Джон Гришам
Таен свидетел (39)

39

В събота Лейси спа почти до седем — късен час за нея, но дори тогава не беше готова да започне деня. Кучето й Франки обаче беше подело обичайното си сутрешно скимтене и душене, за да я събуди, понеже му се пишкаше. Накрая тя го пусна навън и отиде да си направи кафе. Докато го чакаше да стане, айфонът й избръмча. Али Пачеко, седем и две минути.

— Много приятна вечеря беше — каза той. — Добре ли спа?

— Страхотно. А ти?

— Не, твърде много неща се случват. Виж, снощи уловихме някакъв разговор, който е най-малкото тревожен. Дали случайно информаторът, за когото спомена снощи, не е съдебна стенографка?

— Защо?

— Защото, ако е стенографката на Макдоувър, може да е в опасност. В момента подслушваме много телефони и не мога да ти предам разговора дословно, беше глупашки завоалиран, но като че ли шефът е издал заповед за ликвидирането й.

— Тя е информаторът, Али. Майърс я наричаше Глашатая.

— Е, заемаме се със случая. Знаеш ли къде е?

— Не.

— Можеш ли да се свържеш с нея?

— Добре, ще опитам.

— Направи го и ми звънни.

Лейси пусна кучето да влезе и си наля кафе. Взе мобилния за еднократна употреба и набра номера на Джо Хелън. След петото позвъняване чу плах глас:

— Лейси ли е? — Дълга пауза и после: — Ами ако някой ни подслушва?

— Няма страшно. Никой не знае за тези телефони. Къде си?

— В един мотел в Панама Сити Бийч, платих в брой. Гледам океана.

— Току-що говорих с ФБР. Екипите им за подслушване са засекли разговор днес сутринта. Смятат, че си в опасност.

— Повтарям ти го от два дни.

— Остани в стаята. Ще се обадя на един от агентите.

— Не! Не го прави, Лейси. Кули ме предупреди никога да не се доверявам на ФБР. Не се обаждай!

Лейси загриза нокътя си и сведе очи към Франки, който искаше да закусва.

— Трябва да им се довериш. Животът ти е в опасност.

Връзката прекъсна. Лейси набра номера два пъти, но Джо Хелън не вдигна. Бързо нахрани кучето, обу си джинси и излезе от апартамента. Седнала зад волана на лъскавата си мазда, която беше купила четири дни по-рано и в която все още не се чувстваше напълно уверена, тя се обади на Али и му обясни какво става. Той отговори, че в момента е зает с голямото жури, но настоя да го държи в течение. На петото обаждане Джо Хелън най-сетне вдигна. Звучеше ужасена и отказа да даде името на мотела. Лейси знаеше, че Панама Сити Бийч е оживен участък от главен път 98 с десетки хотелчета, построени нагъсто на брега на океана, заведения за бързо хранене и магазинчета за плажни принадлежности на отсрещната страна на пътя.

— Защо затвори преди малко? — попита Лейси.

— Не знам. Уплашена съм и се страхувам, че някой може да подслушва.

— Телефоните са сигурни. Дръж вратата заключена и ако забележиш нещо подозрително, звънни на рецепцията или в полицията. Тръгвам.

— Какво?

— Идвам да те взема, Джо Хелън. Само се дръж. Ще бъда при теб след около час.

 

 

Делгадо беше в стая на третия етаж на „Уест Бей“ в съседство с „Нептюн“, мотела на Джо Хелън. И двете места бяха евтини, наполовина пълни с туристи от северните щати, които търсеха изгодни предложения за летуване извън сезона. Нейната врата излизаше на тясна бетонна тераса на втория етаж. Стълбите бяха наблизо. На перилата имаше проснати плажни хавлии и бански костюми. Но тя не излезе да плува. Жалко, защото щеше да го улесни.

Той наблюдаваше вратата и прозореца й от трийсетина метра. Беше дръпнала завесите плътно и това спасяваше живота й. За снайпера му трябваше само тясна пролука, но засега я нямаше. Затова Делгадо чакаше търпеливо и докато часовете се нижеха в съботната сутрин, той се чудеше дали просто да не отиде до стаята й и да звънне. „Извинете, госпожо, сбъркал съм стаята“, после блъсва вратата с ритник и всичко приключва за броени секунди. Очевидният проблем беше вероятността от кратък вик, писък или друг панически звук, който можеше да привлече внимание. Твърде рисковано беше. Ако тя излезеше от стаята, той щеше да я последва и да чака удобна възможност, макар че не беше оптимистично настроен. Мотелите и кафенетата на пътя не бяха празни. Имаше твърде много хора и мястото не му харесваше.

Чакаше и се питаше защо се крие тя. Защо да се крие, ако не се бои или не е виновна? Какво се беше случило, та да се изплаши дотолкова, че да избяга и да плаща в брой за евтина стая в невзрачен мотел? Домът й беше на няма и час път и беше много по-хубав от тази дупка. Може би съседите го бяха забелязали в четвъртък, облечен в униформа на Службата за борба с вредителите. Може би онзи досаден старец от отсрещната къща я беше предупредил колко нелепо се е държал водопроводчикът в петък сутринта. Тя знаеше, че е виновна, и сега беше изпаднала в параноя.

Делгадо се запита дали Джо Хелън няма среща с женен мъж, но бързо отхвърли това предположение. Тя беше сама вътре, просто убиваше време и чакаше — но какво? Вероятно мисълта за секс беше последното, което би й хрумнало. Щеше да е добре да се разходи по плажа. Или да поплува в океана. Да направи каквото правят всички и да му даде шанс. Вратата й обаче си оставаше затворена и вътре нямаше никакво движение, поне доколкото той можеше да види.

 

 

— Това не ми харесва, Лейси — каза Пачеко. — Не разбирам какви ги вършиш.

— Спокойно.

— Остави местната полиция да се оправя. Вземи името на мотела и се обади на ченгетата.

— Тя не иска да ми каже името на мотела и отказва да говори с полицията. Ужасена е и не разсъждава разумно, Али. Дори с мен едва говори.

— Мога веднага да изпратя двама агенти от бюрото ни в Панама Сити.

— Не, страхува се от ФБР.

— При дадените обстоятелства това ми се струва доста глупаво. Как ще я намериш, ако не знаеш къде е?

— Надявам се да ми каже, когато пристигна там.

— Добре, добре. Трябва да се връщам при журито. Обади ми се след час.

— Окей.

Лейси се зачуди дали да не звънне на Гайзмар да му съобщи за новото развитие, но не искаше да му разваля съботата. Той й беше наредил да обсъжда с него всички пътувания, които й хрумваха, но малко прекаляваше със закрилата. Беше почивният й ден и не й се искаше да му докладва. Пък и каква опасност имаше? Ако намереше Джо Хелън, щеше да я откара на сигурно място.

 

 

Джо Хелън знаеше, че той е наблизо, в мотел „Уест Бей“, че наблюдава и чака. Не беше толкова умен, колкото си въобразяваше. Нямаше представа, че го е видяла на видеозаписа от дома си как обхожда стаите, а камерите запечатват образа му, докато зяпа бельото й и рови из документите й. Едър мъж, близо метър и деветдесет, с тесен ханш и мускулести ръце, леко накуцващ с левия крак. Мярна го да прекосява паркинга на мотела призори със странен сак. Веднага разбра, че е същият човек, дори без симпатичната униформа на Службата за борба с вредителите.

Звънна на Кули, но той не вдигаше. Ама че страхливец, подлец, безгръбначен лъжец — да избяга и да я зареже. Съзнаваше, че е загуба на време да се вторачва в бившия си партньор, но беше огорчена. Замисли се дали да не звънне на Лейси, но тя беше в Талахаси. Пък и какво би могла да направи? Затова Джо Хелън чакаше и се опитваше да разсъждава трезво. Беше набрала 911 и само трябваше да натисне бутона, ако някой почука на вратата й.

В десет без десет мобилният й звънна и тя го грабна.

— Ало, Лейси — постара се да прозвучи спокойно тя.

— Аз съм на брега, ти къде си?

— В мотел „Нептюн“ срещу „Макдоналдс“. Каква кола караш?

— Червена мазда.

— Добре, ще сляза във фоайето и ще те чакам. Побързай.

Джо Хелън се промъкна през вратата и затвори тихо. Закрачи целенасочено, без паника и слезе по стълбите. Прекоси вътрешния двор и мина покрай басейна, където възрастна двойка се мажеше обилно със слънцезащитен крем. Във фоайето поздрави служителя на рецепцията и седна до прозореца, за да наблюдава съседния мотел. Минутите се нижеха. Служителят я попита има ли нужда от нещо. Не, благодаря, отговори му. Когато забеляза лъскава червена кола да завива от пътя към паркинга на мотела, Джо Хелън излезе през страничната врата на фоайето и се запъти към нея. Докато отваряше вратата на колата, погледна към „Уест Бей“. Мъжът подтичваше по терасата на третия етаж, вперил поглед в нея, но нямаше начин да я настигне.

— Ти трябва да си Джо Хелън Хупър — каза Лейси, докато тя затваряше вратата.

— Да. Приятно ми е. Той идва. Да изчезваме моментално!

Завиха към главен път 98 и се отправиха на изток. Джо Хелън наблюдаваше движението зад тях.

— Добре, кой е той? — попита Лейси.

— Не знам как се казва. Не сме се срещали, а и никак не ми се иска. Трябва да му се изплъзнем.

Лейси зави наляво на едно оживено кръстовище, после надясно на следващото. Нямаше признаци някой да ги преследва. Джо Хелън намери карта на улиците на айфона си и напътстваше Лейси, докато се измъкнат на зигзаг от Панама Сити Бийч и се отправят на север, далече от брега. Постройките оредяха, движението също. Лейси буквално летеше, без да се страхува от полицията — в момента ченгетата бяха добре дошли. С помощта на картата завиваха наляво или надясно по всеки второстепенен път и щатско шосе.

И двете наблюдаваха платното зад гърба си и почти не си говореха. След час минаха под магистрала I-10 и половин час по-късно видяха табела, която ги приветстваше с „добре дошли в Джорджия“.

— Ще ми кажеш ли накъде сме се запътили? — попита Джо Хелън.

— Към Валдоста.

— Кой избра Валдоста?

— Аз. Реших, че никой няма да предположи, че ще отидем там. Ходила ли си?

— Не, а ти?

— Не.

— Изглеждаш по-различно, отколкото на снимката в уебсайта на КСЕ.

— Тогава имах коса — отговори Лейси.

Беше намалила и караше с разумна скорост. В град Бейнбридж спряха в някакво ресторантче да използват тоалетната и решиха да си поръчат нещо и да наблюдават движението. И двете бяха убедени, че никой не ги е проследил, но не бяха спокойни. Седяха до предните прозорци, приведени над бургерите и пържените си картофи, и наблюдаваха всяка кола, която минаваше по шосето.

— Имам хиляди въпроси — призна Лейси.

— Не съм сигурна, че имам толкова много отговори, но ще опитам.

— Име, чин, сериен номер. Основните неща.

— На четирийсет и три години съм, родена съм през шейсет и осма в Пенсакола от шестнайсетгодишна майка с малко индианска кръв. Баща ми бил уличен котарак, който изфирясал, не го познавам. Омъжвала съм се два пъти и вече нямам високо мнение за брака. А ти, Лейси?

— Аз не съм се омъжвала.

И двете умираха от глад, затова се хранеха лакомо.

— Това с индианската кръв важно ли е за историята? — попита Лейси.

— Да, разбира се. Отгледа ме баба ми — добра жена, половин индианка, но от племето семиноли. Съпругът й беше човек без кръв — нито индианска, нито друга, така че майка ми беше една четвърт индианка, но не тапакола. Тя твърдеше, че баща ми бил една четвърт тапакола, обаче това нямаше как да се потвърди, защото него отдавна го няма. Години наред го издирвах, но не поради някаква сантиментална причина, а просто заради парите. Ако той е или е бил една четвърт тапакола, значи аз съм една осма.

— Една осма?!

— Да, с една осма те „регистрират“. Ужасна дума, не мислиш ли? От нас се очаква да регистрираме престъпници и сексуални насилници, но не и хора със смесена кръв. Борих се с племето относно произхода си, но просто нямах достатъчно доказателства. А тъй като от някой от генетичните си предшественици съм наследила тези лешникови очи и по-светла коса, не приличам на индианка. Както и да е, онези, които изготвят расовите класификации, отсъдиха против мен и отказаха да ме признаят за тапакола.

— Не получаваш дивиденти.

— Не получавам. Има хора с още по-спорен произход от моя, които са получили дял и живеят от казиното, но мен ме прецакаха.

— Не съм срещала много индианци тапакола, но ти със сигурност не изглеждаш като тях.

Джо Хелън беше четири-пет сантиметра по-висока от Лейси, слаба и стройна, с тесни джинси и прилепнала тениска. Големите й лешникови очи блестяха дори когато беше разтревожена. По лицето й нямаше никакви бръчки, нито намек за остаряване. Не носеше грим, а и нямаше нужда.

— Ами, благодаря. Макар че външността ми е причинявала само проблеми.

Лейси пъхна последния залък от чийзбургера си в пликче и каза:

— Да се омитаме от тук.

Подкара на изток по главен път 84. Хвърляше по едно око в огледалото, но тъй като движението беше много рехаво, нямаше причини за тревога и просто спазваше ограничението на скоростта. И слушаше.

 

 

Нищо чудно, че Кули не беше истинското му име — Джо Хелън така и не го разкри. Беше се запознала с него преди повече от двайсет години, когато се разпадаше първият й брак. Кули имаше малка кантора в Дестин и прилична репутация като бракоразводен адвокат. Първият й съпруг пиеше много и я малтретираше, затова Джо Хелън много хареса Кули, който я защити по време на един скандал в кабинета му. Беше отишла при него, за да обсъдят нещата, когато нахлу съпругът й, пиян и агресивен. Кули извади пистолет и го разкара. Разводът премина гладко и бившият й съпруг изчезна. Не след дълго Кули, който също беше разведен, намина да провери как е Джо Хелън. Двамата излизаха от време на време няколко години, но не искаха да се обвързват. Той се ожени за друга, последва втори тежък развод, а тя допусна същата грешка. Кули пое и втория й развод и двамата възобновиха срещите си.

Той беше добър адвокат и би бил още по-добър, ако странеше от тъмната страна на нещата. Обичаше да поема неприятни разводи и наказателни дела на наркодилъри и други престъпници. Имаше си вземане-даване със съмнителни типове, които управляваха стриптийз клубове и барове в северозападната част на щата. Неизбежно бе пътят му да се пресече с този на Вон Дюбоуз. Двамата нямаха делови отношения и Кули неведнъж й беше повтарял, че не се е срещал с Дюбоуз, но завижда на организацията му. Петнайсет години по-рано до Кули стигнал слухът, че Крайбрежната мафия е свързана с индианците и предложението за тяхно казино. И той искал да се включи, но федералните му попречили, като го закопчали за укриване на данъци. Изгубил разрешителното си и влязъл в затвора, където се запознал с някой си Рамзи Микс, друг пропаднал адвокат, с когото се сприятелил.

Джо Хелън не беше чувала името Грег Майърс — за пръв път го бе видяла на жалбата срещу Клодия Макдоувър. Кули и Джо Хелън били твърде уплашени да подпишат жалбата и да обвинят началничката й в нарушения на закона. На него му хрумнало да намерят трети човек да го направи, някой, който ще поеме риска срещу апетитно парче от тортата.

Любопитна беше да узнае какво представлява Майърс и Лейси й разказа: за първата им среща на яхтата на пристанището в Сейнт Огъстин, за мексиканската му приятелка Карлита, за втората им среща на същото място, за третата им среща на обяд в Мексико Бийч и за това как са спасили Карлита. Според нейните източници във ФБР разследването на неговото изчезване се намираше в задънена улица.

Лейси попита от кого точно бягат, кой е бил в мотела и е наблюдавал Джо Хелън. Тя не знаеше името му, но го имаше заснет на видео. Лейси спря в крайпътен магазин близо до град Кайро и изгледа на айфона на Джо Хелън записа, на който някакъв мъж претърсваше апартамента й. Джо Хелън обясни, че Кули е цар на електрониката и всякакви джаджи и е поставил камери в дома й. Той пъхнал проследяващо устройство под калника на лексуса на Клодия, а също така наел апартамент точно срещу нейния и направил снимки и видеозаписи как тя и Дюбоуз влизат и излизат от там първата сряда на всеки месец.

Какво се беше случило с Кули? Джо Хелън не знаеше със сигурност, но му беше ядосана. Цялата операция беше по негова идея. Той знаеше достатъчно за Вон Дюбоуз и за казиното. Двамата с Джо Хелън години наред поддържаха интимна връзка с кратки прекъсвания и той се възползва от негодуванието й към племето. Убеди я да кандидатства за работа като стенографка на Макдоувър, когато съдийката уволни предшественицата й осем години по-рано. Веднъж назначена като щатски служител, тя получаваше право на възнаграждение, ако разобличеше корупционни практики. Той познаваше закона, беше се запознал с дела, протоколи и присъди и беше убеден, че Вон плаща на Макдоувър. Кули проучи строителството в окръг Брънзуик и се опита да проследи лабиринта от замесени офшорни компании. Привлече Грег Майърс да бъде острието на атаката им. Кули беше достатъчно умен да не разкрива самоличността й пред него. От години плетеше мрежата си, методично осъществяваше мащабния си план, който на моменти наистина изглеждаше блестящ.

Но сега Хюго беше мъртъв, а Майърс бе изчезнал или също мъртъв. Кули беше дезертирал и я беше зарязал сама. Колкото и да мразеше Клодия Макдоувър, на Джо Хелън й се искаше изобщо да не се беше съгласявала да помогне за разобличаването й.

Джо Хелън се опасяваше, че ако Дюбоуз е спипал Майърс, би могъл да го принуди да проговори, и то бързо. От този момент нататък Кули беше обречен. Рано или късно щяха да заподозрат и нея като информатор, а нямаше кой да я защити.

Преди да влезе в затвора, Кули бил корав тип, който ходел въоръжен и обичал да се мотае с дребни мафиоти. Само че трите години зад решетките го променили. Изгубил напереността и хладнокръвието си, а когато излязъл, отчаяно се нуждаел от пари. Тъй като нямал разрешително да практикува право, но пък имал криминално досие, възможностите му били ограничени. Законното припечелване на малко пари с помощта на информатор му се струвало идеална перспектива.