Джон Гришам
Таен свидетел (36)

36

Докато караше бавно към къщи, Джо Хелън поразмишлява над възможностите си и осъзна, че нито една не е особено привлекателна. Не можеше просто да избяга и да изчезне. Трябваше поне да влезе вътре и да провери дали липсва нещо, макар на записа ясно да се виждаше, че на излизане мъжът не изнася нищо нейно. Беше прекарал вътре деветдесет и три минути, твърде много време за месечна профилактика. Влезе без ключ и знаеше кода на алармата й. Какво можеше да го спре да се върне в два през нощта за ново посещение? Джо Хелън се питаше да остане ли у дома, или да побегне? И ако побегне, къде да отиде?

Прокле Кули с озлобление, което я изненада. Откакто замислиха малкия си заговор, бяха неразделни като сиамски близнаци, партньори в една конспирация, която щеше да разобличи голяма корупция и да им донесе пари, но сега той се беше огънал. Беше избягал, преди Дюбоуз да се добере и до него, и я беше зарязал, безпомощна, уязвима, уплашена и объркана.

Портата се отвори автоматично благодарение на магнитния стикер на картата й за паркиране. „Сънди Гейбълс“ №58. Тя спря на алеята си, вторачи се в къщата и осъзна, че домът й никога няма да бъде същият. Да остане ли? Да избяга? Да се скрие? Как да разбере? В този критичен момент би трябвало да има приятел, който да я защити.

Стисна дамската си чанта, излезе и се запъти към входната врата. Отключи, но не отвори. Видя господин Армстронг да се мотае под навеса на автомобила си от отсрещната страна на улицата. Приближи се до него и му обясни, че вратата й е отключена и тя се страхува да влезе. Дали не би я придружил до къщата? Увери го, че й е много неприятно да го моли и че сигурно е параноична, но в днешно време жените трябва да са нащрек, нали така? Господин Армстронг беше мил човек, скучаещ пенсионер, и се съгласи с радост. Влязоха заедно и Джо Хелън изключи алармата. Господин Армстронг остана в хола и се разбъбри за обострения херпес зостер на съпругата си, докато Джо Хелън обикаляше всички стаи и задаваше всички въпроси, които й хрумваха за тази болест. Надникна в гардеробите, под леглата, в душкабините, в килера — навсякъде, където можеше да се скрие човек. Знаеше, че няма никой, но за всеки случай. Ако не претърсеше дома си, нямаше и да си помисли да остане.

Благодари на господин Армстронг и му предложи безалкохолно. Той се възползва от шанса да си побъбри с някого и час по-късно още беше там. Джо Хелън не бързаше да го отпрати. Когато той най-сетне си тръгна, тя остана в хола и се опита да събере мислите си. Нещо проскърца на тавана и тя се стресна. С разтуптяно сърце и учестено дишане се ослушваше за нов шум. Дали не бяха стъпки? Повече не се чу нищо — тишина. Реши да се махне и бързо нахлузи джинси. Какво да си вземе? Ако я наблюдаваха и тя тръгнеше с багаж, плановете й щяха да станат очевидни. Можеше да почака да се свечери и в мрака да отнесе сак до колата си, може би дори два сака, но не й се искаше да остава в къщата по тъмно. Взе най-обемистата си дамска чанта и пъхна вътре тоалетни принадлежности и бельо. В хартиен плик за покупки сложи празен сак и малко дрехи. Наоколо имаше магазини, винаги можеше да си купи необходимото.

Докато се отдалечаваше, помаха на господин Армстронг и се зачуди кога ли ще се върне.

Подкара на юг към крайбрежието, зави на запад по главен път 98 и се понесе в потока от коли покрай океана, през крайбрежните комплекси и тук-там покрай някой все още незастроен участък.

Докато шофираше, Джо Хелън се стараеше да наблюдава всичко зад гърба си, но скоро се отказа. Ако те бяха решили да я преследват, как можеше да ги спре? Зареди в Дестин и продължи. Скоро вече заобикаляше Пенсакола по второстепенни пътища. Когато осъзна, че вече е в Алабама, зави на изток и описа дълга дъга обратно към магистрала I-10. По тъмно спря в някакъв мотел и плати в брой стаята си.

Джо Хелън никога не беше говорила с Грег Майърс. Знаеше го по име, но той не знаеше нищо за нея. Чрез Кули беше получила копие от жалбата на Майърс срещу шефката й. Той се беше съгласил да поеме риска да разобличи корупцията й срещу дял от възнаграждението, макар че никой от тримата — Майърс, Кули и Джо Хелън — нямаше представа кога и дали ще получат нещо.

Майърс, адвокат и обвинител, щеше да е инициаторът на правните им действия, с които да си заслужат парите. Кули, бивш адвокат, щеше да посредничи между Майърс и Джо Хелън и да улеснява процеса срещу солиден дял от възнаграждението. Същото важеше и за Майърс. Тя щеше да получи останалото. Сделката беше хубава и изглеждаше наред на теория.

Но сега Майърс най-вероятно беше мъртъв. Кули се беше огънал и избягал. А Джо Хелън Хупър се криеше в евтин мотел и се взираше в предплатен мобилен телефон с един-единствен номер, на който да звънне. Беше почти десет вечерта, когато тя каза:

— Госпожо Столц, казвам се Джо Хелън Хупър. Кули ми даде вашия номер. Помните ли го?

— Да.

— Това ли е телефонът, който той ви е дал?

— Да. Вие ли сте информаторът?

— Аз съм. Къртицата, източникът, тайният свидетел. Всъщност Кули твърди, че Майърс ме наричал Глашатая, защото възнамерявам да оглася престъпленията на съдия Макдоувър. Какво знаете за мен?

— Нищо, дори не знаех, че сте жена. Защо ми се обаждате?

— Защото Кули ми даде номера ви, обясни ми, че имате непроследим телефон, и ме посъветвала ви се обадя, ако положението се влоши и аз се уплаша. Е, уплашена съм.

— Къде е Кули?

— Не знам. Огъна се и избяга, каза, че ще напусне страната, преди Дюбоуз да го намери. Той намери Майърс, знаете. Нямам на кого друг да се обадя.

— Добре, да поговорим. Откъде познавате съдия Макдоувър?

— Аз съм нейната стенографка през последните осем години, но това е история, която ще ви разкажа друг път. Днес, докато бяхме в съда, в жилището ми влезе някакъв мъж и претърси всеки сантиметър. Знам го, защото съм поставила скрити камери и имам на телефона приложение, с което да наблюдавам дома си в реално време. Мъжът не взе нищо, защото не беше крадец. Той и не намери нищо. По очевидни причини не държа вкъщи уличаващи материали. С Кули започнахме да планираме този удар преди години и бяхме много предпазливи. Затова той ме подсигури с допълнителни защити, с телефони за еднократна употреба, с хранилище за материалите на отдалечено място и с много други предпазни мерки.

— Живее ли някой с вас?

— О, не, аз съм разведена и нямам деца.

— Имате ли представа кой е бил посетителят?

— Никаква, но бих го разпознала, струва ми се, само че едва ли ще имам тази възможност. Сигурна съм, че работи за Дюбоуз, и подозирам, че вече затягат обръча около мен. Информацията за Клодия, която дадох на Кули, е достояние само на тесен кръг хора. Така че съм в списъка на заподозрените. Съжалявам за приятеля ви.

— Благодаря.

— Да, наистина съжалявам. Той щеше да е жив, ако не бях решила да разоблича съдията.

— А защо решихте да го направите?

— Това е друга история. Да я оставим за по-нататък. В момента се нуждая от съвет, а няма към кого друг да се обърна. Крия се в някакъв мотел, защото не можех да остана вкъщи тази нощ. За утре не съм сигурна. Неявяването ми на работа ще бъде предупредителен сигнал. За осем години не съм отсъствала нито ден, а Клодия вече е подозрителна. Но ако отида на работа, има опасност да се върна отново на нейна територия и това ме напряга. Ами ако те, които и да са, са решили, че трябва да изчезна? На работа, на път за работа или на връщане съм лесна мишена. Знаете колко опасни могат да са пътищата.

— Обадете се, че сте болна. Стомашен вирус. На всеки се случва.

Джо Хелън се усмихна. Беше толкова просто, как не се беше сетила? Може би в мислите й цареше хаос и нищо не й беше ясно.

— Може би, но какво да правя утре?

— Продължете да обикаляте с колата.

— Знаете ли, че Кули скри проследяващо устройство в колата на Клодия? Плати триста долара за него и поставянето му отне около минута. Каза, че било фасулска работа. Уведоми ли ви затова?

— Да, знаехме, че някой я следи, но не знаехме кой и как.

— Искам да кажа, че е много лесно да следиш някого, затова решението не е да обикалям с колата. Може да са сложили бръмбар в нея, да са хакнали телефона ми, кой знае какво още. Дюбоуз има парите да се снабди с нужното. В момента се чувствам много уязвима, госпожо Столц.

— Казвай ми Лейси. В мотела ти има ли бар, Джо Хелън?

— Да, струва ми се.

— Остани в бара, докато затвори. Ако някой красив млад мъж с плосък корем започне да те сваля, отведи го в стаята си за през нощта. Ако не ти провърви, се качи в колата си и намери денонощно заведение, някакъв крайпътен ресторант може би. Убий няколко часа. Ако на рецепцията на мотела има нощен дежурен, остани във фоайето до сутринта.

— Мога да го направя.

— Просто бъди сред хора, не оставай сама.

— Благодаря, Лейси.