Джон Гришам
Таен свидетел (15)

15

Гайзмар беше в болницата в осем сутринта в четвъртък. Отби се в чакалнята да види Ан Столц, която седеше там сама. Жизнените показатели на Лейси оставаха стабилни. От снощи лекарите бяха спрели барбитуратите и тя постепенно се събуждаше. Трийсет минути по-късно една медицинска сестра дойде при Ан да й съобщи, че дъщеря й е дошла в съзнание.

— Аз ще й съобщя новината за Хюго — каза Гайзмар. — Вие влезте първа, ще дойда след малко.

Тъй като Лейси все още се намираше в интензивното, Майкъл не беше молил да го пуснат при нея. Когато влезе, се изуми от състоянието на лицето й. Беше натъртено, цялото червено и мораво, с ожулвания и прорезни рани, подуто до неузнаваемост. Очите й почти не се виждаха през тесните цепки под отеклите клепачи. Ендотрахеалната тръба бе закрепена с лепенка в ъгъла на устата й. Майкъл нежно докосна ръката й и я поздрави.

Тя кимна и се опита да промърмори нещо, но тръбата й пречеше. Ан Столц седеше на стола и бършеше сълзите си.

— Как си, Лейси? — попита Майкъл, който едва съумяваше да овладее емоциите си. Толкова красиво лице, а така обезобразено.

Тя кимна леко.

— Нищо не съм й казала — тихо прошепна Ан.

В стаята влезе медицинска сестра и застана до леглото. Майкъл се приближи още малко и каза:

— Сблъскали сте се челно. Ужасна катастрофа, Лейси. — Преглътна мъчително, погледна към Ан и каза: — Лейси, Хюго не оцеля… Хюго загина.

Тя изстена ужасено и тесните цепки се затвориха. Стисна ръката на Майкъл.

Очите му се насълзиха и той продължи:

— Вината не е твоя, Лейси, трябва да го знаеш. Вината не е твоя.

Тя отново изстена и леко поклати глава.

От другата страна на леглото се появи лекар и впери поглед в пациентката.

— Лейси, аз съм доктор Хънт — представи се той. — Беше в безсъзнание четирийсет и осем часа. Чуваш ли ме?

Тя кимна и си пое дъх. Една сълза се процеди между отеклите клепачи и потече по лявата й буза.

Лекарят направи кратък преглед, като задаваше въпроси, караше я да следи с очи показалеца му и да поглежда към предмети в другия край на стаята. Тя реагираше добре, макар и с известно колебание.

— Боли ли те главата? — попита той.

Лейси кимна. Да.

Доктор Хънт погледна медицинската сестра и разпореди болкоуспокояващо. После погледна към Майкъл и каза:

— Може да си поговорите няколко минути, но не за катастрофата. Разбирам, че полицията иска да я разпита, само че това няма да стане скоро. Ще видим как ще се почувства след няколко дни.

После лекарят се отдръпна от леглото и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Майкъл погледна към Ан.

— Трябва да обсъдим нещо поверително, ако не възразявате. Само за малко. — Ан кимна и също излезе. — Лейси, в понеделник вечерта носеше ли си служебния телефон?

Тя кимна.

— Няма го, телефона на Хюго също. Полицията е претърсила колата ти и наоколо. Търсили са навсякъде, но мобилните ги няма. Не ме карай да обяснявам, защото не мога. Но ако тези хора са хакнал и телефона ти, трябва да допуснем, че могат да намерят Майърс.

Цепките се разшириха леко и тя продължи да кима.

— Нашият техник твърди, че на практика е невъзможно телефоните ви да бъдат хакнати, но знам ли, все пак има някаква вероятност. Имаш ли номера на Майърс?

Тя кимна. Да.

— В папката?

Лейси пак кимна.

— Чудесно. Ще се заема.

Надникна още един лекар, който искаше да я прегледа. Майкъл беше направил достатъчно за едно посещение. Беше изпълнил мисията, която всяваше у него ужас, и явно нямаше да може да зададе още въпроси за случилото се в понеделник през нощта. Приведе се още малко към нея и каза:

— Лейси, трябва да тръгвам. Ще предам на Върна, че си добре и че мислиш за тях.

Лейси отново заплака.

 

 

Един час по-късно медицинските сестри я откачиха от апарата за командно дишане. Жизнените показатели на Лейси бяха нормални. Цяла сутрин в четвъртък тя ту се унасяше, ту се събуждаше, но към обед започна да й омръзва да спи толкова много. Гласът й беше прегракнал и немощен, но с всеки изминал час укрепваше. Тя си поговори с Ан, с леля Труди и вуйчо Роналд — човек, когото никога не бе харесвала, но когото ценеше.

В интензивното отделение имаше ограничен брой стаи и когато Лейси се стабилизира, лекарите решиха да я преместят в самостоятелна стая. Промяната съвпадна с пристигането на по-големия и единствен брат на Лейси, Гънтър. Както обикновено, чуха Гънтър още преди той да се появи. Спореше с две медицински сестри в коридора относно броя посетители, които допускаха едновременно в болничните стаи. По правило бяха трима. Гънтър намираше това за налудничаво. Беше шофирал от Атланта, без да спира, за да види по-малката си сестра, и ако на персонала това не му харесвало, можели да повикат охраната. Но тогава той щял да повика адвокатите си.

Кънтящият му глас обикновено предвещаваше проблеми, но в този момент бе музика за ушите на Лейси. Тя дори се изкиска, при което тялото я заболя от главата до коленете.

— Ето го и него — каза Ан Столц.

Труди и Роналд застанаха нащрек, сякаш очакваха нещо неприятно. Вратата се отвори със замах без предварително почукване и Гънтър влетя вътре, следван от една сестра. Лепна бърза целувка на челото на майка си, не обърна никакво внимание на леля си и вуйчо си и се надвеси над Лейси.

— Боже, кой те подреди така, скъпа? — попита той и я целуна по челото.

Тя се помъчи да се усмихне.

Гънтър се озърна и каза:

— Здрасти, Труди. Здравей, Роналд. И си вземете „довиждане“, защото се налага да почакате в коридора. Ей тази лоша сестра заплашва да повика охраната заради някакво произволно и безумно правило, което са наложили в тази забравена от бога дупка.

Труди зарови из чантата си, а Роналд отговори:

— Ние така и така си тръгваме. Ще се върнем след няколко часа.

Двамата побързаха да излязат от стаята, видимо доволни, че ще са по-далече от Гънтър. Той измери сестрата с гневен поглед и уточни:

— Един, двама — двама посетители сме. Аз и майка ми. Не можете ли да броите? Сега, след като всичко е по правилата, ще ни оставите ли насаме, ако обичате?

Сестра Рачет с удоволствие се оттегли. Ан поклати глава. На Лейси й идеше да прихне, но знаеше, че ще бъде твърде болезнено.

В зависимост от годината и дори от месеца Гънтър Столц беше или един от десетимата най-добри строителни предприемачи на търговски обекти в Атланта, или един от петимата най-авантюристични играчи в този бизнес, които бяха силно застрашени от банкрут. На четирийсет и една години, той беше обявявал фалит най-малко два пъти досега и, изглежда, беше обречен да живее в това рисковано положение, в което някои предприемачи явно процъфтяваха. Когато времената бяха добри, а парите — евтини, Гънтър теглеше огромни заеми, строеше като бесен и харчеше на поразия. Щом пазарът се обърнеше против него, той се криеше от банките и на пожар разпродаваше активи на безценица. При него нямаше средно положение, нямаше и помен от благоразумно планиране и още по-малко от спестовност. Когато изпаднеше на дъното, Гънтър не преставаше да се надява на по-светло бъдеще, а когато беше на върха, пилееше като луд и забравяше трудните времена. Атланта никога нямаше да престане да се разраства и неговото житейско призвание беше да я пълни с още молове и бизнес центрове.

По време на краткото му нашествие Лейси вече беше доловила една важна подробност — фактът, че той беше шофирал от Атланта, вместо да пристигне с частен самолет, беше ясен знак, че делата му не вървят добре.

Почти долепил нос до нейния, Гънтър каза:

— Съжалявам, че не пристигнах по-рано, Лейси. Бях в Рим с Мелани и се прибрах възможно най-бързо. Как се чувстваш, скъпа?

— Била съм и по-добре — отговори тя дрезгаво.

Имаше огромна вероятност брат й да не е стъпвал в Рим от години. Един от номерата му беше да подхвърля имена на хубави места. Мелани беше втората му съпруга, жена, която Лейси ненавиждаше и, за щастие, срещаше рядко.

— Сестра ти се събуди днес сутринта — обади се Ан от стола си. — Щеше да е загуба на време да пристигнеш по-рано.

— А ти как си, майко? — попита той, без да поглежда Ан.

— Добре, благодаря, че попита. Нужно ли беше да се държиш толкова грубо с Труди и Роналд?

И просто изневиделица семейното напрежение изпълни въздуха. Гънтър си пое дълбоко въздух и за разлика от друг път подмина думите й. Все още взрян в сестра си, той каза:

— Четох вестниците. Ужас! А приятелят ти е загинал, така ли, Лейси? Не мога да повярвам. Какво се случи?

— Лекарят каза, че тя не бива да говори за инцидента — намеси се Ан.

Гънтър изгледа свирепо майка си.

— Пет пари не давам какво казва лекарят. Аз съм тук и ако искам да си поговоря със сестра ми, никой не може да ми нарежда по какви теми. — Обърна се към Лейси и попита: — Какво се случи, Лейси? Кой караше другата кола?

— Още не се е осъзнала, Гънтър — обади се Ан. — Беше в кома от понеделник през нощта. Не насилвай нещата, моля ти се.

Само че Гънтър не умееше да се сдържа.

— Познавам страхотен адвокат — каза той, — ще съдим това копеле за всичко, което притежава. Вината е изцяло негова, нали, Лейси?

Ан въздъхна колкото се може по-шумно, изправи се и излезе от стаята.

Лейси поклати глава и отговори:

— Не помня.

После затвори очи и заспа.

 

 

В средата на следобеда Гънтър беше окупирал половината стая на Лейси. Беше подредил два стола, една количка за храна, нощно шкафче, върху което преди имаше лампа, и малък разтегателен диван в конфигурация, която му позволяваше да се обгради с лаптопа си, айпада си, не един, а два мобилни телефона и купчина листове. Сестра Рачет беше възразила, но бързо разбра, че всеки неин коментар ще бъде посрещан с язвителен и заплашителен отговор. Труди и Роналд се отбиха след няколко часа да проверят как е Лейси, но останаха с усещането, че се натрапват. Накрая и Ан се призна за победена. По-късно през деня съобщи на двете си деца, че се връща в Клиъруотър за ден-два, но ще дойде пак при първа възможност, а Лейси да й звънне, ако се нуждае от нещо.

Докато Лейси спеше, Гънтър или говореше по телефона, или работеше настървено, но безшумно на лаптопа си. А когато беше будна, той или долепяше лице до нейното, или ръмжеше по телефона, докато поредната му сделка беше на ръба на провала. Неведнъж тормозеше сестрите и санитарките да му носят кафе, а когато то не се материализираше пред него, слизаше с гръм и трясък в кафенето, където обявяваше храната за „отвратителна“. Лекарите идваха на визитация и го оглеждаха, готови за всякакви сблъсъци, ала се стараеха да не го провокират.

За Лейси обаче енергията му беше заразителна, дори стимулираща. Той я забавляваше, макар че тя още се боеше да се смее. Веднъж, когато се събуди, го завари да стои до леглото й и да трие сълзите от бузите си.

В седем часа вечерта сестра Рачет се появи отново и съобщи, че дежурството й приключва. Попита Гънтър какви са му плановете и той отговори доста рязко:

— Няма да си тръгна. Това паянтово диванче неслучайно е тук. А за цената, която вземате, можехте да подсигурите нещо по-свястно. Мамка му, войнишките нарове са по-удобни.

— Ще предам на управата — отговори тя. — Ще се видим утре сутрин, Лейси.

— Ама че кучка — измърмори Гънтър достатъчно силно, за да го чуе сестрата, докато затваряше вратата.

За вечеря натъпка сестра си със сладолед и желе, а самият той не хапна нищо. Гледаха повторения на сериала „Приятели“, докато тя се измори. Когато задряма, брат й се върна в гнездото си и се зае да пише бясно имейли, без да дава никакви признаци, че ще забави темпото.

През цялата вечер влизаха и излизаха медицински сестри. Отначало Гънтър роптаеше заради шума, който вдигаха, но после се успокои, когато една хубавица, която му хареса, му даде ксанакс. В полунощ той вече хъркаше на неудобното диванче.

 

 

Към пет часа в петък сутринта Лейси се размърда и застена. Спеше и сънуваше, но сънят й не беше приятен. Гънтър я потупа по ръката, увери я шепнешком, че всичко ще се оправи и че тя след нула време ще си бъде отново у дома. Лейси се събуди, стресната и задъхана.

— Какво има? — попита я той.

— Малко вода — помоли тя и Гънтър й поднесе шишето със сламката. Лейси отпи дълга глътка и той избърса устата й. — Видях го, Гънтър, видях пикапа точно преди да се блъснем. Хюго изкрещя, аз погледнах напред и ужас, точно срещу нас имаше ярки фарове. После всичко стана черно.

— Браво, моето момиче. Помниш ли някакъв звук? Може би сблъсъка или отварянето на въздушната възглавница в лицето ти.

— Може би, не съм сигурна.

— Видя ли шофьора?

— Не, нищо, само фаровете, ослепителни фарове. Случи се много бързо, Гънтър. Нямах време да реагирам.

— Разбира се. Вината не е твоя. Пикапът е пресякъл средната линия.

— Така е, наистина я пресече.

Лейси отново затвори очи, после минаха няколко секунди, преди брат й да си даде сметка, че тя плаче.

— Всичко е наред, сестричке. Всичко е наред.

— Не е истина, че Хюго е мъртъв, нали, Гънтър?

— Напротив, Лейси. Трябва да го приемеш, да повярваш и да престанеш да питаш дали е истина. Хюго е мъртъв.

Тя се разплака и той не можеше да направи нищо. Сърцето му се късаше за нея, докато тя ридаеше и скърбеше за приятеля си. Накрая, за щастие, Лейси заспа.