Джон Гришам
Таен свидетел (1)

1

По сателитното радио звучеше джаз — компромисен избор. Лейси, собственичката на тойотата и поради това — на радиото, мразеше рапа почти колкото Хюго, пътникът в колата, мразеше съвременната кънтри музика. Не успяха да се споразумеят за спортно предаване, обществено радио, златни хитове, комедия за възрастни или Би Би Си и изобщо не дискутираха блуграс кънтрито, операта, Си Ен Ен или стотиците други радиостанции. Побързаха да се примирят: тя от безсилие, а той от умора, и избраха тих джаз.

Тих, за да не смущава дълбокия и продължителен сън на Хюго, а и защото Лейси също не беше бог знае каква почитателка на джаза. Това беше поредната взаимна отстъпка, една от многото, върху които се крепеше съвместната им работа през годините. Той спеше, тя шофираше — и двамата бяха доволни.

Преди Голямата рецесия Комисията по съдийска етика разполагаше със служебни хонди — всичките бели, с четири врати и на малко километри. Но след бюджетните съкращения колите изчезнаха. Лейси, Хюго и още безброй държавни служители във Флорида вече трябваше да използват личните си автомобили, докато се занимаваха с щатските дела, като им възстановяваха по трийсет цента на километър. Хюго, който имаше четири деца и огромна ипотека, караше стар форд бронко. С него той едва стигаше до офиса, камо ли да поеме на дълго пътуване. Затова Хюго спеше.

Лейси се наслаждаваше на тишината. И тя като своите колеги се справяше с повечето си случаи сама. След по-сериозните съкращения служителите бяха намалели рязко и в КСЕ бяха останали само шестима следователи. Шестима за щат с население от двайсет милиона души и хиляда съдии, които гледаха половин милион дела годишно в шестстотин съдебни зали. Лейси бе признателна, че почти всички съдии бяха почтени и работливи хора, зачитащи справедливостта и равенството пред закона. Иначе отдавна щеше да е напуснала. Незначителният брой негодници я ангажираше по петдесет часа седмично.

Тя докосна лостчето на мигача и намали на изходната рампа. Щом колата спря, Хюго се наклони напред, все едно бе съвсем буден и готов да започне деня.

— Къде сме? — попита той.

— Почти пристигнахме. Още двайсет минути. Време ти е да се обърнеш надясно и да захъркаш до прозореца.

— Извинявай. Хърках ли?

— Винаги хъркаш, поне според жена ти.

— Е, в своя защита ще изтъкна, че в три сутринта кръстосвах стаята с последното й дете. Мисля, че е момиче. Как се казваше?

— Съпругата или дъщерята?

— Много смешно.

Прекрасната и постоянно бременна Върна не пазеше в тайна почти нищо, свързано със съпруга й. Беше нейно призвание да държи егото му под контрол, а това не бе лека задача. В предишния си живот Хюго беше гимназиална футболна звезда, после — най-цененият играч на договор в Щатския университет на Флорида и първият студент първокурсник, успял да пробие първоначалната отбрана на противника. Едновременно възхитителен и безмилостен, той игра като тейлбек три мача и половина, докато не го изнесоха на носилка с размазани прешлени в горната част на гръбнака. Обеща си скоро да се върне на игрището.

Майка му обаче не му позволи. Хюго завърши колежа с отличие и отиде да следва право. Славното му минало бързо избледняваше, но той така и не се отърси от напереността, присъща на звездите на американския футбол.

— Двайсет минути, значи — изсумтя Хюго.

— Нещо такова. Ако искаш, просто ще те оставя в колата на включен двигател и ще можеш да си спиш цял ден.

Той се завъртя надясно, затвори очи и каза:

— Искам нов партньор.

— Хубава идея, но проблемът е, че теб никой друг не те иска.

— И да има по-голяма кола.

— Тази харчи пет на сто.

Той отново изсумтя, застина неподвижно, после потръпна, измърмори нещо и се наведе напред. Разтри очи и попита:

— Какво слушаме?

— Водихме този разговор отдавна, на излизане от Талахаси, точно преди да потънеш в зимен сън.

— Доколкото си спомням, предложих аз да карам.

— Да, с едно отворено око. Толкова ме трогна. Как е Пипин?

— Много плаче. От дълъг опит мога да кажа, че обикновено има някаква причина едно бебе да плаче. Иска храна, вода, нов памперс, да го носят на ръце и прочее. Но не и това бебе. То реве просто ей така. Представа нямаш какво изпускаш.

— Нали не си забравил, че две нощи кръстосвах стаята с Пипин на ръце?

— Не съм, бог да те благослови. Можеш ли да дойдеш и довечера?

— Дадено. Тя е четвърти номер, не сте ли обсъждали някакви предпазни мерки?

— Ами започваме да ги обсъждаме. И докато сме на темата, как е твоят сексуален живот?

— Извинявай, прекалих.

Лейси беше на трийсет и шест, неомъжена и привлекателна, а интимният й живот беше неизчерпаем източник на любопитно шушукане из офиса.

Пътуваха на изток към Атлантическия океан. Оставаха им десетина километра до Сейнт Огъстин. Лейси най-сетне изключи радиото, а Хюго попита:

— Значи си идвала тук?

— Да, преди няколко години. С тогавашното ми гадже прекарахме цяла седмица на брега в апартамента на един приятел.

— С много секс?

— Хайде, пак започна! Само това ли ти се върти в главата?

— Ами като се замисля, май да. Нали разбираш, Пипин е само на месец, което означава, че с Върна не сме имали нормални отношения поне от три месеца. Продължавам тайно да твърдя, че тя ме отряза най-малко три седмици по-рано от необходимото, но въпросът си остава спорен. Все едно, човек не може да се върне и да навакса. Така че съм доста напрегнат, обаче не съм сигурен, че на нея й е до това. Три малки деца плюс едно бебе сериозно вредят на интимността.

— Няма как да знам.

Хюго се постара да се съсредоточи върху пътя за километър-два, после клепачите му натежаха и той задряма. Лейси го погледна и се усмихна. През деветте години, откакто работеше в Комисията, двамата с Хюго бяха разследвали заедно десетина случая. Бяха добър екип, имаха си доверие, но той знаеше, че всяко негово провинение — а такова досега нямаше — ще бъде докладвано на Върна. Лейси работеше с Хюго, но обикаляше по магазините с Върна и двете си имаха приказката.

Сейнт Огъстин беше обявен за най-стария град в САЩ, за мястото, където Понсе де Леон стъпил на сушата и започнал да изследва континента. Беше прекрасно градче с исторически сгради и испански мъх, провиснал от старите дъбове, имаше дълга история и беше пълно с туристи. Когато навлязоха в предградията му, уличното движение се забави и туристическите автобуси започнаха да спират. Отдясно в далечината се извисяваше стара катедрала. Лейси помнеше всичко съвсем ясно. Бе запазила хубави спомени от Сейнт Огъстин, макар че седмицата, прекарана тук с някогашния й приятел, беше пълна катастрофа. Една от многото катастрофи в личния й живот.

— И кой е мистериозният информатор, с когото трябва да се срещнем? — попита Хюго и отново разтърка очи, този път твърдо решен да остане буден.

— Още не знам, но кодовото му име е Ранди.

— Добре, припомни ми, моля те, защо екип от двама души трябва да се замъкне на тайна среща с човек, който прибягва до псевдоним и така и не е подал официална жалба срещу един от уважаваните ни съдии?

— Не мога да обясня, но разговарях с него по телефона три пъти и ми се стори… ами, доста настойчив.

— Чудесно. Кога за последен път някой, оплакващ се от съдия, не ти е звучал… ами, доста настойчиво?

— Подкрепи ме, моля те. Майкъл разпореди да дойдем и ето ни тук.

Майкъл беше директорът, техният началник.

— Разбира се. Знаем ли нещо за предполагаемото неетично поведение?

— О, да, Ранди твърди, че става дума за нещо голямо.

— Божичко, за пръв път го чувам.

Завиха по Кинг стрийт и запъплиха из задръстения от коли център. Беше средата на юли, все още разгарът на сезона в Северна Флорида, и по тротоарите безцелно се мотаеха туристи по шорти и сандали. Лейси паркира в една пресечка и двамата с Хюго се присъединиха към туристите. Намериха си кафене, където убиха половин час, разглеждайки лъскави брошури за недвижими имоти. Съгласно инструкциите в дванайсет часа влязоха в „Грилът на Лука“ и се настаниха на маса за трима. Поръчаха си студен чай и зачакаха. Ранди не се появи през следващите трийсет минути, затова те си взеха сандвичи, поднесени с пържени картофи за Хюго и плодове за Лейси. Хранеха се съвсем бавно, държаха вратата под око и чакаха.

Като адвокати ценяха времето си, но като следователи се бяха научили на търпение. Двете роли често влизаха в конфликт.

В два следобед се отказаха и се върнаха в колата. Вътре беше като в сауна. Лейси тъкмо завърташе ключа, когато мобилният й звънна. Непознат номер. Тя грабна апарата.

— Ало?

— Помолих ви за едно нещо. Да дойдете сама — каза мъжки глас. Ранди.

— Помолихте ме за много неща. Първото беше да се срещнем в дванайсет за обяд.

Пауза и после:

— Чакам ви на кея в края на Кинг стрийт, на три пресечки от вас. Разкарайте приятелчето си и ще поговорим.

— Вижте, Ранди, аз не съм ченге и не ме бива много в шпионските игри. Готова съм да се срещна с вас, да се поздравим и така нататък, но ако в рамките на следващата минута не науча истинското ви име, си тръгвам.

— Дадено.

Лейси прекъсна разговора и промърмори:

— Дадено.

 

 

Малкото пристанище беше пълно с моторници и рибарски лодки, които се прибираха или отплаваха. Дълъг понтон изсипваше на брега шумна група туристи. Един ресторант досами водата все още беше много оживен. Екипажите на чартърните корабчета миеха палубите и се подготвяха за следващото пътуване.

Лейси закрачи по пристанището и се заозърта за лицето на човек, когото всъщност никога не беше виждала. Един застаряващ гларус, застанал до колонка за гориво, й махна леко и кимна. Лейси кимна в отговор. Беше около шейсетте, с дълга прошарена коса, която се подаваше изпод панамената му шапка. По шорти, сандали, крещяща риза на цветя и с типичната загрубяла кожа на човек, който прекарва прекалено много време на слънце. Очите му бяха скрити зад тъмни авиаторски очила. Той пристъпи напред усмихнат и каза:

— Вие сигурно сте Лейси Столц.

Тя пое ръката му и отговори:

— Да, а вие сте?

— Казвам се Рамзи Микс. Радвам се да се запознаем.

— И аз. Трябваше да се срещнем по обед.

— Извинете ме, имах неприятности. — Той кимна към голяма яхта, завързана в края на кея. Не беше най-дългата в пристанището в момента, но почти. — Може ли да поговорим там? — попита мъжът.

— На яхтата ли?

— Да, по-уединено е.

Лейси прецени, че не е уместно да се качва на яхта с напълно непознат човек, затова се поколеба, но преди да отговори, Микс попита:

— Кой е чернокожият? — Гледаше към Кинг стрийт.

Лейси се извърна и видя как Хюго небрежно следва група туристи и се приближава към пристанището.

— Мой колега — отговори тя.

— Нещо като бодигард?

— Нямам нужда от бодигард, господин Микс. Ние не сме въоръжени, но приятелят ми е способен за нула време да ви метне във водата.

— Да се надяваме, че няма да се наложи. Идвам с мир.

— Радвам се да го чуя. Ще се кача на яхтата ви само ако тя остане на мястото си. Заработи ли двигателят, срещата ни приключва.

— Дадено.

Лейси го последва по кея. Подминаха редица платноходки, които сякаш не бяха излизали в открито море от месеци, и се запътиха към неговата яхта, находчиво наречена „Конспиратор“. Той се качи на борда и протегна ръка да й помогне. Под брезентовата тента на палубата имаше малка дървена маса с четири сгъваеми стола. Той махна към масата и каза:

— Добре дошли на борда. Заповядайте, седнете.

Лейси се огледа и попита:

— Сами ли сме?

— Ами не съвсем. Имам приятелка, която обича да плава с мен. Казва се Карлита. Искате ли да се запознаете с нея?

— Само ако е важно за разказа ви.

— Не е. — Микс гледаше към началото на кея, където Хюго се беше облегнал на парапета и му махна, сякаш да му покаже, че наблюдава всичко. Микс махна в отговор и каза: — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отговори Лейси.

— Имам ли основание да смятам, че това, което ще ви споделя, много скоро ще стане достояние и на господин Хач?

— Той е мой колега, работим заедно по някои случаи, вероятно ще работим и по този. Откъде знаете името му?

— Имам компютър. Проверих в уебсайта на Комисията по съдийска етика. Между другото, трябва да го актуализирате.

— Да, знам. Бюджетни съкращения.

— Името му ми е смътно познато.

— Имал е кратка футболна кариера в Щатския университет на Флорида.

— Може би заради това. Фен съм на „Гейтърс“.

Лейси предпочете да не отговаря. Беше типично за Юга хората да се привързват към колежански футболни отбори с фанатизъм, който тя открай време намираше за досаден.

— Значи той ще научи всичко?

— Да.

— Повикайте го. Ще донеса нещо за пиене.