Джон Гришам
Таен свидетел (9)

9

Директор на Комисията по хазарта във Флорида беше Еди Нейлър — бивш щатски сенатор, който с радост се беше отказал от мястото си заради тлъстата заплата в новосформираната комисия. В началото на 90-те години хазартният бизнес се разрасна и щатът се почувства длъжен да се опита да го регулира. Офисът на Нейлър беше на три преки от този на Лейси и уреждането на среща се оказа лесно. Помещенията бяха пълна противоположност на мрачните стаички на Комисията по съдийска етика — в модерна сграда с красиви мебели, енергичен персонал и явно никакви бюджетни ограничения. Флорида с радост участваше в хазартния бизнес и гъвкавите й данъчни ставки работеха гладко.

Само един поглед към Лейси убеди Нейлър, че трябва да стане от бюрото си, за да проведат разговора край ниската масичка. Сервираха им кафе поне два пъти и тя го улови, че зяпа краката й, които бяха изложени на показ заради твърде късата пола. След като размениха няколко предварителни думи, тя каза:

— Както разбирате, службата ни разследва сигнали срещу съдии. Оплакванията са много и винаги сме затрупани с работа. Разследванията ни са поверителни, затова ви моля за съдействие в това отношение.

— Разбира се — отвърна Нейлър.

Нищо в този човек не вдъхваше доверие — от шарещите му очи и угодническата усмивка до зле ушития му костюм и изопнатата около копчетата риза. Сигурно му е отпусната щедра сума за лични разходи, помисли си Лейси. Нейлър можеше да мине за поредния лобист, който работи по улиците на Талахаси.

За да я впечатли, той се впусна в многословно обяснение за задълженията на „моята комисия“, както я наричаше. Целият хазарт в щата бил вкаран в една надзорна агенция и той бил отговорният служител. Под юрисдикцията му попадали конни състезания, надбягвания с кучета, лотарии, ротативки, казина, круизни кораби, дори залаганията при играта джай алай. Гигантско начинание, но той бил на нужното ниво.

— Колко силен е надзорът ви над индианските казина? — попита тя.

— Всички казина във Флорида се управляват от индианци, като семинолите са най-голямото племе и най-активно участват в този бизнес. Откровено казано обаче, що се отнася до индианските казина, ние нямаме почти никакъв контрол и надзор. Всяко признато от федералните власти племе е самостоятелен народ и създава свои закони. Във Флорида сме сключили договори с всички действащи казина, които ни позволяват да събираме малък данък върху печалбите им. Процентът е нисък, но сумата е прилична. Има девет казина и всички работят много добре.

— Можете ли да отидете в някое казино и да инспектирате дейността му?

Той мрачно поклати глава и призна:

— Не, не можем да прегледаме счетоводните им книги. Всяко казино подава тримесечен отчет, който показва брутните и нетните приходи, и ние ги облагаме с данъци според този отчет. Приемаме цифрите само на честна дума.

— Значи казиното може да ви подаде какъвто си иска отчет?

— Да, в момента нещата стоят така по закон и едва ли ще се променят.

— И казиното не плаща никакви федерални данъци, така ли?

— Именно. Сключвайки договори, ние в известен смисъл ги подтикваме да платят поне нещо на щата. Успяваме, като понякога строим пътища и осигуряваме някои услуги като спешна медицинска помощ и малко подкрепа в образованието. Понякога те самите молят щата да им помогне за едно или друго. Но всичко е на съвсем доброволни начала. Ако дадено племе откаже да плаща какъвто и да е данък, ние не можем да направим нищо. За щастие, досега никое не е възприело тази позиция.

— Колко плащат?

— Половин процент от нетните приходи. Миналата година събрахме около 40 милиона. С тях финансираме повечето дейности на Комисията, а останалото отива в щатския фонд за извънредни ситуации. Може ли да попитам каква е целта на този разговор?

— Разбира се. Подадена е официална жалба, обвиняваща съдия в неетично поведение. Намесен е и строителен предприемач, който има някаква сделка с едно от племената и неговото казино и получава огромни суми от там. Сдушил се е със съдията, с когото си поделят парите.

Нейлър остави чашата с кафето си и поклати глава.

— Откровено да ви кажа, госпожо Столц, не съм чак толкова изненадан. Всъщност, ако едно казино иска да води двойно счетоводство и да крие приходи или да ги дава на някого под масата, не може да се направи почти нищо, за да му се попречи. Такива места са идеална почва за корупция. Някакви простовати хора изведнъж започват да печелят страхотно. Това привлича всякакви мошеници, които уж искат да им помогнат. Добавете и факта, че по-голяма част от дейността се върти кеш, което я прави абсолютно непроследима. Ние тук, в Комисията, често се чувстваме безсилни поради невъзможността да осъществяваме надзор.

— Значи има корупция?

— Не казвам, че има. Казвам, че има условия за подобно нещо.

— Но никой не ги проверява?

Той прекръстоса дебелите си крака и се замисли над думите й.

— Е, ФБР има властта да разследва нарушения на индианска територия, всякакви простъпки. Допускам, че този факт въздейства доста стряскащо. Но пак повтарям, тези хора са простовати, затова вероятността ФБР да души наоколо ги кара да поддържат ред. Нека добавя, че повечето казина са в договорни отношения с почтени компании, които умеят да управляват такива заведения.

— Възможно ли е ФБР да влезе със съдебна заповед и да изземе счетоводните документи?

— Не съм сигурен. Доколкото ми е известно, не е правено досега. А през последните двайсет години ФБР проявява слаб интерес към индианските дела.

— Защо?

— Не знам точно, но подозирам, че нямат достатъчно хора. ФБР съсредоточава усилията си върху тероризма и киберпрестъпленията. За тях дребните мошеничества в някакво индианско казино не представляват интерес. Защо да си правят труда? През последните двеста години индианците никога не са живели толкова добре. — Той пусна още една бучка захар в кафето си и го разбърка с пръст. — Не става въпрос за тапакола, нали?

— Напротив.

— Не съм много учуден.

— Защо не сте?

— Носеха се слухове през годините.

Нейлър отпи от кафето си и зачака Лейси да продължи.

— Аха. Какви слухове?

— За външно влияние. За съмнителни типове, които са се набъркали още от самото начало и сега реализират убийствени печалби със строежите покрай казиното. Само подозрения, това е. Нашата работа не е да разследваме престъпления, затова не се намесваме. Ако научим за нещо такова, трябва да уведомим ФБР.

— Слухове за прибиране на пари в брой ли?

Той поклати глава.

— Не, не съм чувал.

— Слухове за съдия, на когото се плаща?

Отново поклащане на глава.

— Не. Ще се учудя, ако това е вярно.

— Учудващо е, но имаме източник, който твърди, че е така.

— Е, въртят се много пари в брой, а те въздействат странно на хората. На ваше място бих бил много внимателен, госпожо Столц. Много внимателен.

— Струва ми се, че знаете повече, отколкото казвате.

— Нищо подобно.

— Добре, но ви напомням, че разследванията ни са поверителни.

— Имате думата ни.

 

 

Докато Лейси беше на първото си и единствено посещение в щатската Комисия по хазарта, партньорът й направи първото си и единствено посещение на голф игрището. По предложение на Майкъл Гайзмар, който му зае своите рядко използвани стикове за голф, Хюго убеди свой колега адвокат на име Джъстин Бароу да се престорят, че играят голф. Джъстин се обади на свой познат, който звънна на някакъв човек, и след дискретни машинации и откровени лъжи си уредиха час на игрището „Рабит Рън“. Джъстин играеше голф през уикендите, затова знаеше основните правила и беше запознат с етикета достатъчно, за да не предизвиква подозрение. Хюго нямаше представа от този спорт, нито интерес към него. В света, в който беше отраснал, голф играеха белите в своите бели кънтри клубове.

Първият тийбокс на „Рабит Рън Ийст“ се намираше съвсем близо до тренировъчното игрище и клубната сграда, затова никой не забеляза, че Джъстин изпълнява начален удар, а Хюго — не. Беше десет и половина сутринта през август, температурата вече беше трийсет и три градуса и игрището беше празно. Макар че Хюго, който караше количката за голф, нямаше понятие от играта, той реши да не пести коментарите си за слабите умения на Джъстин. След три неуспешни удара, с които Джъстин се опита да извади топката от пясъчния бункер край грийна, Хюго толкова се развесели, че едва не се разсмя на глас. На третия грийн Хюго грабна своя взет под наем пътер и една топка и реши, че всеки може да я вкара в дупката. След като тя многократно отказа да влезе там само от три метра разстояние, Джъстин изсипа порой от подигравки.

С помощта на сателитни снимки двамата бяха определили местоположението на четирите жилища, за които се твърдеше, че по един или друг начин принадлежат на съдия Клодия Макдоувър. Гайзмар беше поискал посещение на място и снимки. Застанали на четвъртия тийбокс, Джъстин и Хюго плъзнаха поглед по дългата дупка с пар пет, която правеше остър завой наляво, и се взряха в редицата красиви къщи и блокчета на около 250 метра от тях, вдясно от игрището.

— Вече знам, че повечето ти топки излизат извън игрището, затова сега се постарай началният ти удар да изпрати топката ей там, до трите блокчета. Трудна работа, ама нали ти е специалитет.

— Защо ти не опиташ, здравеняко, да видиш дали е толкова лесно? — отговори Джъстин.

— Дадено.

Хюго бодна дървеното пиронче в тревата, постави малката топка отгоре, замахна, постара се да се отпусне и изпълни дълъг и спокоен удар. Топката прелетя няколкостотин метра и бавно започна да завива наляво. Когато се изгуби от полезрението им, падайки в гората, Хюго извади друга топка от джоба си, постави я върху пирончето и я удари още по-решително. Тя излетя ниско и бавно набра височина. Сякаш се бе устремила право към къщите отдясно, но скоро се издигна достатъчно, за да прелети над тях.

— Е, поне използваш цялата околна площ — отбеляза Джъстин. — Двете топки са на километър и половина една от друга извън игрището.

— За пръв път ми е.

— И аз така чух. — Джъстин закрепи своята топка и огледа феъруея. — Трябва да внимавам да не я забия в някой прозорец. Не искам да строша стъкло.

— Ти само я изпрати, после аз ще я търся известно време.

Ударът се осъществи по план — класически слайс, който изпрати топката извън очертанията на игрището и тя се приземи в някакви храсти до къщите.

— Идеално — рече Хюго.

— Боже, благодаря ти.

Двамата се качиха в количката и подкараха през средата на феъруея, после завиха надясно към къщите. Джъстин пусна една топка на тревата, все едно е от неговия удар, и извади малко устройство, което изглеждаше като лазерен измервател, за да отчете разстоянието от топката си до флагчето. Всъщност беше видеокамера и докато Хюго нехайно крачеше към вътрешния двор на №1614Е, все едно търси изгубена топка, Джъстин засне блокчето в близък план. Хюго пък имаше на колана си малък дигитален фотоапарат, който също снимаше, докато той ровеше из храстите със своя стик.

Просто двойка неопитни играчи, които търсят изгубените си топки. Случваше се всекидневно, независимо дали някой наблюдава, или не.

Три часа по-късно, след като търсиха много изгубени топки, Хюго и Джъстин приключиха със задачата. Докато се отдалечаваха от магазина за голф екипировка, Хюго мълчаливо се закле кракът му да не стъпи повече на това място.

На път за Талахаси се отбиха в градчето Екман, за да си поговорят набързо с адвокат на име Ал Бенет. Той имаше хубава кантора на главната улица и се зарадва, че посещението на Хюго ще го избави от монотонното изготвяне на правни документи. Джъстин си намери кафене, където да убие един час.

Пет години по-рано Бенет бе влязъл в политиката за пръв и последен път, когато съперничеше на Клодия Макдоувър при изборите за окръжен съдия. Бореше се енергично и похарчи твърде много пари, а когато го подкрепиха едва трийсет и един процента от гласоподавателите, той се върна в Екман с поугаснало желание да служи на обществото. Хюго не му разкри нищо по телефона и го увери, че ще му зададе само няколко бързи въпроса за местен съдия.

Когато се срещнаха очи в очи, Хюго му обясни, че има жалба срещу съдия Макдоувър, че разследването е поверително и че обвиненията може да се окажат безпочвени. Въпросът беше деликатен и Хюго имаше нужда Бенет да му даде дума, че ще си мълчи.

— Разбира се — обеща адвокатът, развълнуван и готов да съдейства.

По време на разговора им Хюго се запита как този човек все пак е успял да събере 31 процента от гласовете. Говореше бързо и нервно с пронизителен глас, неприятен за ухото. Хюго не можеше да си го представи да изнася реч в предизборна кампания или пред съдебни заседатели.

Хюго беше предпазлив по време на срещата. Обикновено на адвокатите можеше да се има доверие, че ще пазят тайните на клиентите си, но нерядко се оказваха страшни клюкари по отношение на всички останали. С колкото повече свидетели разговаряха, толкова повече възможности за изтичане на информация щяха да се отварят и преди да се усетят, съдия Макдоувър и съучастниците й щяха да надушат, че ги разследват. Лейси беше на същото мнение, но Гайзмар държеше да говорят с Бенет.

— Трудна ли беше кампанията ви? — попита Хюго.

— Ами, да кажем, че резултатът беше труден — отговори Бенет. — По дяволите, претърпях съкрушителна загуба. Заболя ме, но вече почти го превъзмогнах.

— Нечестна ли беше играта?

Бенет се позамисли и сякаш устоя на изкушението да охули някогашната си съперница.

— Нямаше много лични нападки. Тя много се възползва от факта, че нямам опит на съдийската скамейка. Не можех да го оспоря, затова се опитах да изтъкна основателно, че и тя не е имала опит, преди да бъде избрана. Но обяснението отне време, а както знаете, гласоподавателите не задържат вниманието си за дълго. Освен това, господин Хач, не забравяйте, че съдия Макдоувър се ползва с добра репутация.

— Вие атакувахте ли я?

— Всъщност не. Не можах да намеря много доводи.

— Някой обвинявал ли я е в нарушение на етиката?

— Не — поклати глава Бенет и после попита: — Какви нарушения на етиката разследвате?

Хюго бързо реши да избягва всичко съществено. Ако Бенет беше преминал през трудна изборна кампания срещу Макдоувър и не беше дочул никакви слухове за неетично поведение, Хюго нямаше намерение да му разкрива какви са обвиненията.

— Значи нищо не сте чули? — попита той.

Бенет сви рамене безпомощно.

— Всъщност не. Преди доста време е преживяла неприятен развод. Все още живее сама, няма деца, не участва в обществени прояви. Не съм ровил надълбоко за мръсотия, а на повърхността не забелязах такава. Съжалявам.

— Няма нищо. Благодаря ви за отделеното време.

Хюго си тръгна от Екман със следващото отметнато име в списъка, напълно сигурен, че е пропилял още един ден в напразни усилия.

 

 

Лейси намери вдовицата на Сон Разко в малък жилищен комплекс близо до Форт Уолтън Бийч, на около един час път от резервата на тапакола. Казваше се Луиз и всъщност вече не беше вдовица, защото се беше омъжила повторно. Първоначално тя не прояви желание да се срещне с Лейси. По средата на втория им телефонен разговор се съгласи да се видят в една сладкарница и да поговорят накратко. Работеше, затова срещата стана след работното й време. Лейси шофира три часа и се срещна с Луиз привечер в същия ден, в който Хюго бръмчеше с количка за голф из игрището „Рабит Рън“.

Според събраната информация Луиз Разко била на трийсет и една години, когато съпругът й бил намерен гол и мъртъв в една спалия със съпругата на Джуниър Мейс. Тя и Сон имали две деца, които вече били пораснали и напуснали Флорида. Луиз се омъжила повторно преди няколко години и се изнесла от резервата.

Вече наближаваше петдесет, имаше прошарена коса и набита фигура. Възрастта не й се отразяваше добре.

Лейси обясни с какво се е нагърбила, но Луиз не прояви интерес.

— Няма да говоря за убийствата и всичко това — заяви тя отначало.

— Добре. Няма да засягаме тази тема. Помните ли съдия Макдоувър?

Луиз отпиваше от студения си чай през сламка и създаваше впечатлението, че отчаяно копнее да бъде другаде. Накрая сви рамене и каза:

— Само от процеса.

— Значи присъствахте на процеса? — попита Лейси напосоки, само и само разговорът да тръгне.

— Разбира се. През цялото време.

— Какво е мнението ви за съдията?

— Какво значение има това сега? Процесът беше преди много години. Да не разследвате съдията за нещо, което е направила тогава?

— Нищо подобно. Разследваме обвинения, че участва в заговор за вземане на подкупи и други подобни. Всичко се върти около казиното.

— Предпочитам да не говорим за казиното. То е позор за моя народ.

Страхотно, Луиз! Ако не може да говорим за казиното и за убийството на съпруга ти, защо шофирах три часа, за да дойда тук? Лейси драскаше в бележника си, сякаш потънала в мисли.

— Някой от роднините ви работил ли е някога в „Трежър Кий“?

— Защо питате?

— Защото ни трябват сведения за казиното, а се оказа доста трудно да ги съберем. Един вътрешен човек ще ни бъде много полезен.

— Забравете. Никой няма да говори с вас. Хората, наети там, се радват, че имат работа и получават заплата. А онези, които не могат да работят там, им завиждат, може би дори са озлобени, но също са доволни от дивидентите, които получават. Никой няма да застраши казиното.

— Чували ли сте името Вон Дюбоуз?

— Не. Кой е той?

— Ами ако ви кажа, че вероятно това е човекът, убил съпруга ви, за да не му пречи да построи казиното? Ще ми повярвате ли?

Самата Лейси вярваше, че е така, проблемът беше, че няма доказателства. Направи доста дръзко предположение в опит да разтърси Луиз и да й развърже езика.

Луиз отново отпи от чая си и зарея поглед през прозореца. Лейси вече научаваше някои неща за тапакола. Първо, и то не беше никак учудващо, те нямаха доверие на външни хора. Не можеше да ги вини за това. Второ, никак не бързаха да обсъждат каквото и да било. Обикновено говореха бавно и замислено и правеха дълги паузи, които явно не ги притесняваха.

Накрая Луиз погледна към Лейси и каза:

— Джуниър Мейс уби съпруга ми. Беше доказано в съда. Бях унизена.

— Ами ако Джуниър не го е убил? — попита Лейси колкото се може по-категорично. — Ако съпругът ви и Айлийн Мейс са били убити от същите престъпници, които са убедили тапакола да построят казиното, от същите хора, които са натрупали цяло състояние от жилищните комплекси наоколо, от същите хора, които най-вероятно прибират огромни суми в брой от приходите на казиното? Ако тези хора са съучастници на съдия Макдоувър, това ще ви шокира ли, Луиз?

Очите на индианката се навлажниха и по дясната й буза се търкулна сълза.

— Откъде знаете? — попита тя.

Беше вярвала на една версия толкова време и й беше трудно да повярва на нещо друго.

— Защото сме следователи. Това ни е работата.

— Но престъплението беше разследвано от полицията преди много години.

— Процесът е бил скалъпен и е довел до несправедлива присъда. Двамата основни свидетели са били доносници от ареста, принудени от ченгетата и от прокурорите да излъжат пред съдебните заседатели.

— Вече ви предупредих, че не желая да говоря за убийствата.

— Добре. Да поговорим за казиното. Не очаквам да ни съдействате, преди да сте го обмислили внимателно, но ни трябват имена на хора от вашето племе, които знаят какво се случва. Никой няма да научи, ако ни дадете едно-две имена. Обещавам ви. Наш дълг е да защитаваме самоличността на свидетелите си.

— Не знам нищо, госпожо Столц. Не съм стъпвала в казиното и няма да стъпя. Семейството ми също. Повечето ми близки се преместиха да живеят другаде. Да, получаваме чековете си, защото това е нашата земя, но казиното съсипа душата на народа ни. Не знам нищо за него. Презирам това място и хората, които го управляват.

Звучеше убедително и Лейси разбра, че това е краят на разговора.

Още едно отметнато име в списъка.