Джон Гришам
Таен свидетел (33)

33

С наближаването на есента „Сърфбрейкър“ се подготвяше за ежегодното нашествие на канадците. Фоайето беше притихнало, басейнът и паркингът бяха празни.

Клайд Уестбей се качи с асансьора до третия етаж, за да провери набързо как върви ремонтът на една от стаите. Гост по шорти и сандали влезе в асансьора точно преди да се затвори вратата, и натисна копчето за шестия етаж. Когато асансьорът потегли, гостът попита:

— Имате ли няколко минути, господин Уестбей?

Клайд го погледна и на свой ред попита:

— Гост на хотела ли сте?

— Да. Настанен съм в апартамент „Делфин“. Казвам се Али Пачеко, ФБР.

Погледът на Клайд се плъзна надолу към сандалите, когато Пачеко извади значката си.

— Какво търси ФБР в моя хотел?

— Плаща тлъста сума за сносен апартамент. Тук сме, за да поговорим с вас.

Асансьорът спря на третия етаж, но Клайд не слезе. Никой не се качи. Вратата се затвори и двамата продължиха нагоре.

— Може пък в момента да съм зает.

— Ние също. Само няколко въпроса, това е.

Клайд сви рамене и слезе на шестия етаж. Последва Пачеко до края на коридора и го изчака да отвори вратата на апартамент „Делфин“.

— Харесва ли ви хотелът ми? — попита Клайд.

— Става. Румсървисът е кофти. Сутринта намерих хлебарка в душкабината. Умряла.

Вътре имаше още трима мъже, всичките по шорти и сандали, както и млада жена, която сякаш се готвеше да играе тенис. Мъжете бяха от ФБР. Жената беше заместник-прокурор Ребека Уеб.

Уестбей огледа просторната стая и каза:

— Е, това събиране не ми допада особено. Мисля, че мога да ви наредя да напуснете хотела ми.

— Разбира се, и ние с удоволствие ще си тръгнем — увери го Пачеко, — но вие идвате с нас, с белезници на китките и вериги на глезените. Ще ви изведем показно през главното фоайе, специално за гостите и служителите ви. Може дори да подшушнем на местните репортери.

— Арестуван ли съм?

— Да, за предумишлено убийство.

Лицето му пребледня и коленете му омекнаха. Олюля се към един фотьойл и тежко се отпусна на него. Агент Хан му подаде бутилка вода, която той загълта жадно и разля част от нея по брадичката си. Пое си дълбоко въздух и се взря поред в очите на агентите, отчаяно търсейки помощ. Невинен човек на негово място вече би запротестирал. Най-накрая Уестбей успя да промърмори:

— Не мога да повярвам, че се случва.

Но се случваше, с живота на Уестбей беше свършено. Това бе началото на неговия кошмар.

Ребека Уеб постави няколко документа в скута си и каза:

— Това е обвинителният акт, вече подпечатан, след като вчера федерално голямо жури в Талахаси реши да бъдете подведен под отговорност. Ще бъдете съден за предумишлено убийство. Убийството на Хюго Хач е извършено чрез наемник, което е утежняващо вината обстоятелство и го превръща в престъпление, наказуемо със смърт. Освен това откраднатият пикап, който сте закупили в брой, е прекосил щатска граница. Не много умно.

— Не съм го направил — почти простена той. — Кълна се.

— Кълни се колкото щеш, Клайд, няма да ти помогне — обади се Пачеко с подигравателно съчувствена физиономия.

— Искам адвокат.

— Страхотно. Веднага ще ти го осигурим, но преди това малко документация. Хайде да отидем на масичката и да си поприказваме.

Масичката беше ниска и кръгла, само с два стола. Уестбей седна на единия, а Пачеко седна срещу него. Хан и другите двама агенти застанаха зад Пачеко — демонстрация на сила, която беше плашеща въпреки тениските, шортите и сандалите.

— Доколкото ни е известно, ти нямаш криминално досие, нали?

— Да.

— Това първият ти арест ли е?

— Да, така мисля.

Всъщност му беше трудно да мисли. Беше зашеметен и очите му се стрелкаха от лице на лице.

Пачеко бавно и отчетливо му прочете правата, после му подаде лист хартия с напечатан текст. Той клатеше глава, докато четеше, и лицето му най-сетне започна да възвръща цвета си. Подписа се най-долу с химикалка, която Пачеко услужливо му подаде.

— Имам ли право да се обадя по телефона? — попита Уестбей.

— Разбира се, но трябва да знаеш, че подслушваме всичките ти разговори през последните три дни. Имаш два мобилни телефона, поне ние знаем за толкова, и ако използваш някой от тях сега, ще чуем всяка дума.

— Моля? — възкликна невярващо Уестбей.

Госпожа Уеб извади нови документи и ги остави върху масичката.

— Ето заповедта за подслушване на телефоните ви, подписана от съдия.

— Явно използваш айфона за повечето си лични разговори — отбеляза Пачеко. — Нокията ти се плаща от хотела и, изглежда, по нея говориш предимно по работа и с приятелката си Тами Джеймс, която преди е била сервитьорка в „Хутърс“. Допускам, че жена ти не знае за госпожица Тами.

Клайд зяпна, но не отрони нито дума. Възможно ли беше разкритието за Тами да го тревожи повече от обвиненията в убийство? Може би, но в главата му цареше безпорядък и нищо не изглеждаше смислено.

Пачеко продължи с огромно удоволствие:

— Между другото, имаме заповед и за телефона на Тами, а тя пък спи и с някакъв тип на име Бърк и с един Уолтър, може да има и други. Ти обаче забрави за Тами, защото шансовете ти някога отново да докоснеш топлото й тяло са нищожни.

Нещо изгъргори дълбоко в гърлото на Уестбей — звук, който само един агент успя да разгадае. Той грабна пластмасово кошче за смет и го подаде на Уестбей точно когато той се извърна, борейки се с пристъпите на гадене. Лицето му стана кървавочервено, докато се давеше и хриптеше, и най-сетне успя да повърне. Всички отместиха поглед за няколко секунди, макар че звуците бяха не по-малко противни. Когато цялата му закуска вече беше на дъното на кошчето, Уестбей обърса уста с опакото на дланта си. Главата му остана наведена и той започна да хлипа. Подадоха му влажна кърпичка, с която отново изтри устата си. Накрая седна с изправен гръб и стисна зъби, сякаш се беше мобилизирал и беше готов за наказателния взвод.

От кошчето се разнасяше отблъскваща миризма и един от агентите го отнесе в тоалетната.

Хан пристъпи към масичката и гордо оповести:

— Освен това разполагаме с разпечатка на всичките ти разговори по двата телефона през последните две години. И в момента проверяваме номерата. Там някъде е и номерът на Вон Дюбоуз. Рано или късно ще попаднем на него.

Дишането на Уестбей секна. Той се ококори срещу Пачеко и накрая едва отрони:

— Искам адвокат.

— Кого имаш предвид?

Мисълта му се парализира за миг. Той затвори очи и се помъчи да си спомни името на някой адвокат, на който и да е адвокат, или на човек, който би могъл да го спаси. Имаше един адвокат по недвижими имоти, с когото играеше голф, един адвокат по фалити, с когото пиеше, трети по разводи, който беше разкарал първата му съпруга, и още, и още.

— Добре, Гари Булингтън — реши той.

Пачеко сви рамене и каза:

— Обади му се. Дано прави посещения по домовете.

— Нямам номера му.

— Аз го имам — обади се един от агентите, вперил поглед в лаптопа си.

Изстреля номера, но ръцете ма Уестбей трепереха силно и успя да го набере чак при третия опит. Притисна телефона към ухото си. Господин Булингтън имал среща, но Уестбей отказа да се примири с този отговор. Докато чакаше на телефона, погледна към Пачеко и попита:

— Няма ли да ме оставите насаме?

— Защо да си правим труда? — отвърна Пачеко. — И бездруго те подслушваме. Имаме разрешение от съдията.

— Моля ви.

— Ами добре, хотелът е твой. Отиди в спалнята.

Пачеко го заведе в спалнята, но остана вътре с него. Забавно му стана как Уестбей се представи на Булингтън, когато най-сетне го свързаха. Не стана ясно дали двамата изобщо се бяха срещали. Уестбей се опита да обясни затруднението, в което е изпаднал, но адвокатът не спираше да го обсипва с въпроси. С гръб към Пачеко, Уестбей се мъчеше да завърши поне едно изречение:

— Не, да, вижте, те са тук в момента, ФБР, много са, във Форт Уолтън, в хотела… Да, обвинителен акт… Федерален, но… Ще ме изслушате ли? Трябва веднага да дойдете в хотела. Зарежете всичко… Хонорарът ви ли? Разбира се, колко… Сигурно се шегувате… Да, федерално… предумишлено убийство… Агент на ФБР ме наблюдава в момента, слуша всяка дума… Добре. — Уестбей се обърна към Пачеко. — Адвокатът каза, че трябва да излезете от стаята.

— Предай на адвоката да ме целуне отзад. Няма да се махна.

Уестбей се извърна и повтори в слушалката:

— Каза да го целунете отзад… Добре, а колко искате само за днес, за да дойдете тук веднага и да ме посъветвате нещо, преди да ме отведат?… Ооох, защо толкова много?… Ясно, ясно. Добре, побързайте. — Уестбей приключи разговора и съобщи: — Каза, че ще му трябва един час.

— Нямаме бърза работа, Клайд. Всъщност сме наели апартамента за два дни на цена уж като за извън сезона, ама пак е солена.

Върнаха се в хола, където Хан и другите агенти нагласяха две камери на стативи.

— Така, Клайд, това не е разпит. Ще почакаме да пристигне адвокатът ти и тогава ще те разпитаме. Но за по-сигурно ще записваме всичко от този момент нататък. Не искаме някой престъпник после да твърди, че арестът не е законен, нали така? Докато чакаме господин Булингтън, ще ти покажем видеозапис, който може би ще те заинтригува.

Уестбей седна на масичката, Пачеко също. Помежду им поставиха лаптоп и Хан натисна един клавиш.

— Това е запис на кражбата на пикапа „Додж Рам“ от Фоли, Алабама, който ти си купил с пари в брой в бара източно от Пенсакола на двайсет и втори август вечерта, докато Зийк Форман те е чакал в твоя пикап, онзи с фалшивите номера от Флорида. Погледни.

Уестбей присви очи и се взря в екрана. След като изгледа материала за втори път, каза:

— Кой е заснел това видео?

Пачеко вдигна ръце.

— Чакай малко! Няма да задаваш въпроси. Ние също. Не и преди да пристигне адвокатът ти. Само те информираме. Може би тези видеозаписи ще ти помогнат да вземеш правилни решения по-късно днес.

Хан обясни за второто видео от магазина на Фрог Фрийман. Когато Клайд се видя как паркира пикапа и слиза, се срина напълно. С увисналите си рамене, повръщането, бледото лице, немощния и треперлив глас, той, който сякаш всеки момент щеше да припадне, беше като пластилин в ръцете им. Пачеко усещаше, че лесно ще го смачкат, макар че адвокатът сигурно щеше да усложни нещата, както често ставаше.

Завъртя ножа в раната с думите:

— Доста глупаво от твоя страна да паркираш точно пред магазина, та да те снима камерата.

Уестбей кимна примирено.

Хан му пусна отново второто видео и накрая попита:

— Стига ли ти толкова?

Уестбей пак кимна и се облегна на стола си.

— И понеже трябва да убием още малко време, ще ти пуснем един доста по-дълъг запис, който според нас много ще те заинтригува. Преди няколко дни си поприказвахме надълго и нашироко с твоя приятел Зийк Форман. Помниш ли Зийк?

— Няма да отговарям на никакви въпроси.

— Добре. Притиснахме го малко, всъщност доста го поуплашихме, и той пропя. Ама здравата. Пусни музиката, Хан.

На екрана се появи уплашеното лице на Зийк. Той се закле да казва истината и за петдесет и шест минути направи точно това. Клайд го слушаше съсредоточено, докато животът му се изплъзваше между пръстите с всяка следваща минута.

 

 

Когато пристигна Гари Булингтън, ФБР вече разполагаше с профила му, който не бе никак впечатляващ. Беше четирийсетгодишен, най-обикновен мошеник с два големи рекламни билборда, който си мечтаеше за доходоносни автомобилни катастрофи, но преживяваше с трудови компенсации и със средно големи дела за наркотици. На билборда изглеждаше като елегантен млад адвокат със стегната фигура и гъста коса, но явно, че фотошопът беше направил чудеса в името на рекламата и егото му. На живо се оказа с измачкан костюм, изопнат на корема, и прошарена оредяла коса. След неловкото запознанство той отведе клиента си в спалнята, затръшна вратата и го държа вътре един час.

В това време Пачеко поръча плато със сандвичи по румсървис и се зачуди дали да не напише храната на сметката на собственика на хотела. Но се отказа — нищо нямаше да спечели, ако злепоставеше Уестбей на дребно.

Когато адвокат и клиент се върнаха в хола, изглеждаха като след ожесточен спор. Пачеко им предложи сандвичи и банани. Булингтън си взе и от двете, но Уестбей нямаше апетит.

— Вече може ли да записваме? — попита Пачеко.

— Посъветвах клиента си да не отговаря на никакви въпроси — заяви Булингтън с пълна уста.

— Страхотно, но не сме тук за разпит.

— Тогава за какво, по дяволите?

Ребека Уеб седеше на малко канапе и пишеше нещо в бележника си.

— Готови сме да ви предложим споразумение, ако клиентът ви се признае за виновен в предумишлено убийство. Другите обвинения ще отпаднат по-късно, когато процедурата понапредне. Предумишлено убийство без второ престъпление се наказва с доживотна присъда, но ние ще препоръчаме много по-лека.

— Колко по-лека? — попита Булингтън.

— Ще започнем с двайсет години и ще видим как ще се представи той. Ще бъде възможно клиентът ви да отработи присъдата си.

— С каква работа?

— Вътрешна. Като информатор. Едва ли ще се наложи да се инфилтрира, защото той вече е част от бандата. Ще носи микрофон, докато провежда разговори, такива работи.

Уестбей я изгледа с неподправен ужас.

— Накратко, господин Булингтън, искаме клиентът ви да ни поднесе на тепсия Крайбрежната мафия.

— А какво ще получи той в замяна?

— Може би пет години — отговори Уеб. — Толкова ще препоръчаме ние, но както знаете, окончателното решение е на съдията.

— Пет години, после спокоен живот в Програмата за защита на свидетели. Или това, или следващите десет години в очакване да бъде насрочена дата за изпълнение на смъртната му присъда.

— Не заплашвайте клиента ми — гневно каза Булингтън.

— Не го заплашвам, обещавам му го. В момента е застрашен от смъртна присъда и прокурорът много лесно ще докаже вината му. Предлагаме му чудесна сделка с възможност да излезе на свобода след пет години.

— Добре, добре — каза Булингтън и дояде сандвича си на една голяма хапка. — Дайте да видя тези проклети видеозаписи.

 

 

Беше почти четири и половина, когато адвокатът и клиентът му излязоха от спалнята след поредната напрегната среща. Двама агенти играеха карти на масичката. Ребека Уеб говореше по телефона. Хан дремеше на канапето. Пачеко отпращаше камериерката. Бяха обещали на господин Булингтън срещата да продължи цяла нощ, ако се наложи. Не бързаха за никъде и ако не постигнеха споразумение, щяха да отведат господин Уестбей в белезници и да го откарат в Талахаси, където да го хвърлят в килия, първата от много други, в които щеше да прекара остатъка от живота си. Тръгнеха ли си без договорена сделка, нямаше да има втори шанс.

Сакото на Булингтън висеше на бравата на вратата. Носеше изопнати червени тиранти, които придържаха панталона му. Той застана насред стаята и се обърна към представителите на федералната власт.

— Мисля, че успях да убедя клиента си в силните доказателства срещу него и в нищожната вероятност да бъде признат за невинен. Нищо чудно, че той иска да прекара в затвора колкото се може по-малко време, а не да лежи до живот, да не говорим за смъртоносната инжекция.

Уестбей се състаряваше с всяка изминала минута. Беше блед и тъй като поначало не беше едър човек, а сега се беше и смалил, приличаше на призрак. Не поглеждаше никого в очите, явно мислите му бяха другаде. Агентите го наблюдаваха внимателно и докато траеше последният му разговор с адвоката в спалнята, всички изразиха притеснение. Човек трябва да има смелост и железни нерви, за да не се издаде, когато носи микрофон в една и съща стая с Вон Дюбоуз. А в сегашното си плачевно състояние Уестбей не вдъхваше доверие. Отначало агентите се забавляваха с неговата нахаканост, която бяха и очаквали, но ги изненада бързината, с която тази поза изчезна.

Е, невинаги можеха да избират доносниците си, но бяха успявали да обучат и много по-колебливи от него.

— Е, сега какво? — попита Булингтън.

— Ако не пожелае да ни сътрудничи, ще бъде обвинен заедно с останалите от бандата в предумишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства, наказуемо със смърт. Ако се съгласи, ще променим обвинението, така че да предвижда доживотна присъда, и после ще пледираме за много по-лека. Но първо да видим как ще се представи. Ако направи някоя глупост обаче — например избяга или се провали и го разкрият — няма да сме толкова щедри и ще влезе до живот.

— И аз така допусках. Господин Уестбей?

Клайд разпери ръце, признавайки провала си, и се засмя глупашки.

— Че имам ли някакъв избор?