Джон Гришам
Таен свидетел (2)

2

Карлита им поднесе напитките — диетичен газиран сок за Лейси и Хюго и бутилка бира за Микс. Беше красива латиноамериканка, най-малко двайсет години по-млада от него, и видимо се зарадва на гостите, особено на присъствието на друга жена.

Лейси си записа нещо в бележника и каза:

— Един бърз въпрос. Телефонът, който използвахте преди петнайсет минути, е с различен номер от онзи, който използвахте миналата седмица.

— Ама това въпрос ли е? — отвърна Микс.

— Почти.

— Добре. Имам много предплатени карти. И се местя непрекъснато. Допускам, че вашият номер, който имам, е на служебен телефон, нали?

— Да. Не използваме личните си телефони за щатски дела, така че номерът ми едва ли ще се промени.

— Това май ще улесни нещата. Моите телефони се променят всеки месец, понякога и всяка седмица.

През първите пет минути от срещата всичко, казано от Микс, предизвика единствено нови въпроси. Лейси още беше кисела, че той не е спазил уговорката им за обяд, а и първите й впечатления от него не бяха добри.

— Окей, господин Микс, сега двамата с Хюго млъкваме и започвате да говорите вие. Разкажете ни историята си и ако има големи празнини, поради които ще трябва да се ровим и да действаме на сляпо, ще ни стане скучно и ще се приберем. Говорехте с недомлъвки по телефона и ме подмамихте да дойда тук, така че започвайте.

Микс погледна към Хюго, усмихна се и попита:

— Винаги ли е толкова рязка?

Хюго кимна, без да се усмихва. Скръсти ръце и зачака. Лейси остави химикалката си.

Микс отпи глътка бира и поде:

— Трийсет години бях адвокат в малка фирма в Пенсакола. Бяхме пет-шестима души. Навремето се справяхме добре и животът беше хубав. Един от първите ми клиенти беше строителен предприемач, наистина едра риба, строеше жилищни сгради, офиси, хотели, търговски центрове — типичните за Флорида постройки, които изникват за нула време. Никога не съм имал доверие на този човек, но той печелеше толкова, че накрая налапах въдицата. Забърка ме в някои сделки, от които получавах по нещо понякога, и известно време не беше зле. Започнах да мечтая как ще забогатея, което, поне във Флорида, може да ти навлече сериозни неприятности. Приятелят ми е подправял счетоводните книги и е трупал прекалено големи дългове — неща, за които не подозирах. Оказа се, че имало съмнителни заеми, всъщност сума ти съмнителни работи, пристигна ФБР с една от „касетъчните си бомби“ — Закона срещу рекета и корумпираните организации — и обвиниха половин Пенсакола, включително мен. Мнозина изгоряха: предприемачи, банкери, търговци на недвижими имоти, адвокати и разни шарлатани. Сигурно не сте чували за случая, защото разследвате съдии, не адвокати. Както и да е, аз изгубих самообладание, запях като канарче, извоювах си споразумение, признах се за виновен по обвинение в измамна схема с подвеждащи писма и прекарах шестнайсет месеца във федерален затвор. Изгубих адвокатските си права и си спечелих много врагове. Сега съм се спотаил. Кандидатствах за възстановяване на адвокатските ми права и успях. В момента имам само един клиент — човека, за когото ще говорим отсега нататък. Някакви въпроси? — Микс взе от празния стол ненадписана папка и я подаде на Лейси. — Ето информацията за мен. Статии от вестниците, извънсъдебното споразумение, всичко, което може да ви потрябва. Сега съм почтен човек, поне доколкото е възможно за бивш осъден престъпник, и всяка моя дума е истина.

— Какъв е настоящият ви адрес? — попита Хюго.

— Имам брат в Мъртъл Бийч и използвам неговия адрес за кореспонденция по правни въпроси. Карлита има жилище в Тампа, където получавам част от пощата си. Но живея на тази яхта. Имам телефони, факс, безжичен интернет, малка душкабина, студена бира и хубава жена. Щастлив съм. Обикаляме Флорида, рифовете, Бахамите. Благодарение на Чичо Сам не живея зле за пенсионер.

— Защо имате клиент? — попита Лейси, без да отдели внимание на папката.

— Той е приятел на стар приятел, който знае за тъмното ми минало и допуска, че срещу тлъст хонорар ще бъда склонен да рискувам. И е прав. Моят приятел ме издири и ме убеди да поема случая му. Не ме питайте как се казва клиентът ми, защото не знам. Моят приятел посредничи.

— Не знаете името на клиента си, така ли? — попита Лейси.

— Не, и не искам да го знам.

— Да питаме ли защо, или просто да приемем този факт? — попита Хюго.

— Първа празнина, господин Микс — заяви Лейси. — А ние не обичаме неясните работи. Или ни казвате всичко, или си тръгваме, без да вземем нищо със себе си.

— Спокойно де — каза Микс и отпи от бирата си. — Историята е дълга и ще отнеме известно време да я разкажа. Тя включва една камара пари, смайваща корупция и няколко твърде опасни типове, които, без да им мигне окото, ще ме свитнат, а също и клиента ми, и всеки, който задава много въпроси.

Настана дълго мълчание, докато Лейси и Хюго обмисляха думите му. Накрая тя попита:

— Тогава защо сте в играта?

— За пари. Клиентът ми възнамерява да поиска възнаграждение съгласно щатския закон за разобличителите на корупцията. Мечтае си да получи милиони. Аз ще взема солиден дял и ако всичко мине добре, няма да ми трябват повече клиенти.

— В такъв случай той трябва да е щатски служител — отбеляза Лейси.

— Познавам закона, госпожо Столц. Вие имате отговорна работа, аз не. Разполагам с предостатъчно време да проучвам параграфите на закона и прецедентите. Да, клиентът ми е служител на щата Флорида. Не, не мога да разкрия самоличността му, поне засега. Може би по някое време, когато парите вече са на масата, клиентът ми ще се съгласи да свидетелства при закрити врати, обаче сега, в началото, се страхува твърде много, за да подаде официална жалба от свое име до Комисията по съдийска етика.

— Не можем да действаме без подписана официална жалба — заяви Лейси. — Законът е недвусмислен, както ви е известно.

— Разбира се, че ми е известно. Затова аз ще подпиша жалбата.

— Под клетва ли? — попита Хюго.

— Да, съгласно изискванията. Убеден съм, че клиентът ми казва истината, и съм съгласен да се подпиша.

— И не се страхувате?

— Дълго живях в страх. Сигурно съм свикнал, макар че нещата могат да се влошат. — Микс се пресегна да вземе друга папка и извади няколко листа, които остави върху масата. — Преди шест месеца отидох в съда в Мъртъл Бийч и промених името си. Сега се казвам Грег Майърс и за жалбата ще използвам това име.

Лейси прочете съдебното решение от Южна Каролина и за пръв път се запита доколко разумно е било да дойде в Сейнт Огъстин, за да се срещне с този човек. Щатски служител, който се страхува да се разкрие. И адвокат, влязъл в правия път, който е толкова уплашен, че е отишъл в съда в друг щат и официално е променил името си. Бивш престъпник без действителен адрес.

Хюго също прочете съдебното решение и за пръв път от години му се прииска да е въоръжен.

— Значи в момента се укривате? — попита той.

— Да кажем, че просто наистина съм предпазлив, господин Хач. Аз съм опитен капитан, който познава водата, моретата, теченията, пясъчните и кораловите рифове, отдалечените плажове и скривалища много по-добре от всеки, който ме търси, ако изобщо има такъв.

— Е, определено звучите като човек, който се укрива — отбеляза Лейси.

Майърс просто кимна, сякаш в знак на съгласие. И тримата отпиха от напитките си. Най-сетне подухна и влажният топъл въздух се пораздвижи. Лейси разлисти документите в тънката папка и каза:

— Един въпрос. Личните ви неприятности със закона имат ли някаква връзка с нарушението на съдийската етика, което искате да обсъдим?

Майърс помълча, сякаш размишляваше над въпроса.

— Не.

— Да се върнем на загадъчния ви клиент. Имате ли пряк контакт с него?

— Никога не съм имал. Той отказва да използва електронна поща, обикновена поща, факс или проследим телефон. Разговаря с посредника, който или ме посещава лично, или ми си обажда от телефон за еднократна употреба. Странно е, отнема време, но е безопасно. Не остава нищо — никакви дири, никаква възможност за проследяване.

— А ако се наложи ей сега да се свържете с него, как ще го откриете?

— Не се е случвало. Сигурно ще се свържа с посредника и ще почакам час-два.

— Къде живее клиентът ви?

— Не съм сигурен. Някъде в северозападна част на Флорида.

Лейси въздъхна и двамата с Хюго се спогледаха.

— Добре, разкажете ни.

Майърс зарея поглед над водата, отвъд лодките. Спускаха подвижно мостче и той го наблюдаваше като омагьосан. Най-сетне каза:

— Историята има много глави, някои още се пишат. Целта на малката ни среща е да ви разкажа достатъчно, за да ви заинтригувам, но и да ви наплаша достатъчно, за да се оттеглите, ако пожелаете. В момента истинският въпрос е: искате ли да се замесите във всичко това?

— Налице ли е нарушение на съдийската етика? — попита Лейси.

— „Нарушение“ е адски слабо казано. Фактите, които са ми известни, включват корупция на ниво, което никога преди не е достигано в тази страна. Знаете ли, госпожо Столц и господин Хач, шестнайсетте месеца, които прекарах в затвора, не бяха пълна загуба на време. Направиха ме отговорник на правната библиотека и аз зарових нос в книгите. Проучих всяко дело за съдийска корупция, разглеждано някога във всичките петдесет щата. Разполагам с делата, бележките, всичко. Аз съм най-подходящият източник на информация, ако пожелаете да узнаете всичко. А в историята, която мога да ви разкажа, става дума за повече мръсни пари, отколкото във всички други истории, взети заедно. Тя включва и подкупи, и изнудване, и заплахи, нагласени съдебни процеси, поне две убийства и една несправедлива присъда. Човек с изфабрикувано обвинение гние в отделението на смъртниците на един час път от тук, а същинският престъпник вероятно в момента е на яхтата си — много по-хубава от моята.

Майърс замълча, отпи от бутилката си и ги изгледа самодоволно — радваше се, че е успял да прикове вниманието им.

— Въпросът е искате ли да се намесите. Това крие опасности.

— Защо потърсихте нас? Защо не ФБР? — попита Хюго.

— Имал съм вземане-даване с ФБР, господин Хач, и нещата завършиха зле. Не вярвам нито на тях, нито на който и да било със значка, особено в този щат.

— Напомням ви, че ние не носим оръжие, господин Майърс — каза Лейси. — Не сме криминални инспектори. Струва ми се, че имате нужда от намесата на няколко служби на федералното правителство.

— Но имате право да издействате призовки — отбеляза Майърс. — Може да изискате от всеки съдия в този щат да ви предостави всеки документ от кабинета си. Разполагате със значителна власт, госпожо Столц. Затова в редица отношения вие всъщност разследвате престъпна дейност.

— Така е, но не разполагаме с необходимия ресурс да се занимаваме с гангстери. Ако историята ви е вярна, лошите ще се окажат доста добре организирани.

— Чували ли сте за бандата „Морски вълци“? — попита Майърс след поредното продължително отпиване от бутилката.

— Не — отговори Хюго.

Лейси само поклати глава.

— Е, още една дълга история. Да, господин Хач, те са една добре организирана мафия. От много отдавна извършват престъпления, които не са ваша грижа, защото не включват представители на правосъдието. Но имат едно начинание, заради което са си купили съдия. А това вече ви засяга.

„Конспиратор“ се заклати при отплаването на старо корабче за лов на скариди и тримата се умълчаха за кратко.

— Ами ако откажем да се намесим? — попита Лейси. — Какво ще стане с историята ви тогава?

— Ако подам официална жалба, не сте ли длъжни да се намесите?

— На теория, да. Сигурна съм, знаете, че в срок от четирийсет и пет дни трябва да преценим дали жалбата е основателна. После уведомяваме обекта — тоест съответния съдия — и му стъжваме живота. Но освен това умеем ловко да пренебрегваме жалби.

— О, да — потвърди Хюго с усмивка. — Ние сме бюрократи. Адски ни бива да отклоняваме и да протакаме нещата.

— Но не можете да пренебрегнете тази жалба — възрази Майърс. — Злоупотребата е твърде голяма.

— Ако е твърде голяма, защо не е разкрита досега? — попита Лейси.

— За да се намерят повече доказателства. Защото не е имало подходящ момент. Причините са много, госпожо Столц, но най-важната е, че досега никой от знаещите за нея не е пожелал да се обади. Правя го аз. Всичко се свежда до следното: склонна ли е Комисията по съдийска етика да разследва най-корумпирания съдия в историята на американското правораздаване?

— Човек от нашите? — попита Лейси.

— Именно.

— Кога ще научим кой е той? — попита Хюго.

— Както разбирам, допускате, че е мъж.

— Нищо не допускаме.

— Това е добро начало.

 

 

Вятърът утихна, а въртящият се над главите им вентилатор само разместваше лепкавия въздух. Майърс, изглежда, последен от тримата си даде сметка, че ризите им са залепнали за кожата, и в качеството си на домакин пое инициативата:

— Да се поразходим да пийнем по нещо в заведението отсреща. Вътре имат мощен климатик.

Той грабна масленозелената си кожена чанта — поизносена и сякаш превърнала се в част от тялото му. Лейси се запита какво ли има вътре. Малък пистолет? Пари в брой, фалшив паспорт? Или друга папка? Докато крачеха по кея, тя попита:

— Това едно от обичайните ви заведения ли е?

— Защо да отговарям на този въпрос? — реагира с въпрос Майърс.

На Лейси й се прииска да си беше мълчала. Имаше си работа с потаен човек, който живееше така, сякаш главата му постоянно е под гилотината, а не с нехаен моряк, който обикаля пристанищата. Хюго поклати глава. Лейси се укори мислено.

По това време заведението беше празно и тримата се настаниха на маса с изглед към пристанището. След като се бяха пържили на жегата през последния един час, въздухът вътре им се стори направо леден. Студен чай за следователите, кафе за господин Майърс. Бяха сами, никой не би могъл да подслуша разговора им.

— Ами ако случаят не ни заинтригува достатъчно? — попита Хюго.

— Тогава вероятно ще мина на план Б, но никак не ми се иска. План Б включва пресата, двама мои познати репортери, но никой от тях не е изцяло благонадежден. Единият е в Мобил, другият — в Маями. Честно казано, подозирам, че бързо ще се подплашат.

— А откъде сте сигурен, че ние няма да се подплашим бързо, господин Майърс? — попита Лейси. — Вече ви обяснихме, че не сме свикнали да си имаме работа с гангстери. И бездруго сме претрупани с работа.

— Не се съмнявам. Кофти съдии колкото щеш.

— Всъщност не са много. Само няколко вмирисани риби, но има предостатъчно недоволни от присъдите, с които да се занимаваме. Много жалби, повечето без солидно основание.

— Ясно.

Майърс бавно свали авиаторските си очила и ги сложи върху масата. Очите му бяха подути и зачервени като на пияница насред кръг от светла кожа — контрастът го превръщаше в нещо като негатив на миеща мечка. Явно рядко сваляше очилата си. Озърна се отново, сякаш да се увери, че преследвачите му не са в ресторанта, и видимо се поуспокои.

— Разкажете ни за „Морските вълци“ — подкани го Хюго.

Майърс изсумтя и се ухили, все едно нямаше търпение да се раздрънка.

— Значи историята ви заинтригува, а?

— Нали ни повикахте, за да разказвате?

— Така е.

Сервитьорката остави питиетата им на масата и изчезна. Майърс отпи и поде:

— Сформират се преди около петдесет години. Нещо като банда от лоши момчета, които действат в различни части на Арканзас, Мисисипи и Луизиана — навсякъде, където успеят да подкупят някой шериф. Занимават се предимно с контрабанден алкохол, проституция, хазарт, старомодните грехове, струва ми се, но с много мускули и много трупове. Набелязват си окръг, в който алкохолът не е забранен, някой затънтен баптистки край, за предпочитане до границата, и разгръщат дейността си. На местните неизбежно им идва до гуша, избират нов шериф и негодниците напускат града. С течение на времето се установяват по крайбрежието на щата Мисисипи, край Билокси и Гълфпорт. Избегналите куршума са осъдени и вкарани в затвора. В началото на осемдесетте почти всички основатели на бандата вече ги няма, но са останали няколко от по-младото поколение. Когато в Билокси легализират хазарта, бизнесът им понася сериозен удар. Местят се във Флорида и откриват сладостта на фалшивите сделки със земя, както и шеметните печалби от трафика на кокаин. Натрупват много пари, реорганизират се и се превръщат в организация, наречена Крайбрежната мафия.

Хюго поклати глава.

— Израснал съм в Северна Флорида, завършил съм там колеж и правен факултет, живял съм в този край през целия си живот и през последните десет години разследвам случаи на съдийска корупция, но никога не съм чувал за Крайбрежната мафия.

— Не се рекламират и имената им не се появяват по вестниците. Едва ли някой техен член е арестуван през последните десет години. Мрежата е малка, много стегната и дисциплинирана. Подозирам, че повечето членове са кръвни роднини. Сигурно щяха да успеят да проникнат в редиците им, да ги разбият и да изпратят всички в затвора, ако не беше възходът на един човек, когото засега ще нарека Омар. Зъл тип, но много умен. В средата на осемдесетте Омар отвел бандата в Южна Флорида, която по онова време била кота нула в трафика на кокаин. Преживели няколко много успешни години, после всичко станало на пух и прах, когато пътищата им се пресекли с някакви колумбийци. Омар бил прострелян. Брат му също, но не оцелял и тялото му така и не било открито. Избягали от Маями, но не и от Флорида. Омар е блестящ престъпен ум и преди около двайсет години се запалил по идеята да построи казина на индианска земя.

— Защо ли не съм изненадана? — промърмори Лейси.

— Именно. Както сигурно знаете, сега във Флорида има девет индиански казина, седем от които са собственост на семинолите, които несъмнено са най-голямото племе и едно от трите, признати от федералното правителство. Взети заедно, казината на семинолите имат приходи от четири милиарда долара годишно. Неустоима перспектива за Омар и хората му.

— Значи вашата история включва организирана престъпност, индиански собственици на казина и подкупен съдия, които са се сдушили помежду си?

— Добро обобщение.

— Само че индианските въпроси са под юрисдикцията на ФБР — отбеляза Хюго.

— Така е. ФБР не са проявили нито капка желание да погнат индианците за някакво нарушение. Освен това, господин Хач, повтарям и ви моля добре да ме чуете: не желая да си имам работа с ФБР. Не те разполагат с фактите, аз ги споделям с вас.

— Кога ще научим цялата история? — попита Лейси.

— Веднага щом шефът ви, господин Гайзмар, даде зелена светлина. Говорете с него, предайте му думите ми, постарайте се да проумее опасностите, на които ще се изложим, и щом той ми съобщи по телефона, че Комисията по съдийска етика ще приеме сериозно моята официална жалба и ще проведе пълно разследване, аз ще попълня възможно най-много празнини в разказа си.

Хюго потропа с кокалчетата на пръстите си по масата и се замисли за семейството си. Лейси наблюдаваше как още едно корабче за скариди се провира през пристанището и се запита как ли ще реагира Гайзмар. Майърс ги наблюдаваше и почти ги съжали.