Джон Гришам
Таен свидетел (29)

29

Мобилният за еднократна употреба в джоба на Лейси завибрира рано във вторник сутринта. Обаждаше се Кули, макар и само за да й съобщи, че няма новини от Грег Майърс. Нищо чудно. Освен това я уведоми, че й е изпратил по пощата нов мобилен, който щял да пристигне по-късно сутринта. Щом го получеше, тя трябваше да унищожи телефона, по който разговаряха в момента.

На обед Лейси се срещна с Али Пачеко в едно заведение близо до Капитолия. Докато ядяха супа, той й каза, че полицията в Кий Ларго е конфискувала „Конспиратор“ и в момента яхтата е на охранявано пристанище и под ключ. Той щял да се срещне с полицаите след ден-два и да им предаде лаптопа, кожената чанта и раницата. Разследването било тяхно, но от ФБР обещали пълно съдействие. Полицаите разпитвали редовното присъствие на пристанището, но засега никой не бил забелязал нищо необичайно. На практика беше невъзможно да открият изчезналия, тъй като нямаха снимка и разполагаха само с най-общо описание на външността му, да не говорим, че следата вече беше студена.

След като поговориха делово няколко минути, Пачеко каза:

— Супата е хубава, но какво ще кажеш за една вечеря?

— Как стоят нещата професионално? — попита Лейси.

— О, според мен на стабилна основа — отговори той с усмивка. — Несъмнено сме от един отбор. Професионалната етика не ми позволява да свалям само мадами, които работят в Бюрото, така че имам зелена светлина.

— Мадами?

— Шегувам се, не исках да те засегна. Аз съм на трийсет и четири. Допускам, че и ти си там някъде. И двамата не сме семейни и, честно казано, много е освежаващо да се запознаеш с хубава жена на живо, не през сайт. Ти опитвала ли си онлайн?

— Два пъти и беше пълен провал.

— О, аз имам какво да разказвам, но няма да те отегчавам. Е, ще вечеряме ли?

Ако приемеше, Лейси щеше да го направи само защото беше хубав и представителен, макар и малко наперен, но пък тя не познаваше млад агент на ФБР, който да не прелива от самоувереност. Не би се съгласила само защото КСЕ отчаяно се нуждаеше от помощ.

— Кога? — попита тя.

— Не знам. Довечера?

— Ами ако в даден момент Бюрото се замеси в моя малък заговор? Ще се почувства ли шефът ти неудобно?

— Виждала си Луна. На него все му е неудобно, така предпочита. Но не, не виждам никакъв конфликт. И пак ти повтарям, ще работим от една и съща страна. Освен това ти вече ни каза всичко. Няма тайни, нали?

— Има много тайни. Просто още не ги знам.

— А аз няма да питам. Какво те тревожи шефът ми?

— Мекушав ми се струва.

— Така си и знаех. Останах с впечатлението, че докато беше в стаята, ти владееше положението. Вечеря, бутилка хубаво вино, може би дори свещи, а? Ще те взема в седем, стига брат ти да не е наблизо, разбира се.

— Не е.

— Хубаво. Голям образ е.

— Гънтър обича да закриля по-малката си сестра.

— Разбираемо е. До седем?

— Седем и половина. И избери хубаво място, но не много лъскаво. Забрави за свещите. И двамата сме на държавна заплата, така че си делим сметката.

— Дадено.

 

 

Той я взе с джип нов модел, току-що измит, лъснат и почистен с прахосмукачка заради случая. През първите пет минути си говориха за коли. На Лейси й беше омръзнало от колата под наем, която караше, и беше готова да си купи нова. Харесваше стария си хибрид, но след катастрофата си мислеше за нещо малко по-солидно. Запътиха се на юг, далече от центъра на града.

— Обичаш ли каджунска кухня? — попита той.

— Обожавам я.

— Ходила ли си в заведението на Джони Рей?

— Не, но съм чувала, че е страхотно.

— Да го пробваме.

Джипът й допадна, но й се стори прекалено мъжки. Колко ли струваше? След бързо проучване беше научила, че в момента началната заплата на специален агент е 52 000 долара. Али беше в Бюрото от пет години, така че сигурно печелеше колкото нея. Беше отбелязал колко е хубав апартаментът й и сподели, че той живее под наем заедно с друг агент. ФБР постоянно местело хората си на различни места, затова не бързал да си купува жилище.

Поговориха за семействата си, макар да знаеха, че са се проверили взаимно по интернет. Той беше отраснал в Омаха, Небраска, и беше завършил колеж, а после право в родния си щат. Извън работна среда Пачеко се държеше с типичната за Средния запад непосредственост, никакви преструвки. Тя беше завършила колежа „Уилям енд Мери“ и после право в „Тюлейн“. Намериха обща тема — Ню Орлиънс — където той беше живял през първите си две години като служител на Бюрото. Бяха единодушни, че този град не им липсва с ужасната си влага и престъпност, но като го обсъждаха сега, звучаха носталгично. Когато паркираха и влязоха в ресторанта, Лейси вече беше поставила високи оценки на Пачеко по всички показатели. Спокойно, напомни си тя, мъжете винаги разочароват.

Настаниха се на закътана маса в ъгъла и разгърнаха менютата си. Когато сервитьорът се отдалечи, Лейси каза:

— Делим си сметката. Просто ти напомням.

— Не съм забравил, но нека аз да платя. В крайна сметка аз те поканих.

— Благодаря, но ще си я поделим. — И това беше краят на разговора.

Решиха да започнат със сурови стриди и бутилка сансер. Когато им взеха поръчката, той каза:

— Е, за какво ти се говори?

Тя посрещна прямотата му със смях.

— За каквото и да е, само не за разследването.

— Чудесно. Ти избери тема, после аз ще избера. Всичко е позволено — всичко освен казиното и нещата около него.

— Доста широка сфера. Ти започни и ще видим как ще тръгне.

— Добре, хрумна ми страхотен въпрос. Ще разбера, ако не ти се говори. Какво е усещането да те блъсне въздушна възглавница?

— Явно още не ти се е случвало.

— Още не.

Тя отпи глътка вода и си пое дъх.

— Шумно, внезапно, разтърсва те. Както си стои невидима зад волана и изобщо не фигурира в мислите ти, за части от секундата изригва в лицето ти. Ето това заедно с челния удар направо ме нокаутира. Не за много дълго, защото помня, че някой се движеше около колата. След това съм изгубила съзнание. Въздушната възглавница ми спаси живота, но много болезнено. Веднъж е предостатъчно.

— Не се съмнявам. Възстанови ли се напълно?

— До голяма степен. Още ме наболява тук-там, но с всеки изминал ден положението се подобрява. Иска ми се косата ми да растеше по-бързо.

— Красива си с къса коса.

Поднесоха им виното. Лейси го опита и го одобри. Докоснаха чаши и отпиха.

— Твой ред е — каза той.

— За какво? Омръзна ли ти от въздушни възглавници?

— Просто съм любопитен. Мой приятел бил зад волана и завил рязко, за да избегне някакъв пешеходец. И с двайсетина километра в час се ударил в уличен стълб. Щял да си е добре, но въздушната възглавница го фраснала много зле. Цяла седмица държеше торбички с лед на лицето си.

— Аз предпочитам все пак да има въздушни възглавници. Защо завърши право?

— Баща ми е адвокат в Омаха и просто ми се стори, че това е правилният избор. Никога не съм мечтал да променям света като повечето първокурсници. Исках само хубава работа. Баща ми се справя доста добре, всъщност работих при него една година. Бързо ми омръзна и реших, че е време да напусна Небраска.

— Защо ФБР?

— Заради тръпката. Не работиш зад бюро от девет до пет. Когато преследваш престъпници — големи, малки, умни, глупави, — нямаш много скучни моменти. Ами ти? Какво те накара да започнеш да разследваш съдии?

— Не мечтаех за това, когато започнах да следвам. Но пазарът беше пренаситен когато завърших, освен това не ми се работеше в някоя от големите фирми. Те бяха започнали да наемат доста жени, но не исках да работя по сто часа седмично. Имам приятели, които се хванаха на това и са нещастни. Родителите ми се преместиха във Флорида след пенсионирането си. Бях им на гости и видях обява за работа в Комисията по съдийска етика.

— Яви се на интервю и те взеха. Каква изненада!

Поднесоха им стридите върху плато с лед и разговорът секна, защото и двамата се заеха да изстискват лимон и да добавят хрян към коктейлния сос. Пачеко ги изсмукваше от черупките, а Лейси ги вадеше с тънки солени пръчици — и двата начина бяха приемливи.

— Значи вчера си ходила при Джуниър Мейс — каза той.

— Да, за втори път. Бил ли си в отделението на смъртниците?

— Не, но рано или късно ще се озова там. Нещо интересно?

— Да не би да се опитваш да изкопчиш информация?

— Винаги. Не мога да се сдържа. Заложено ми е в ДНК-то.

— Може би някакъв намек, някаква следа, а? Това ли те интересува? Възможно е Джуниър да има информация. Но най-важното според мен е, че просто му е приятно да има посетители.

— Значи нищо няма да ми кажеш?

— Не, ами… може би. Не се съмнявам, че си проучил доказателството ни относно процеса и осъждането му.

— Прочетох всяка дума.

— Значи помниш историята за двамата доносници от ареста, които изчезнали малко след процеса.

— Тод Шорт и Дигър Роблес.

Лейси се усмихна. Впечатляващо.

— Точно така. Години наред се говори, че са ги елиминирали, преди да имат шанса да се отрекат от думите си, защото точно така постъпват доносниците понякога. Единият, изглежда, наистина е изчезнал. Другият обаче мистериозно се е върнал. Възкръснал е, така да се каже, освен това си е развързал езика. Умира от рак и иска да изчисти съвестта си.

— Това е добра новина, нали?

— Може би. Адвокатите на Джуниър от Вашингтон вчера бяха в „Старк“ и ме поканиха да присъствам на срещата. Много са въодушевени за шансовете да отложат екзекуцията и да издействат нов процес.

— Нов процес ли? Минали са колко… почти петнайсет години?

— Петнайсет. И на мен ми се струва малко вероятно, но те си знаят работата.

— Но случаят не е твой, нали? Не участваш в обжалванията на Джуниър. Значи си ходила да се срещнеш с него по друга причина.

— Точно така. Той смята, че знае нещо важно.

Али се усмихна и подмина забележката й. Явно Лейси нямаше да сподели нищо повече. Доядоха стридите си и обсъдиха какво предястие да си вземат. Той реши да си поръча още едни стриди, а тя се спря на гъмбо със скариди.

— Сега чий ред е? — попита той.

— Твой, струва ми се.

— Добре, над какви интересни случаи работиш?

Лейси се усмихна и отпи глътка вино.

— В границите на поверителността и без да споменавам имена, опитваме се да свалим от поста му съдия, който си пада по чашката. Двама адвокати и две лица, чиито дела е гледал, са се оплакали. Горкият човек се бори с алкохолизма отдавна и вече здравата е загазил. Назначава всичките си изслушвания за следобед. Понякога съвсем ги забравя. Една от стенографките му твърди, че съдията държи шишенце под тогата си и си сипва в чашата с кафе. Много от делата му се протакат и никой не е доволен.

— Значи няма да ви е трудно.

— Никога не е лесно да уволниш съдия. Те обичат работата си и обикновено няма къде да отидат, след като свалят съдийската тога. Сега е мой ред. А ти над какво работиш?

Цял час си разказваха бойни подвизи. Работата на Пачеко, свързана с проследяване на терористични клетки и наркотрафиканти, беше много по-вълнуваща от разследването на пропаднали съдии, но Али изглеждаше очарован от работата на Лейси. След като изпиха виното, си поръчаха кафе и продължиха да разговарят.

Пред апартамента й Пачеко я изпрати до стълбите като истински джентълмен и спря на вратата.

— Може ли да поговорим делово? — попита.

— Ако имаш предвид секс, отговорът е „не“. Все още съм твърде травмирана и нямам настроение за такова нещо.

— Нямах предвид секс.

— Това първата ти лъжа за тази вечер ли е?

— Може би втората.

Той застана лице в лице с нея и пристъпи по-наблизо.

— Луна е на крачка да се съгласи, Лейси. Изчезването на Майърс привлече вниманието ни. Днес почти цял ден се опитвам да го убедя, че този случай е потенциално много по-голям, отколкото си представяме. Трябва ни нещо друго, още едно безспорно доказателство и Луна ще се съгласи.

— Ами големият ви шеф в Джаксънвил?

— Той е труден, но и много амбициозен. Ако види потенциал, както виждаме ние, ще преосмисли решението си. Само ни дайте още нещо.

— Опитвам се.

— Знам. И чакам на телефона.

— Беше ми приятно тази вечер.

— На мен също.

Той я целуна по бузата и й пожела „лека нощ“.