Джон Гришам
Таен свидетел (16)

16

След потока от лекари, медицински сестри и санитари, който се изля рано сутринта, положението се успокои и Гънтър поработи над сделките си. Лейси се подобряваше с всеки изминал час. Отокът на лицето й спадаше, но натъртванията придобиваха всички оттенъци на синьото. Към девет часа пристигна Майкъл Гайзмар и се изуми от импровизирания офис в стаята на Лейси. Тя беше будна и пиеше хладко кафе през сламка.

Гънтър, необръснат, по чорапи и с провиснала до коленете риза, се представи като неин брат и тутакси стана подозрителен към новодошлия с тъмен костюм.

— Спокойно, това е шефът ми — каза Лейси и Гънтър се отпусна.

С Майкъл се ръкуваха колебливо над леглото и настанаха мир и спокойствие.

— Говори ли ти се? — попита Майкъл.

— Май да — отговори тя.

— Лайман Грит е началник на полицията в резервата и иска да се отбие да ти зададе няколко въпроса. Може би не е лоша идея преди това да си сверим часовниците.

— Добре.

Майкъл погледна към Гънтър, който явно изобщо не възнамеряваше да напусне стаята, и му каза:

— Разговорът е строго поверителен. Свързан е с едно от нашите разследвания.

Гънтър отговори без никакво колебание:

— Никъде не мърдам. Тя ми е сестра и се нуждае от съветите ми. Наясно съм с всичко и знам какво е поверителност, нали, Лейси?

Лейси нямаше друг избор, освен да каже:

— Той може да остане.

Майкъл не беше в настроение за разправии, освен това в очите на Гънтър светеше някаква искра, която ясно показваше, че лесно се пали. Какво пък, да остане.

— Нито дума от Майърс — каза Майкъл. — Звънях и на трите номера, които си записала, но не вдига. Сигурно няма гласова поща.

— Едва ли могат да го проследят, Майкъл.

— Кой е Майърс? — попита Гънтър.

— Ще ти обясня после — отговори Лейси.

— Или пък не — вметна Майкъл. — Да се върнем на понеделник вечерта. Какво можеш да ми кажеш за срещата с информатора?

Лейси затвори очи и си пое дъх толкова дълбоко, че се смръщи. Бавно каза:

— Немного, Майкъл, немного. Отидохме в казиното. Чакахме на паркинга. После тръгнахме с колата по тъмен път и спряхме до малка постройка.

Тя помълча продължително и като че задряма.

— Срещнахте ли се с информатора? — попита Майкъл.

Лейси поклати глава.

— Нищо не помня, Майкъл.

— Хюго говори ли с него по мобилния си?

— Да, струва ми се. Да, би трябвало. Той ни каза къде да отидем с колата, за да се срещнем. Да, това го помня.

— Ами самият сблъсък? Нещо преди него? Или нещо за другата кола?

Лейси отново затвори очи, сякаш паметта й работеше по-добре на тъмно. След известно мълчание Гънтър каза:

— Рано сутринта тя имаше кошмар. Събуди се и каза, че вижда фарове, после си спомни, че Хюго е крещял и че преди тя да успее да реагира, пикапът се е озовал точно пред тях. Помни, че бил пикап. Помни и сблъсъка, и трясъка или каквото е било там. Не помни спасяването, линейката, хеликоптера, спешното, нищо.

Един от мобилните телефони на Гънтър с изключен звук се разтърси от вибрации — толкова спешно обаждане, че устройството едва не заподскача по откраднатата количка за храна в неговата половина от помещението. Той го изгледа гневно и поведе борба с изкушението, както бивш алкохолик се вторачва в студена бира.

Не вдигна.

Майкъл кимна към вратата и двамата излязоха в коридора.

— Говорил ли си подробно с лекарите й?

— Немного. Май не ме харесват.

Каква изненада.

— Казаха ми, че паметта й постепенно ще се възстановява. Най-добрият начин да стимулираме мозъка й, е да й говорим. Карай я да говори, разсмивай я, карай я да слуша и щом стане възможно, й купи някакви списания и се погрижи да ги чете. Тя обича стари филми, гледайте заедно. По-малко сън и повече шум, от това има нужда Лейси сега.

Гънтър попиваше всяка дума, въодушевен, че ще поеме нещата в свои ръце.

— Ясно.

— Да говорим с лекарите и да се опитаме да задържим началника на полицията далече от нея колкото се може по-дълго. Иска да разбере какво са правили двамата с Хюго на негова територия, а ние не желаем той да разбира. Строго поверително е.

— Ясно, Майкъл. Трябва обаче да науча подробности за катастрофата. Всичко. Кажи ми какво знаеш досега. Мирише ми на гнило.

— И с основание. Намери си обувките и да отидем на кафе.

В петък следобед, докато Гънтър сновеше из коридора с телефона си и отчаяно се бореше да спасява една или друга проваляща се сделка, Лейси написа имейл:

Скъпа Върна, пише ти Лейси, използвам айпада на брат ми. Още съм в болницата, но най-после имам достатъчно сили и ясна мисъл, за да ти се обадя. Не знам откъде да започна и какво да кажа. Не мога да повярвам, че се случи. Струва ми се нереално. Затварям очи и си казвам, че не съм тук, че Хюго е добре и когато се събудя, всичко ще е наред. Но после се събуждам и осъзнавам, че трагедията е напълно реална, че ни го отнеха, че ти и децата преживявате неописуема загуба. Дълбоко съжалявам за тази загуба и за моята роля в нея.

Не помня какво се случи, помня само, че аз шофирах, а Хюго седеше до мен. Сега това не е важно, макар че угризенията ще ме измъчват цял живот. Иска ми да можех да съм при вас, да прегърна теб и децата. Обичам ви всички и нямам търпение да ви видя. Съжалявам, че няма да бъда на погребението утре. Сълзите ми потичат само при мисълта за това. Плача много, но със сигурност не колкото ти. Сърцето ми се къса за теб и децата, Върна. Мисля за вас и се моля.

С обич, Лейси

Двайсет и четири часа по-късно тя все още нямаше отговор на имейла си.

Погребалната церемония започна в два часа следобед в събота в огромна църква в покрайнините на града. Беше висока и модерна сграда, която побираше близо две хиляди души. Хюго и Върна се присъединиха към тази църковна общност преди години, макар да не бяха от най-активните й членове. Всички в паството бяха афроамериканци и на погребението присъстваха много техни роднини и приятели. С наближаването на началния час на церемонията опечалените седяха на пейките, мрачни и готови за прииждащите вълни от чувства. Имаше само няколко празни места.

Най-напред пуснаха слайдшоу на огромен екран над амвона. Под звуците на скръбен спиричуъл от тонколоните се редяха снимки на Хюго, всяка от които напомняше болезнено за преждевременната му загуба. Хюго като сладко прохождащо момченце, Хюго с нащърбена усмивка в началното училище, Хюго като футболист, Хюго на сватбата си, Хюго си играе с децата. Имаше десетки снимки, които извикаха много сълзи, а с напредването на службата щеше да има по много от всичко. Накрая, след този мъчителен половин час, екранът изчезна и балконът над входа се изпълни със сто хористи в красиви тъмночервени роби. По време на краткия им концерт се редуваха ту тихи и скръбни погребални песни, ту буйни любими госпъли, съпроводени с тупане на крака, на които цялото паство припяваше.

Сред присъстващите имаше и няколко бели лица. Майкъл и съпругата му седяха на първия ред на дългия и широк страничен балкон. Когато се озърна, той видя още лица от КСЕ. Направи му впечатление, че повечето бели са тук, горе, сякаш искат да останат встрани от буйството долу. Майкъл, рожба на 60-те години и законите на Джим Кроу, съзря ирония във факта, че чернокожите са на най-хубавите места, а белите са изпъдени на балкона.

След едночасово подгряване свещеникът пое нещата в свои ръце и говори петнайсет минути. Даровит и опитен оратор с мощен баритон, той предложи утеха на близките и още повече разстрои присъстващите. Първото слово произнесе по-големият брат на Хюго, който разказа за забавни моменти от детството им, но се разрида по средата. Втори беше футболният треньор от гимназията — суров и мрачен възрастен бял мъж, който само след три изречения заплака като дете. Третото слово произнесе съотборник на Хюго от колежа. Четвъртото беше от негов преподавател по право. След това едно превъзходно сопрано изпълни „Колко си велик, Боже“, а когато приключи, в очите на всички, включително на певицата, имаше сълзи.

Седнала по средата на първия ред, Върна някак успяваше да се владее. Беше заобиколена от близките си и двете по-големи деца бяха до нея. Една от лелите й се грижеше за Пипин и другото малко дете. Дори когато хората край нея виеха и едва не припадаха, Върна просто се взираше в ковчега на три метра пред нея и бършеше очи, без да издава нито звук.

По съвет на свой приятел лекар и противно на традицията тя беше решила ковчегът да е затворен. До него на триножник беше поставена голяма хубава снимка на съпруга й.

Службата се точеше и Майкъл неволно погледна часовника си. Беше благочестив презвитерианец, в неговата църква проповедите бяха строго ограничени до двайсет минути, сватбите до трийсет, а ако погребение наближеше четирийсет и пет минути, някой здравата щеше да бъде скастрен.

Времето обаче нямаше значение на този ден в тази църква. Това беше последното тържество в чест на Хюго Хач и хората възнамеряваха да го изпратят славно. Петото слово изнесе негов братовчед, лежал в затвора за наркотици, но вече чист и с почтена работа благодарение на Хюго.

Всичко беше много трогателно, но два часа след началото Майкъл нямаше търпение да си тръгне. Освен това изпитваше облекчение, че седи удобно на стола си, вместо да стърчи прав долу пред амвона. Отначало семейство Хач го бяха попитали дали „би обмислил възможността“ да каже няколко прощални думи, но Върна бързо оттегли предложението. Майкъл усещаше нейното негодувание. Смъртта на Хюго, независимо дали беше нещастен случай, или нещо друго, вероятно щеше да бъде избегната, ако шефът му не го беше поставил в това опасно положение. По-големият брат на Хюго беше звънил два пъти на Майкъл да разпитва за посещението в резервата през онази нощ. Семейството започваше да преодолява шока и задаваше въпроси, а Майкъл надушваше проблеми.

Шестото и последно слово беше от Родерик, най-голямото дете на Хюго и Върна. Отдаваше последна почит на баща си на три страници, които прочете свещеникът. Дори студенокръвният презвитерианец Майкъл Гайзмар най-сетне се предаде на прилива на чувствата.

Свещеникът завърши с дълга благословия и под тихия съпровод на олюляващите се хористи понесоха ковчега на Хюго по пътеката. Върна го следваше плътно отзад, хванала двете си деца за ръка, решително стиснала зъби и вирнала глава, а по бузите й се стичаха сълзи. Следваха я група роднини, от които само малцина се стараеха да се сдържат.

Опечалените излязоха от сградата и се пръснаха към паркингите. Повечето щяха да се съберат отново половин час по-късно на гробището за още една заупокойна служба, твърде дълга и твърде болезнена. И през цялото време не бе изречена нито една сурова дума за човека, отговорен за смъртта на Хюго. Всъщност никой не знаеше името му.

„Пиян шофьор в откраднат пикап, който после избягал пеша“ — това гласеше общоприетата версия, така че нямаше кого да обвиняват. Свещеникът и ораторите великодушно отминаха този въпрос.

Докато спускаха Хюго Хач в гроба, само Майкъл и още няколко души подозираха, че смъртта му не е била нещастен случай. На полегат склон в другия край на гробището двама мъже седяха в някаква кола и наблюдаваха присъстващите с бинокъл.