Джон Гришам
Таен свидетел (7)

7

Посредникът се казваше Кули — бивш адвокат, макар че излизането му от професията не беше толкова зрелищно като това на приятеля му Грег Майърс. Кули беше успял да избегне заглавията по вестниците, като бързо си договори извънсъдебно споразумение в Джорджия и се отказа от адвокатските си права. Не възнамеряваше да се опитва да си ги върне.

Срещнаха се в спокойния вътрешен двор на хотел „Пеликан Саут Бийч“ и на питие прегледаха най-новите документи.

Първите няколко листа обобщаваха пътуванията на Клодия Макдоувър през последните седем години: дати, дестинации, продължителност на престоя и така нататък. Жената обичаше да пътува и го правеше със стил, най-често с частен самолет, макар че нито един от полетите не беше регистриран на нейно име. Адвокатката й Филис Търбан се занимаваше с подробностите и обикновено използваше една от двете чартърни компании в Мобил.

Най-малко веднъж месечно Клодия отиваше с колата си в Пенсакола или в Панама Сити, качваше се на малък частен самолет, в който я чакаше Филис, и отлиташе за Ню Йорк или за Ню Орлиънс за уикенда. Нямаше данни какво правят по време на тези пътувания, но Къртицата имаше представа. Всяко лято Клодия прекарваше по две седмици в Сингапур и се смяташе, че притежава жилище там. За тези по-дълги пътувания тя ползваше „Американ Еърлайнс“ и летеше в първа класа. Ходеше до Барбадос поне три пъти годишно с частен самолет. Не се знаеше дали Филис Търбан я придружава на пътуванията до Сингапур и Барбадос, но Къртицата многократно се обаждаше в кабинета на Търбан в Мобил от предплатени и непроследими телефони и беше установила, че тя отсъства, докато съдия Макдоувър е в чужбина. Адвокатката се връщаше на работа, когато се връщаше и съдийката.

В бележките си Къртицата бе записала: „Първата сряда на всеки месец КМ си тръгва от работа малко по-рано от обикновено и отива с колата си в апартамент в «Рабит Рън». Известно време не беше възможно да се установи къде точно отива, но след като на калника на колата й бе прикрепен джипиес, стана ясно къде. Адресът е Феъруей Драйв №1614Е. Според имотния регистър на окръг Брънзуик имотът е сменял собственика си два пъти и в момента принадлежи на компания, регистрирана в Белиз. Не е трудно да се предположи, че тя отива в апартамента, получава пари в брой от казиното и после отлита някъде с част от парите или с цялата сума. Ако разширим предположението, парите може да се превръщат в злато, сребро, диаманти и вещи с колекционерска стойност. Известно е, че някои търговци в Ню Йорк и Ню Орлиънс приемат плащания в брой, но срещу голямо допълнително възнаграждение. Диамантите и бижутата се изнасят много лесно от страната. Парите в брой също могат да заминат с бърза куриерска пратка до всяка точка на света, особено до Карибите“.

— Не ми харесват всички тези предположения — отбеляза Грег. — Какво знае Къртицата със сигурност?

— Шегуваш ли се? — отговори Кули. — Погледни описанието на пътуванията на тази личност. Прецизни движения за период от седем години. Освен това нашият човек, изглежда, знае нещо за прането на пари.

— Нашият човек. Значи Къртицата е мъж?

— Нито е мъж, нито е жена, доколкото те касае.

— Само че той или тя е мой клиент.

— Престани, Грег. Споразумяхме се.

— За да знае толкова много, би трябвало всеки ден да контактува със съдийката. Може би е нейна секретарка?

— Той или тя веднъж ми каза, че Макдоувър буквално съсипва секретарките и ги уволнява след година-две. Престани да гадаеш, ясно? Къртицата живее в страх. Подаде ли жалбата?

— Да. Вече разследват и ще шамаросат голямото момиче, когато му дойде времето. Страшно ще се размирише. Представяш ли си ужаса на Макдоувър, когато разбере, че с веселбата е свършено?

— Няма да се паникьоса, защото е твърде хладнокръвна и твърде умна — каза Кули. — Ще се обади на адвокатите си и те ще се захванат за работа. Ще звънне и на Дюбоуз и той ще се задейства да оправи нещата. Ами ти, Грег? Твоето име е на жалбата. Ти отправяш всички обвинения.

— Моето име е трудно проследимо. Не забравяй, че никога не съм се срещал с Макдоувър или с Вон Дюбоуз. Изобщо не биха ме разпознали. Има най-малко хиляда и осемстотин души с това име в страната и всички имат адреси, телефонни номера, семейства и работа. Дюбоуз няма да има представа къде да търси. Освен това, ако забележа нечия сянка, моментално се мятам на малката си лодка и се превръщам в точица в океана. Той никога няма да ме намери. Защо Къртицата живее в страх? Името му или името й никога няма да бъде разкрито.

— Божичко, Грег, не знам. Може би той или тя не плува в свои води в света на организираната престъпност и насилието. Може би той или тя се тревожи, че ще пострада, ако разкрие твърде много мръсотия за госпожа Макдоувър.

— Е, вече е твърде късно — каза Грег. — Жалбата е подадена и колелцата се завъртяха.

— Ще използваш ли тези документи скоро? — попита Кули и размаха някакви листове.

— Не знам. Трябва ми време да помисля. Да кажем, че успеят да докажат склонността на съдията да пътува с частни самолети заедно с приятелката си. Голяма работа. Адвокатите на Макдоувър ще заявят, че не е нередно, ако Филис плаща сметката, а тъй като Филис няма предстоящо дело в съдебната зала на Макдоувър, какво лошо има?

— Филис Търбан има малка кантора в Мобил и се занимава с изготвянето на нотариални актове. Обзалагам се, че печели най-много сто и петдесет хиляди годишно. Частните самолети, които използват двете, струват три хиляди долара на час, а те летят средно осемдесет часа годишно. Сам пресметни. Това са четвърт милион долара само за полетите, и то които са ни известни. Като окръжен съдия Макдоувър получава заплата от сто четирийсет и шест хиляди годишно. Двете заедно не биха могли да си позволят дори самолетното гориво.

— Филис Търбан не е разследвана. Може би трябва да бъде, пет пари не давам. Ако искаме да спечелим нещо от този случай, трябва да заковем действащ съдия.

— Ясно.

— Колко често се срещаш с Къртицата? — попита Майърс.

— Не много често. Напоследък е предпазлива и уплашена до смърт.

— Тогава защо го прави?

— Мрази Макдоувър. И заради парите. Убедих я, че по този начин ще забогатее. Само се надявам да не стана причина някой да умре.

* * *

Лейси живееше в двустаен апартамент в ремонтиран склад близо до кампуса на Щатския университет на Флорида и на пет минути път с кола от службата си. Архитектът, който беше преустроил сградата, бе свършил великолепна работа и двайсетте апартамента се разпродадоха бързо. Благодарение на голямата застраховка „Живот“, която баща й си беше направил, и на щедростта на майка й, Лейси успя да плати висока първоначална вноска за жилището. Подозираше, че това ще бъде единственият подарък от родителите й. Баща й бе починал преди пет години, а майка й, Ан Столц, ставаше все по-стисната с напредването на годините. Наближаваше седемдесет и старостта не й понасяше толкова добре, колкото Лейси би желала. Ан вече не шофираше на повече от десет километра от дома си, затова посещенията й се разредиха.

Единствената компания на Лейси беше френският й булдог Франки. Откакто замина за колежа осемнайсетгодишна, никога не беше живяла с мъж. Всъщност никога не се беше изкушавала сериозно да заживее с някого. Десетилетие по-рано мъжът, който беше единствената й истинска любов, започна да намеква за съвместен живот, но не след дълго Лейси научи, че той вече се готви да избяга с омъжена жена. И наистина го направи много скандално.

На Лейси й харесваше да живее сама, да спи в средата на леглото, да чисти само след себе си, да печели и харчи парите си сама, да планира вечерите си без намесата на друг, да готви или да не готви и единствена да се разпорежда с дистанционното. Около една трета от приятелките й бяха млади разведени жени, всичките наранени и съкрушени, без желание да се обвързват с друг мъж, поне за момента. Друга трета бяха в капана на лош брак, от който нямаше надежда да се измъкнат. А останалите бяха доволни от връзката си и или градяха кариера, или раждаха деца.

Равносметката не й допадаше. Не й допадаше и общоприетата нагласа, че е нещастна, защото не е намерила подходящия човек. От къде на къде животът й ще се определя от това кога и за кого ще се омъжи? Мразеше хората да я смятат за самотна. След като никога не бе живяла с мъж, как да й липсва това? И наистина й беше дошло до гуша от любопитството на близките й, особено от страна на майка й и на нейната сестра, леля Труди. И двете не можеха да проведат разговор с нея, без да я попитат дали излиза с някой „сериозен“.

— Кой казва, че си търся „сериозен“? — отговаряше Лейси обикновено.

Неприятно й беше да го признае, но в повечето случаи предпочиташе да избягва майка си и Труди заради подобни разговори. Те мислеха, че не е нормално да е щастлива, след като е необвързана и не се е втурнала да си търси мъж. Смятаха я за неудачница, която ще прекара живота си в самота. Майка й беше непрестанно скърбяща вдовица, а Труди имаше ужасен съпруг, само че, кой знае защо, и двете смятаха, че живеят по-добре от нея.

Но какво да се прави? Погрешните разбирания на околните бяха неизменна част от живота на необвързаните хора.

Лейси си приготви още една чаша зелен чай без кофеин и се зачуди дали да не гледа някой стар филм. Но утре беше на работа и трябваше да поспи. Садел й беше изпратила по имейл две от последните си обобщаващи бележки и Лейси реши да им хвърли едно око, преди да си облече пижамата. От дълги години знаеше, че бележките на Садел са по-ефикасни от приспивателни.

По-кратката беше озаглавена: „Тапакола: факти, цифри и клюки“. И гласеше следното:

Население: Не съм сигурна какъв е точният брой на коренните американци тапакола (между другото, терминът „коренни американци“ е политически коректна измишльотина на бели хора, които просто се чувстват по-добре, като го използват, а в действителност коренните американци наричат себе си индианци и се подсмихват подигравателно на онези от нас, които не го правят, но да не се отклонявам). Според Бюрото по индианските въпроси през 2010 г. племето се е увеличило до 441 души, след като през 2000 г. са били 402. Огромните приходи от казиното обаче създават напрежение, защото за пръв път в историята толкова много хора отчаяно напират да докажат, че принадлежат към тапакола. Причината е схемата за разпределение на богатството, наричана разговорно „дивиденти“. Според твърденията на Джуниър Мейс всеки тапакола над осемнайсет години ежемесечно получава чек за $5000. Няма как да проверим истинността на това твърдение, защото и по този въпрос, както и по всички останали, племето не се отчита пред никого. Омъжи ли се една жена, месечните й дивиденти незнайно защо се орязват наполовина.

Дивидентите варират съществено в различните племена и щати. Преди години племе в Минесота станало пословично заради казиното си с приходи от един милиард годишно, а било собственост само на 85 от членовете си. Годишните им дивиденти надхвърляли един милион долара. Това все още се смята за рекорд.

В САЩ има 562 признати племена, но само около 200 управляват казина. Около 150 други се стремят да бъдат признати, но федералните власти са станали подозрителни. Тежка битка за признание очаква новите племена. Много критици твърдят, че внезапната им етническа гордост се дължи единствено на желанието им да влязат в бизнеса с казината. Повечето индианци нямат дял от тези богатства и продължават да живеят в бедност.

Така или иначе, подобно на повечето други племена, и тапакола са залети от хора, които се представят за техни роднини — явление, предизвикано от мечтата за дивиденти. Племето има комисия, която проучва и определя кръвните родства. Всеки, който е по-малко от една осма тапакола, отпада. Това води до сериозни търкания.

Но подобни търкания, изглежда, не са необичайни за тапакола. Според статия отпреди години в „Пенсакола Нюз Джърнъл“ те провеждат избори за нов вожд и племенен съвет през четири години. Съветът е десетчленен. Явно вождът има значително влияние над делата на племето, особено свързаните с казиното. Постът, изглежда, е важен, защото по онова време заплатата била $350 000 годишно. Освен това старейшината разполага с голяма свобода на действие по въпроси като заетостта и обикновено пълни администрацията със свои роднини, които получават високи заплати. Ето защо изборите са ожесточено оспорвани и са съпроводени с обвинения за измами и манипулации (сигурно са се научили от нас, пришълците). Нещо като сценарий в духа „победителят получава всичко“.

Сегашният вожд е Илайъс Капъл (между другото, малко индианци днес използват колоритните имена от миналото, явно в даден момент повечето са възприели западни имена). Вождът Капъл е избран през 2005 г. и преизбран четири години по-късно. Синът му Били е член на съвета.

Племето използва парите си разумно, построило е модерни училища, безплатно здравно заведение, което е по-скоро клиника, отколкото болница, спортни зали, места за отдих, детски градини, пътища и всякакви блага, които осигурява едно добро управление. Ако някой иска да следва, има фонд, който поема таксата за обучението му в колеж в щата, а също и другите разходи. Освен това се заделят много пари за превенцията и лечението на зависимостта от алкохола и наркотиците.

Като суверенен народ тапакола създават и прилагат собствени закони и не зачитат външна намеса. Племето има свой началник на полицията, който до голяма степен действа като окръжен шериф, и поддържа пълен полицейски състав, очевидно добре обучен и оборудван. Имат и отдел за борба с наркотиците. (Колкото и да са пестеливи на думи, вождът и няколко членове на съвета явно нямат нищо против да разкриват факти в своя полза — една от любимите им теми е строгото прилагане на закона.) Имат племенен съд, състоящ се от трима съдии, които разглеждат спорове и нарушения. Съдиите се назначават от вожда и се одобряват от съвета. Разбира се, имат арест и затвор за хората с присъди.

Тапакола успяват да държат под похлупак конфликтите и неразбирателствата помежду си. От години „Пенсакола Нюз Джърнъл“ и в по-малка степен „Талахаси Демократ“ ровят за някоя мръсотия, всъщност се опитват да открият точно колко пари печели племето и коя фракция държи контрола, но и двата вестника не са научили почти нищо. Тапакола очевидно умеят да си държат езика зад зъбите.

Макар да съдържаше и някои интересни подробности, изложението изпълни предназначението си и Лейси започна да се прозява. Беше си обула пижамата и извърши вечерните си ритуали в банята на отворена врата, отново признателна, че е сама и няма кой да я притеснява. Малко преди 23 ч., когато вече се унасяше, звънна телефонът. Беше Хюго и звучеше изморен, както обикновено.

— Едва ли е нещо хубаво — каза Лейси.

— Не е. Виж, имам нужда от помощ тази нощ. Върна е направо капнала. И аз не съм по-добре. Пипин е във вихъра си и цялата къща е на нокти. Трябва да поспим. Върна не иска майка ми да се мотае тук, а аз не искам нейната. Ще ни направиш ли тази огромна услуга?

— Разбира се. Веднага тръгвам.

За трети път от раждането на малката викаха Лейси посред нощ. Няколко пъти беше гледала четирите деца, за да могат Върна и Хюго да се насладят на спокойна вечеря, но само два пъти беше спала у тях. Бързо навлече джинси и тениска и остави Франки на прага, видимо объркан. Прекоси празните улици на път за „Медоус“ и пристигна в дома на семейство Хач двайсет минути след телефонното обаждане. Върна я посрещна на вратата заедно с Пипин, която в момента се бе укротила.

— Сигурно я боли коремчето — прошепна Върна. — Три пъти ходихме на лекар тази седмица. Това дете просто не може да заспи.

— Къде са шишетата? — попита Лейси и предпазливо пое бебето от майка му.

— Върху масичката. В къщата е пълен хаос. Извинявай.

Устните на Върна потрепериха и очите й се навлажниха.

— Стига, Върна, това съм аз. Отиди да си легнеш и да поспиш. Сутринта всичко ще ти изглежда по-добре.

Върна я целуна по бузата, каза „Благодаря ти“ и хлътна в коридора. Лейси чу тихото затваряне на врата. Притисна Пипин и закрачи напред-назад из разхвърляния хол, като тананикаше тихичко и я потупваше по дупето. Къщата беше притихнала, но това не продължи дълго. Когато бебето отново ревна, Лейси пъхна шишето в устата му, настани се на люлеещия стол и не спря да му гука. Половин час по-късно то спеше дълбоко, Лейси го сложи в преносимото кошче и включи тиха приспивна песен. Пипин се понамръщи и се размърда, за миг като че ли се канеше да заплаче, но после се успокои и продължи да спи.

Малко по-късно Лейси отиде на пръсти в кухнята, където светна и се изуми от хаоса. Мивката беше пълна с мръсни съдове. Плотовете бяха отрупани с тенджери, тигани и храна, която трябва да се прибере. Масата беше осеяна с празни кутии за закуски, ранички и несгънато пране. Кухнята се нуждаеше от здраво разтребване, но направеше ли го както трябва, щеше да вдигне твърде много шум. Реши да изчака, докато разсъмне и семейството се размърда. Загаси лампата в кухнята и в един от онези приятни мигове, които не можеше да сподели с никого, се усмихна и благодари за късмета, че е необвързана и необременена с нищо.

Разчисти си място на канапето близо до бебето и най-сетне заспа. Пипин се събуди гладна и ядосана в три и петнайсет, но плътно навряният в устата й биберон на шишето свърши работа. Лейси й смени памперса, загука, за да я приспи отново, и самата тя спа до шест сутринта.