Джон Гришам
Таен свидетел (18)

18

Когато пристигна в полицейския участък в пет часа в неделя следобед, Лайман Грит подозираше, че се случва нещо неприятно. Вождът никога не го викаше по това време, а и доста смътно обясни какъв е поводът. Чакаше пред участъка заедно със сина си Били Капъл, когато Лайман паркира пикапа си.

Били беше едни от десетимата членове на племенния съвет и се беше наложил като доминиращо присъствие в управлението. Докато разменяха поздрави, на мотоциклет пристигна и председателят на съвета Адам Хорн. Нямаше много усмивки и когато влязоха в сградата, подозренията на Лайман се задълбочиха. След катастрофата вождът му звънеше всеки ден и очевидно не беше доволен от работата му. Началникът на полицията му бе пряко подчинен, а двамата не бяха близки. Всъщност Лайман нямаше доверие на вожда, нито на сина му, нито на господин Хорн, когото повечето му сънародници никак не уважаваха.

Илайъс Капъл беше вожд от шест години и държеше племето изкъсо. Ако Били беше дясната му ръка, Хорн беше лявата. Тримата бяха успели да надхитрят политическите си противници и изглеждаха непоклатими. Потушиха протестите и управляваха с твърда ръка, но никой не възразяваше, стига казиното да е пълно и чековете да не спират.

Събраха се в кабинета на Грит и той зае мястото си зад бюрото. Щом се озова срещу тримата, столът внезапно запари под него. Вождът, мълчалив и необщителен човек, започна с думите:

— Искаме да поговорим за разследването на инцидента в понеделник през нощта.

— Има въпроси, които още нямат отговори — добави Хорн.

— Добре — кимна Лайман. — Какво ви интересува?

— Всичко — рече вождът.

Лайман отвори една папка и извади някакви документи, сред които и един доклад. Запозна ги с основните факти около катастрофата, описа двете превозни средства, нараняванията, спасителната операция, смъртта на господин Хач. Папката вече беше дебела пет сантиметра и пълна с доклади и снимки. Видеозаписът от полицията във Фоли обаче не беше сред тях и не фигурираше в описа. Грит надушваше проблеми с вожда, за това поддържаше две отделни папки: официална върху бюрото си и тайна — извън кабинета си. Записът от камерата на Фрог обаче беше предадена на шерифа на окръг Брънзуик, така че вождът може и да знаеше за него. Грит предвидливо го беше включил в досието, но пазеше копие и у дома.

— Какво са търсили на наша земя? — попита вождът и тонът му не остави сянка на съмнение, че това е най-важният въпрос.

— Още не знам. Утре трябва да се срещна с господин Майкъл Гайзмар и да науча повече. Той е шефът им. Зададох му този въпрос, но засега нямам отговор.

— Тези хора разследват съдии, нали? — попита Хорн.

— Точно така. Не са сили на реда, само следователи, завършили право.

— Тогава какво са търсили при нас, по дяволите? — попита вождът. — Нямат юрисдикция на наша територия. Предполагам, че са били тук по работа в понеделник посред нощ.

— Разследвам, вожде, разследвам, нали разбираш? Има много въпроси, тръгнали сме по различни следи.

— Говори ли с момичето, което е карало колата?

— Не. Опитах се, но лекарите й не позволяват. Вчера са я преместили в Талахаси — след ден-два ще отида там да видя какво ще ми каже.

— Би трябвало вече да си говорил с нея — отбеляза Били.

Лайман настръхна, но запази самообладание.

— Както казах, лекарите й не позволяват.

Напрежението растеше с всяка изминала минута и ставаше все по-ясно, поне за Лайман, че срещата няма да завърши добре.

— Говорил ли си с външни хора? — попита Хорн.

— Разбира се, част е от разследването ни.

— С кого?

— Ами да видим. Проведох няколко разговора с господин Гайзмар. Два пъти го попитах какво са търсили тук, но той отговаря уклончиво. Разговарях и с лекарите й, но доникъде не стигнах. И двете застрахователни компании са изпратили вещи лица да огледат колите — разпитах и тях. И така нататък. Не помня всички, с които се наложи да разговарям. Част от работата ми е да говоря с външни лица.

— Научи ли нещо повече за откраднатия пикап? — попита вождът.

— Нищо ново — отговори Грит, после повтори основните факти, без да споменава видеото от Фоли.

— И нямаш представа кой го е карал? — попита вождът.

— До днес сутринта не.

Тримата сякаш застинаха.

— Продължавай — изсумтя вождът.

— Шериф Пикет се отби късно в петък на кафе. Нали знаете магазина на Фрог Фрийман, северно от Стърлинг? Фрог бил там късно в понеделник — всъщност магазинът не бил отворен, ама не бил и затворен и някакъв човек влязъл да си купи лед. Фрог са го обирали няколко пъти, затова си е сложил охранителни камери. Искате ли да видите?

Тримата кимнаха мрачно. Лайман натрака нещо на клавишите на компютъра си и обърна екрана. Появи се видеото. Пикапът беше паркиран пред магазина, шофьорът слезе, пътникът притискаше окървавен плат към носа си, шофьорът хлътна в магазина, върна се след малко и потеглиха.

— И какво доказва това? — попита вождът.

— Нищо, но изглежда подозрително предвид времето и мястото, както и предвид факта, че по това време пътят е пуст.

— Значи, ако попреувеличим нещата, би трябвало да повярваме, че онзи тип със счупения нос е карал откраднатия пикап, причинил катастрофата?

Лайман сви рамене и каза:

— Нищо не преувеличавам. Аз не съм заснел видеото, само ви го показвам.

— Проследи ли регистрационните номера? — попита вождът.

— Да. Фалшиви са. Няма ги в регистъра на Флорида. Защо някой ще си създава главоболия да слага фалшиви номера, ако не е намислил нещо лошо? Мене ако питате, фалшивите номера са доказателство, че тези двамата са виновни за инцидента. Явно въздушната възглавница на катастрофиралия пикап се е блъснала в лицето на шофьора и носът му е прокървил. Не са били достатъчно предвидливи да носят лед във втория — онзи с фалшивите номера. Докато са бягали, са се натъкнали на магазина на Фрог, който бил отворен в този късен час. Опитвали са се да офейкат, не са разсъждавали ясно и вероятно поначало не са особено умни, затова не са се сетили за охранителните камери. Огромна грешка са допуснали. Камерите са ги заснели и е въпрос на време да ги намерим.

— Е, Лайман, това няма да се осъществи — отбеляза вождът, — поне не сега и не от теб. От този момент те свалям от поста.

Лайман пое този удар под кръста толкова хладнокръвно, че дори се изненада от себе си. Измери с поглед тримата, седнали със скръстени ръце върху издутите си шкембета, и накрая попита:

— На какво основание?

Вождът се усмихна престорено и отговори:

— Не съм длъжен да ти давам обяснение. Нарича се „освобождаване от длъжност по лично усмотрение“ и е ясно обяснено в нашите разпоредби. Като вожд имам право да наемам и уволнявам началниците на всички служби. Знаеш го.

— Да, разбира се.

Лайман впери поглед в тримата мъже. Даде си сметка, че всичко е приключило, и реши поне да се позабавлява.

— Значи големите момчета искат това разследване да се потули, така ли? Видеото няма да види бял свят. Загадките около катастрофата никога няма да бъдат разрешени. Един човек е убит, а на убиеца му се разминава. Редно ли ти се струва, вожде?

— Ще те помоля да напуснеш — изръмжа Илайъс Капъл.

— Това е моят кабинет и тук все още има мои вещи.

— Кабинетът вече не е твой. Намери си кашон и се омитай. Ще почакаме.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно. И побързай, ясно, неделя следобед е все пак.

— Не аз поисках тази среща.

— Млъквай, Лайман, и започни да действаш. Предай ми ключовете и оръжията си, не пипай папките, събери си партакешите и тръгвай. И още нещо: от само себе си се разбира, че е в твой интерес да си държиш езика зад зъбите.

— Естествено. Ние тук така правим, нали? Затваряме си очите, държим си езика зад зъбите и прикриваме големите момчета.

— Правилно си схванал, а това с езика зад зъбите за теб започва още сега — отсече вождът.

Лайман заотваря чекмеджетата.

 

 

Майкъл потропа на вратата на Лейси с известно притеснение, а когато отвори, най-лошите му страхове се потвърдиха. Гънтър още беше тук! Беше приседнал в края на леглото й и между двамата се мъдреше малка дъска за игра на табла. Той неохотно я вдигна и я остави върху дивана в импровизирания си офис. Майкъл и Лейси си побъбриха няколко минути, после Майкъл деликатно попита:

— Може ли да останем няколко минути насаме?

— Защо? — попита настойчиво Гънтър.

— Заради някои деликатни въпроси.

— Ако е служебно, според мен може да изчака до утре. В крайна сметка неделя вечер е, а тя не е в състояние да обсъжда делови въпроси. Ако става дума за катастрофата, разследването и всички тези простотии, няма да изляза от стаята. Сестра ми се нуждае от още едни уши и от моите съвети.

Лейси не се намеси. Майкъл вдигна ръце, предаде се и каза:

— Добре. Няма да говорим по работа.

Настани се на стол до леглото и погледна лицето й отстрани. Отокът беше спаднал почти напълно и синините избледняваха.

— Вечерял ли си? — попита Гънтър. — В кафенето има замразени сандвичи, които са поне отпреди две години и имат вкус на керемиди. Трудно е да ги препоръча човек, но съм изял три и още съм жив.

— Е, не, ще пропусна.

— А кафе? Не е хубаво, но може да се пие.

— Чудесна идея! С удоволствие — отговори Майкъл. Каквото и да е, само да излезе от стаята.

Гънтър намери обувките си и изчезна.

Без да губи време, Майкъл каза:

— Днес следобед се отбих у Върна. Както можеш да предположиш, разсипани са.

— Изпратих й имейл, но нямам отговор. Два пъти звъних и говорих с някой, който вдигаше мобилния й. Трябва да я видя.

— Точно за това искам да поговорим, но ще млъкна в мига, в който той влезе. Предпочитам да си остане между нас. Върна не знае на кой свят се намира, както би се чувствал всеки на нейно място. В шок е все още. Обаче постепенно се съвзема и не съм сигурен, че това, което чувам, ми харесва. Група близки на Хюго, сред които негови приятели от правния факултет, я отрупват със съвети. Имат някакви грандиозни идеи за съдебни дела, като голямата им цел са тапакола. Там се намира златната мина и те си мечтаят да я докопат. Честно казано, не познавам правото, занимаващо се със случаи на непозволено увреждане, и не мога да определя чия е отговорността. Само защото катастрофата е станала на територията на резервата, не означава, че индианците са виновни. Освен това катастрофата е обект на племенното право, а то е по-различно от нашето. Хюго беше държавен служител, затова Върна ще получава половината от заплатата му до края на живота си. Знаем, че не е много — Хюго имаше и застраховка „Живот“ за сто хиляди долара, която няма да е трудно тя да получи. Ще получи обезщетение и от застрахователите на откраднатия пикап. Според приятеля на семейството, който, изглежда, е главният говорител и е адски многословен, пикапът е застрахован в „Садърн Мючюъл“ и максимумът, който компанията би платила, е двеста и петдесет хиляди долара. Нищо че е бил откраднат, застраховката важала. Може да се наложи да заведат съдебно дело, но приятелят на Хюго явно смята, че шансовете им са добри. Аз не съм толкова сигурен. Оттам нататък положението е сложно. Много говореха да съдят „Тойота“ за неизправния колан и въздушната възглавница. Така и ти, и твоите застрахователи, току-виж, се окажете замесени и точно това не ми допадна в тона им.

— Шегуваш се, Майкъл. Върна обвинява мен, така ли?

— В момента тя обвинява всички. Съсипана е, ужасена е и не може да разсъждава рационално. Освен това не съм сигурен, че получава добри съвети. Останах с впечатлението, че тези хора, които са насядали край нейната маса, кроят планове да съдят всички, свързани по някакъв начин, дори съвсем косвено, със смъртта на Хюго. Спрягат и твоето име, а не чух Върна да възразява.

— Обсъждали са го пред теб?

— О, пет пари не дават. Къщата е пълна с народ и постоянно някой носи храна. Лели, чичовци, братовчеди, всеки може да си вземе кексче и да се настани на масата да изкаже мнение. Тръгнах си с неприятно предчувствие, Лейси.

— Не мога да повярвам, Майкъл. С Върна сме близки от години.

— Трябва да мине време. Време ти да оздравееш, време тя да оздравее. Върна е добър човек и когато излезе от шока, ще се опомни. Засега обаче на твое място бих запазил хладнокръвие.

— Не мога да повярвам — отново промърмори Лейси.

Гънтър нахълта в стаята с три чаши кафе, от които се издигаше пара.

— Ама това дори мирише лошо — отбеляза той.

Раздаде кафетата, извини се и отиде в тоалетната.

Майкъл се приведе към Лейси и прошепна:

— Кога си тръгва?

— Утре. Обещавам.

— Тъкмо навреме.