Джон Гришам
Таен свидетел (8)

8

Уилтън Мейс живееше в тухлена къща на две нива, която се намираше до чакълест път на три километра от казиното. По телефона той реагира уклончиво на молбата за разговор и каза, че ще се посъветва с брат си. Звънна на Хюго на следващия ден и се съгласи да се срещнат. Очакваше ги, седнал в шезлонг под едно дърво до навеса за автомобили, пъдеше мухите и пиеше чай с лед. Имаше облаци и не беше чак толкова топло. Уилтън предложи чай и на Лейси и Хюго, но те отклониха поканата. Посочи им два други сгъваеми стола и те седнаха. Малко дете с памперс лежеше в надуваемо басейнче в задния двор под бдителния поглед на баба си.

Уилтън беше с три години по-млад от Джуниър и спокойно можеше да мине за негов близнак. Мургава кожа, тъмни очи, дълга прошарена коса почти до раменете. Гласът му беше плътен като на Джуниър и той сякаш претегляше всяка сричка.

— Това внукът ви ли е? — попита Лейси в опит да стопи леда, защото Уилтън не показваше никакъв интерес да го направи.

— Внучката ми, първата. А това е жена ми Нел.

— Миналата седмица се срещнахме с Джуниър в затвора — каза Хюго.

— Благодаря ви, че сте го посетили. Аз ходя два пъти месечно и знам, че това не е най-приятният начин да прекараш деня. Джуниър е забравен от своите, а това е съсипващо, особено за горд човек като брат ми.

— Той каза, че повечето хора в резервата вярват, че той е убил съпругата си и Сон Разко — отбеляза Лейси.

Уилтън дълго кима и накрая каза:

— Така е. Историята е интригуваща, лесно се повтаря, лесно е да й повярваш. Спипал ги заедно в леглото и ги застрелял.

— Да допуснем ли, че двамата сте разговаряли, след като го посетихме? — попита Хюго.

— Обадих му се вчера. Има право да говори по телефона двайсет минути дневно. Каза ми с какво сте се заели.

— Той спомена, че сте се опитали да си намерите работа в казиното, но сте ударили на камък. Ще ни обясните ли? — попита Лейси.

— Просто е. Племето е разделено на две и двете страни държат на своето. Така е още от референдума за хазарта. Победителите построиха казиното и техният вожд управлява всичко, включително кого наемат и кого уволняват. Аз бях от другата страна, затова не успях да си намеря работа. За казиното трябват две хиляди души и повечето са външни. Онези тапакола, които искат да работят там, трябва да подкрепят правилната политика, за да получат работа.

— Значи още се вихрят силни страсти? — попита Хюго.

Уилтън изсумтя и се усмихна.

— Все едно сме две различни племена, и то кръвни врагове. Няма никакви опити за помиряване. Всъщност никой не го иска.

— Джуниър твърди, че двамата със Сон не са били прави да се противопоставят на казиното, защото то се е оказало полезно за племето — каза Лейси. — Вие съгласен ли сте?

Последва още една дълга пауза, докато Уилтън подреди мислите си. Внучката му се разплака и беше внесена вътре. Той отпи глътка чай и каза:

— Винаги е трудно човек да признае грешката си, но ми се струва, че ние сбъркахме. Казиното ни избави от бедност и ни донесе хубави придобивки, а това е положителна страна, при това голяма. Ние сме по-здрави, по-щастливи и по-защитени. Приятно е да гледаш как толкова хора се стичат тук и ни оставят парите си. Имаме усещането, че най-накрая си възвръщаме нещо, че това е един вид отмъщение. Някои от нас обаче съжаляват, че животът им зависи от подаяния. Безделието води до беди — пие се повече алкохол, децата ни все повече употребяват наркотици.

— Ако има такова благоденствие, защо няма по-голяма раждаемост? — попита Хюго.

— От глупост. Повечето членове на съвета са идиоти и създават лоши наредби. Когато една жена навърши осемнайсет, има право да получава месечния си чек, който от години е пет хиляди долара. Но ако се омъжи, сумата намалява наполовина. Аз получавам пет хиляди, но жена ми — две и петстотин. Затова все повече млади жени не бързат да се омъжват. Мъжете пият и причиняват проблеми, така че защо да си навличат главоболия със съпруг, когато без него ще получават повече пари? Има и теория, че намаляването на нашето население ще означава по-тлъсти чекове за оцелелите. За да бъде здраво обществото ни, трябва да инвестираме в децата.

Лейси погледна към Хюго и каза:

— Трябва да поговорим за Макдоувър.

— Не знам много за съдийката — отговори Уилтън. — Присъствах на процеса и според мен тя беше твърде млада и неопитна. Не направи нищо, за да защити правата на брат ми. Атакуваха я на обжалванията, но присъдата й беше потвърдена, често пъти с нищожна разлика в гласовете.

— Чели ли сте обжалванията? — попита Хюго.

— Чел съм всичко, господин Хач. Многократно. Брат ми може да умре за престъпление, което не е извършил. Най-малкото, което мога да направя, е да се запозная с всяка подробност и да го подкрепям. А както виждате, разполагам и с предостатъчно време.

— Имаше ли Сон Разко връзка със съпругата на Джуниър? — попита Хюго.

— Почти невероятно е, но както знаете, всичко е възможно в това отношение. Сон беше принципен и нравствен човек, освен това беше щастливо женен. Аз лично не вярвам, че е имал връзка със снаха ми.

— Кой ги е убил тогава?

— Не знам. Скоро след откриването на казиното започнахме да получаваме своя дял, макар и по-малък. По онова време бях шофьор на камион и с моята заплата и надниците на жена ми като готвачка, плюс чековете за дивидентите ни, успяхме да спестим двайсет и пет хиляди долара. Дадох парите на частен следовател в Пенсакола. Уж беше един от най-добрите. Той рови почти година, но не откри нищо. Брат ми имаше ужасен адвокат по време на процеса — невежо хлапе без никакъв опит в съдебната зала, но на обжалванията имаше добри адвокати. Те също ровиха много години и не откриха нищо. Не мога да ви дам името на заподозрян, господин Хач. Иска ми се да можех. Брат ми беше натопен по перфектен начин и, изглежда, щатът Флорида в крайна сметка ще го убие.

— Познавате ли мъж на име Вон Дюбоуз? — попита Лейси.

— Чувал съм името, но не го познавам лично.

— Каква репутация има?

Уилтън издрънча с кубчетата лед в чашата и изведнъж доби уморен вид. На Лейси й дожаля за него и се опита да си представи колко е тежко брат ти да очаква изпълнението на смъртната си присъда, особено ако вярваш в невинността му. Накрая той каза:

— Навремето тук се носеше легендата, че изпечен мошеник на име Дюбоуз е мозъкът зад всичко това — казиното, комплексите край него, бързото застрояване оттук до крайбрежието. Легендата обхвана и убийствата на Сон и Айлийн. Вече отшумя обаче, помете я вълната от развлечения, пари, джакпоти, водни пързалки и безплатни питиета, да не говорим за социалните придобивки. Вече няма значение, защото животът е хубав. Ако този човек наистина съществува и е замесен във всичко това, никой не дава и пет пари, никой не желае да му създава неприятности. Дори да влезе в казиното и да признае истината, ще го боготворят като герой. Благодарение на него се случи всичко.

— Вие какво мислите?

— Няма значение какво мисля аз, господин Хач.

— Добре, няма значение, но въпреки това съм любопитен.

— Да, в строителството на казиното бяха замесени престъпни елементи, чиито имена и лица са неизвестни. Те все още получават своя дял. Използват оръжия и здравата са сплашили вожда и неговите приятели.

— Какъв е шансът ни да открием някой, който работи в казиното и е склонен да разговаря с нас?

Уилтън се разсмя искрено и когато се успокои, промърмори:

— Вие просто не разбирате. — Той отново издрънка с леда си и зарея поглед към отсрещната страна на пътя.

Лейси и Хюго зачакаха.

След дълга пауза индианецът продължи:

— Като племе, народ, раса, ние не се доверяваме на външни хора. Не говорим. Да, вярно е, че седя тук и си приказвам с вас, но по най-общи теми. Не издаваме тайни на никого, при никакви обстоятелства. Просто не ни е в кръвта. Презирам хората от моето племе, които подкрепят другата страна, но никога няма да ви кажа нищо за тях.

— Може би недоволен служител — настоя Лейси, — някой, който не е толкова благоразумен като вас. При цялото това разделение и недоверие сигурно има и зле настроени срещу вожда и неговата клика.

— Има хора, които мразят вожда, но не забравяйте, че той получи седемдесет процента от гласовете при последните избори. Вътрешният му кръг е много сплотен. Бръкнали са с две ръце в кацата с меда и всички са доволни. Буквално невъзможно е да се намери доносник отвътре. — Уилтън се умълча. Последва друга дълга пауза, която явно никак не го смущаваше. Накрая каза: — Бих ви посъветвал да внимавате. Ако съдия Макдоувър е на страната на тези мошеници, значи я закрилят хора, които обичат насилието и заплахите. Това е индианска територия и всички закони и правила, които важат извън нея и управляват обществото, всичко, в което вярвате вие, тук е неприложимо. Ние се управляваме сами. Ние създаваме законите си. Нито щатът Флорида, нито федералното правителство имат сериозно влияние в делата ни, особено по отношение на казиното.

Разделиха се с него около час по-късно, без да узнаят нищо полезно — бяха получили само едно предупреждение, — и се върнаха на шосето на тапакола, четирилентовия път, построен с цел да източи някой и друг долар. Близо до входа на резервата спряха на една будка и платиха пет долара за привилегията да продължат.

— Сигурно съдебното решение на съдия Макдоувър е спряло движението точно на това място — предположи Хюго.

— Прочете ли документите по делото? — попита Лейси.

— Прочетох резюмето на Садел. Макдоувър твърдяла, че пътят е заплаха за общественото здраве и го блокирала с шерифи в продължение на шест дни. През две хиляди и първа, преди десет години.

— Представяш ли си какъв разговор са водили двамата с Вон Дюбоуз?

— Тя има късмет, че не са й пуснали куршум.

— Не, твърде умна е, за да допусне такова нещо. Дюбоуз също. Успели са да намерят допирни точки и наложената забрана е вдигната.

Веднага след будката ги посрещнаха безвкусни табели, които ги предупреждаваха, че са на територията на тапакола. Други табели указваха пътя към „Рабит Рън“, а в далечината се виждаха вълнообразните редици жилища и къщи покрай всеки феъруей. Комплексът граничеше с резервата, както бе изтъкнал Грег Майърс, и човек можеше за пет минути да стигне пеша от магазина за голф екипировка до казиното. На картата границата на индианската земя беше по-неравна и лъкатушеща от очертанията на избирателен район. Дюбоуз и хората му бяха придобили повечето околни имоти. А някой, вероятно лично Дюбоуз, беше избрал местоположението на казиното максимално близо до земята си. Блестящ план.

Направиха широк завой и пред тях се възправи внушителното казино. Импозантният му вход по средата беше облян в неонова светлина и въртящи се прожектори. От двете му страни се издигаха високи хотели. Паркираха на препълнен паркинг и се качиха на автобусната совалка до входа, където се разделиха и един час обикаляха игралните зали. Срещнаха се в четири следобед на кафе в бар с изглед към масите за игра на зарове и блекджек и наблюдаваха какво става. Насред звучащата музика, неспирното тракане на ротативките, които изсипваха монети на победителите, оживените викове край една маса за залагания и необузданите възгласи на препили хора ставаше ясно, че се въртят сериозни пари.