Джон Гришам
Таен свидетел (21)

21

Никой от тримата не беше ходил в Стърлинг, град с население от трийсет и пет хиляди души, и след бърза обиколка около отблъскващо грозната съдебна палата те изгубиха всякакво желание да влизат вътре. Майкъл паркира близо до един военен мемориал и тримата слязоха от джипа. Бяха сигурни, че ги наблюдават, затова наперено закрачиха по тротоара към централния вход. Майкъл и Джъстин бяха облечени подобаващо за тягостното събитие — в тъмни костюми, сякаш идваха на голям съдебен процес. Джъстин просто ги придружаваше, за да създават впечатление, че КСЕ е сериозна институция с голям персонал.

Лейси беше с черен панталон и равни обувки. Вече не куцаше, но лявото й коляно още беше подуто. Носеше бежова блуза и копринен шал „Ермес“ на главата. Чудеше се дали да не отиде на срещата без шал, без шапка, без изобщо да крие обръснатия си череп и назъбения контур на все още пресните шевове на раната. От една страна, искаше Клодия Макдоувър да види какво й е причинила, да бъде принудена да погледне очи в очи една от жертвите на своята корумпираност. От друга страна обаче, суетата я подтикна да прикрие раната си.

Качиха се по стълбите на третия етаж и намериха кабинета на почитаемата Клодия Ф. Макдоувър, окръжен съдия. В преддверието ги посрещна рецепционистка без сянка от усмивка.

— Аз съм господин Гайзмар — представи се Майкъл — и мисля, че говорих с вас по телефона. Имаме среща със съдията в пет следобед.

— Ще й съобщя.

Пет часът отмина, но рецепционистката не помръдна. В пет и петнайсет тя отвори вратата на кабинета и каза:

— Съдия Макдоувър.

Влязоха и тя ги поздрави с видимо престорена усмивка. Двама мъже се надигнаха от заседателната маса в ъгъла на просторния кабинет и се представиха като адвокатите й. Присъствието им не беше изненада. Майкъл се беше обадил предишния ден, за да уговори срещата, така че съдия Макдоувър бе имала на разположение двайсет и четири часа да ги повика.

По-възрастният беше Едгар Килъбрю, небезизвестният адвокат от Пенсакола. Беше висок, набит и издокаран в тъмносин костюм на ситно райе, а оредялата му прошарена коса беше пригладена назад и се спускаше над яката му. Носеше му се славата на гръмогласен, безочлив и нападателен, защото винаги беше готов за битка и рядко губеше пред съдебните заседатели. Колегата му беше Иън Арчър, навъсен и кисел мъж, който отказа да се ръкува с когото и да било.

Неловко се настаниха край заседателната маса. Съдия Макдоувър седна от единия край между двамата си адвокати. Майкъл беше точно срещу нея, а Лейси и Джъстин — от двете му страни. Безсмислено беше да си разменят любезности. На кого му пукаше какво е времето?

— Преди четирийсет и пет дни е подадена официална жалба срещу съдия Макдоувър — поде Майкъл. — Направихме преценка и както ви е известно, началният ни праг не е много висок. Ако решим, че някоя е основателна, я предаваме на съдията. Затова сме тук днес.

— Разбираме — каза рязко Килъбрю.

Лейси погледна Макдоувър и се запита дали всичко това е вярно. Дългогодишните подкупи в замяна на благоприятни съдебни решения, явните кражби от тапакола, убийството на Хюго Хач, частните самолети, неограничените пари в брой и къщите по цял свят, несправедливото осъждане на Джуниър Мейс. Не, всъщност в този момент не й се струваше възможно тази привлекателна жена, избрана за съдийка от самите граждани, да е замесена в такива отвратителни и мащабни престъпления. А какво виждаше съдия Макдоувър, когато погледнеше към Лейси? Шалът, прикриващ раните? Късметлийка, отървала се на косъм от смъртта? Досадна пречка, с която ще се занимае по-късно? Заплаха? Каквото и да си мислеше съдийката, с нищо не се издаваше. Изражението й беше делово въпреки неприятния казус.

Хубавото в стратегията на Лейси бе, че в този момент Макдоувър нямаше представа какво им е издала Къртицата, не подозираше, че знаят за парите, частните самолети и всички облаги. Щеше да разбере, че четирите й жилища са предизвикали подозрение, но само толкова.

— Може ли да видим жалбата? — попита Килъбрю.

Майкъл плъзна по масата оригинала и три копия. Макдоувър, Килъбрю и Арчър ги взеха и се зачетоха. Стараеха се да не реагират. Дори да се шокира, съдийката умело прикри изненадата си. Адвокатите й прочетоха жалбата и съумяха да демонстрират самодоволно безразличие. Арчър си нахвърли няколко бележки. Минутите се нижеха. Напрежението беше плътно, осезаемо.

Накрая Макдоувър заяви без сянка от чувства:

— Това е абсурд.

— Кой е Грег Майърс? — хладно попита Килъбрю.

— На този етап няма да разкрием самоличността му — отговори Майкъл.

— Е, ние ще разберем, нали така? Това тук е отвратителна клевета и веднага ще заведем дело срещу него за огромна сума. Не може да се скрие.

Майкъл сви рамене и отвърна:

— Съдете когото искате. Това не е наша работа.

Арчър зададе въпрос с отблъскващ носов глас, който внушаваше, че той е много по-интелигентен от всички останали в стаята:

— Какво научихте по време на преценката си, което ви убеди, че обвиненията са основателни?

— На този етап не сме длъжни да разкриваме това. Сигурен съм, че внимателно сте прегледали правилника ни и сте разбрали, че съдия Макдоувър разполага с трийсет дни, за да отговори писмено. През този период ние ще продължим да разследваме. След като получим вашия отговор, и ние ще отговорим.

— Веднага ще ви дам отговор — изръмжа Килъбрю. — Това е клевета и пълна измишльотина. Само лъжи. Комисията по съдийска етика би трябвало да бъде разследвана за това, че приема на сериозно подобни глупости и петни името на една от най-високо уважаваните съдии във Флорида.

— И нас ли ще съдите? — попита хладно Лейси и въпросът й го смути.

Той я измери с гневен поглед, но не захапа въдицата.

— Загрижена съм за поверителността — обади се съдия Макдоувър. — Тези обвинения не ме смущават, защото са безпочвени и ние много скоро ще го докажем. Но аз трябва да защитавам доброто си име. Това е първата жалба, подадена срещу мен след седемнайсет години работа като съдия.

— Което не доказва нищо — изтъкна Лейси, изгаряща от желание за една малка схватка.

— Така е, госпожо Столц, но искам да ми гарантирате, че това няма да се разчуе.

— Прекрасно съзнаваме необходимостта от дискретност и факта, че сме длъжни да пазим репутацията на хората. Ето защо строго се придържаме към правилника си, по силата на който разследванията ни са поверителни.

— Но ще разговаряте с евентуални свидетели, нали? — каза Килъбрю. — И ще се разчуе. Знам как протичат такива разследвания. Възможно е да се превърнат в лов на вещици, да плъзнат слухове и да пострадат хора.

— Вече има пострадали хора — възрази Лейси и впери гневен, немигащ поглед в съдия Макдоувър, която не трепна, сякаш това ни най-малко не я интересуваше.

В стаята внезапно стана задушно. Накрая Майкъл продължи:

— Всекидневно работим по такива сигнали, господин Килъбрю. Уверявам ви, че умеем да пазим тайна и да мълчим. Обикновено другата страна си развързва езика.

— Добър опит, господине, но от нас няма да излезе нито дума — каза Килъбрю. — Ще подадем искане за отхвърляне на жалбата колкото се може по-скоро и ще се отървем от тази глупост.

— Работя в Комисията почти трийсет години — отговори Майкъл — и досега не съм имал случай да отхвърлим жалба, преди да бъдат предоставени отговорите. Но опитайте.

— Чудесно, господин Гайзмар, а през годините на своя пространен опит колко пъти сте връчвали жалби, в които не се разкрива самоличността на жалбоподателя?

— Човекът се казва Грег Майърс. Пише го на първа страница.

— Благодаря, но кой е той и къде живее? Няма адрес, няма информация за връзка, нищо.

— Би било неуместно да се свързвате с господин Майърс.

— Не съм казал, че ще се свържа с него. Искам само да знам кой е той и защо обвинява клиентката ми в нещо, което по същество е приемане на подкуп. Това е всичко.

— Този въпрос подлежи на обсъждане по-късно — каза Майкъл.

— Друго има ли? — попита Макдоувър.

Съдийката пое нещата в свои ръце и беше готова да закрие срещата.

— От наша страна, не — отговори Майкъл. — Очакваме отговора ви след трийсет дни, ако не и по-рано.

Без да се ръкуват и дори без да кимнат, те станаха и излязоха от стаята. Докато вървяха към джипа и дори след като се качиха в него, не си размениха и една дума. Щом градът се скри зад гърба им, Майкъл най-сетне каза:

— Добре, слушам ви.

Джъстин се обади пръв:

— Подозрително е, че е наела най-скъпия адвокат тук, преди да знае какво предстои. Щеше ли да го наеме, ако не е виновна? И как може да му плати със съдийската си заплата? Наркотрафикантите и други едри мошеници могат да си позволят солените хонорари на адвокати като Килъбрю, но не и един съдия.

— Явно тя има парите — каза Лейси.

— Въпреки че запази присъствие на духа забелязах страх. И не от опетнена репутация. Това е най-дребната й грижа. Съгласна ли си, Лейси? Ти с какво впечатление си от нея?

— Не останах с чувството, че се страхува. Твърде хладнокръвна е, за да се бои.

— Вижте, знаем какво ще направи. Ще ни изпрати обемист отговор, в който ще твърди, че е купила жилищата още преди години като инвестиция. Не е противозаконно човек да го направи чрез офшорни фирми. Може да изглежда подозрително, но не е нито незаконно, нито неетично.

— Добре, ама как ще докаже, че е платила за тях? — попита Лейси.

Майкъл си позволи догадка.

— Ще намери някакви документи. Има на разположение Вон Дюбоуз, който тайно подправя счетоводните книги, а сега има и Едгар Килъбрю да хвърля прах в очите. Няма да ни е лесно.

— Знаем го от самото начало — каза Лейси.

— Майърс трябва да ни даде още информация — настоя Майкъл. — Нужни са ни необорими доказателства.

— Така е, но Майърс трябва да се сниши — отбеляза Джъстин. — Нали видяхте колко им се иска да го намерят.

— Няма да го намерят — авторитетно заяви Лейси, като че знаеше повече от колегите си.

Бяха пътували два часа за среща, която продължи петнайсет минути, но такава им беше работата. Лейси искаше на връщане да се отбият при смазаната й кола, за да провери дали няма нещо на таблото или в багажника. Майкъл се опита да я разубеди. Каквото и да бе останало в колата — стари дискове, чадър, дребни монети — то не си струваше ужаса да види къде Хюго е намерил смъртта си.

Но тъй като минаваха покрай резервата и разполагаха с няколко минути, Майкъл реши да се отбие при полицай Грит и да го запознае с Лейси. Грит беше дошъл бързо на местопроизшествието и беше помогнал за спасяването й, така че тя отдавна искаше да му благодари. Когато пристигнаха в полицейския участък, недалече от казиното, наближаваше шест часът. В приемната се навърташе някакъв полицай и когато Майкъл попита за началник Грит, той го уведоми, че Грит вече не работи там. Имали нов шеф, но си тръгнал преди малко.

— Какво се е случило с Грит? — попита Майкъл, който моментално стана подозрителен.

Ченгето сви рамене, за да покаже, че няма никаква представа.

— Питайте вожда, но надали ще получите отговор.

Изминаха с колата краткото разстояние до служебния паркинг и през телената ограда огледаха десетината стари смачкани автомобили. Сред тях не беше нито тойотата на Лейси, нито пикапът, който се беше блъснал в нея. Бяха изчезнали.

— О, боже! — промърмори Майкъл. — Грит ме увери, че колите ще бъдат на сигурно място. Предупредих го, че вероятно ще има разследване. Смятах, че сме съмишленици по въпроса.

— Колко време е бил началник на полицията? — попита Лейси.

— Четири години, май така ми каза.

— Ще трябва да си поговорим с него.

— Но ще пипаме много внимателно, разбра ли ме, Лейси?