обърна към Нора.

— Това ли търсим?

— Мисля, че да. — Тя отиде до работното място, седна и започна да пише на клавиатурата, като че ли е работила с нея с години, което отчасти беше вярно, предвид предишното й работно място. Погледна Тъкър и Джейн и извади познатата им вече флашка.

— Мястото е това, но ще ми трябва малко време, докато кача кода на Санди на тези машини и ги накарам да го разпратят до всички.

— Колко? — попита Тъкър.

Нора изглеждаше разтревожена и неуверена.

— Не знам. Санди беше гениална. Не съм сигурна, че ще мога да…

Джейн сложи ръка на рамото й.

— Санди е оставила тази флашка на теб. Знаела е, че можеш да се справиш. Ако нямаш вяра на себе си, вярвай на нея.

Нора си пое дъх, кимна и се зае със задачата.

Джейн се обърна към Тъкър.

— Трябва да знаем какво става горе. Да не говорим за резервен план, в случай че… — Погледна към Нора.

„В случай че Нора не се справи.“

Тъкър разбра.

— Ще пусна Каин да проучи другия проход да видя дали ще открия командния център, за да добия представа какво се случва. Ако не друго, ще отвлека вниманието им оттук.

Джейн го последва до вратата.

Тъкър излезе, намери в джоба си резервна слушалка и я даде на Джейн, за да могат да се свързват по радиостанцията при нужда.

— Заключи след мен и пази Нора.

— Добре, но бъди внимателен.

Той въздъхна.

— Ако бях, нямаше да се забъркам в тази каша. Обърна се, но Джейн улови яката му, придърпа го и го целуна. После го погледна и опита да облече в думи онова, което блестеше в очите й.

— Знам — прошепна той, отдръпна се и затвори вратата.

Забърза нагоре по стълбата с Каин.

Докато се изкачваше, си представи самодоволната физиономия на Рафаел Лион.

„Сега сме той или ние.“