Джон Гришам
Таен свидетел (41)

41

Първите арести се осъществиха умело и експедитивно.

От седемте игрища за голф, собственост на Вон, любимото му беше „Ролинг Дюнс“ — затворен клуб в най-южната част на окръг Брънзуик с живописна гледка към залива, предлагащ желаното от всеки голфър уединение. Вон беше човек, избягващ ритуалите, но си позволяваше това удоволствие веднъж седмично. Всяка неделя в осем сутринта той и приятелите му се събираха в кафенето на клуб „Ролинг Дюнс“ за закуска и „Блъди Мери“. Там винаги царяха безгрижие и веселие. За мъжете на шейсет, седемдесет и дори повече, това беше време за забавление без присъствието на жени. Предстоеше им да прекарат пет часа на прекрасно игрище, да пият бира, да пушат хубави пури, да залагат на всяка дупка, да мамят при възможност, да ругаят на воля, да си разказват мръсни вицове — и всичко това, без наоколо да се мотаят помощници или други играчи. Винаги започваха в девет часа и Вон изпразваше съзнанието си трийсет минути преди играта. Мразеше пълни с хора игрища и веднъж уволни един стартер, защото му се наложи да изчака пет минути мудната четворка играчи отпред.

Братята Мейтън-Ванс и Флойд — непрекъснато се караха, затова се налагаше да бъдат разделени. Вон винаги играеше с Флойд. Рон Скинър пък винаги играеше с Ванс. В неделя, шестнайсети октомври, четирима от петимата Братовчеди започнаха играта си в девет сутринта, без да подозират какво ги очаква. Това щеше да е последният им голф.

Петият, Хенк Сколи, остави шефа в кафенето и смяташе да го вземе пет часа по-късно. Хенк не си падаше по голфа и обикновено прекарваше неделните сутрини край басейна с жена си и нейните малки деца. Караше към къщи разумно, без да нарушава ограничението на скоростта, когато щатски полицай го спря на главен път 98. Хенк не се държа особено любезно с него и каза троснато, че не е извършил никакво нарушение, но в следващия миг научи, че е арестуван за убийство. Броени минути след като го спряха, той се озова на задната седалка на патрулка с чифт стегнати белезници.

Четвъртата дупка на игрище „Ролинг Дюнс“ беше дълга пар петица с остър завой надясно. Грийнът не се виждаше от тийбокса и се намираше в края на игрището, до улица, отделена от него с дървета и гъста растителност. От там Али Пачеко и екипът му наблюдаваха и чакаха. Когато двете колички изтрополиха по алеята и спряха близо до пясъчен бункер, агентите изчакаха Вон, Флойд, Ванс и Рон да отидат до грийна с пътерите си. Пушеха пури и се смееха, когато изневиделица изникнаха десетина мъже в тъмни костюми и ги уведомиха, че това е краят на играта. Щракнаха им белезниците, поведоха ги към улицата и ги откараха. Конфискуваха телефоните и портфейлите им, но стиковете, ключовете и студените бири останаха в количките. Пътерите, топките и пурите им останаха пръснати по тревата.

Следващата четворка щеше да пристигне на мястото половин час по-късно. Загадката с изчезналите играчи на голф щеше да вълнува членовете на клуба цяло денонощие.

Разпределиха Братовчедите в различни коли. Али Пачеко се возеше на задната седалка до Вон Дюбоуз, който след броени минути каза:

— Ама че гадост. Днес ми вървеше. След три дупки бях един удар под пара на игрището.

— Радвам се, че сте се забавлявали — отбеляза Али.

— Нещо против да ми обясните за какво става въпрос?

— За предумишлено убийство.

— И коя е въпросната жертва?

— Твърде много са, за да ги помниш, нали така, Вон? Хюго Хач.

Вон прие новината спокойно и не продума повече. Верни на вътрешния си кодекс, Хенк Сколи, братята Мейтън и Рон Скинър пътуваха до ареста в пълно мълчание.

Веднага щом им щракнаха белезниците и им отнеха телефоните, екипи агенти на ФБР нахлуха в домовете и офисите им и започнаха да изземат компютри, чекови книжки, цели картотеки, всичко, което можеше да послужи като доказателство. Братята Мейтън и Рон Скинър управляваха привидно законен бизнес с асистенти и секретарки, но тъй като беше неделя, никой не видя нахлуването на ФБР. Хенк Сколи пазеше архива в мазето на дома си и пред погледа на ужасената му съпруга и децата агенти с навъсени лица натовариха с папки цял камион под наем. Вон Дюбоуз не държеше нищо уличаващо в къщата си.

След като им взеха пръстови отпечатъци и ги снимаха, арестантите бяха настанени в отделни килии. Всъщност щяха да минат месеци, преди някой от петимата да зърне друг.

За обяд предложиха на Вон изсъхнал сандвич. Той изсумтя презрително и бе отведен до стаята за разпит, където го очакваха Али Пачеко и Дъг Хан. Отказа кафе и вода и поиска адвокат. Пачеко му прочете правата, но Вон не желаеше да подпише формуляра в потвърждение на това. Отново настоя за адвокат и да се възползва от правото си на телефонно обаждане.

— Това не е разпит, Джак — хладно поясни Али. — Просто ще си поговорим, нещо като официално запознанство, след като вече знаем истинското ти име. Благодарение на отпечатъците. Пуснахме ги през системата и попаднахме на ареста ти от седемдесет и втора година за нападение с нанасяне на тежка телесна повреда с цел убийство. Тогава си се казвал Джак Хендерсън и си членувал в банда на добрите стари момчета, които са въртели наркотиците, курвите и залаганията. След като са те осъдили в Слайдел, Луизиана, си решил, че затворът не е за теб, и изкусно си избягал. Зарязал си предишното си име, станал си Вон Дюбоуз и през последните четирийсет години забележително умело си успял да останеш невидим. Само че купонът свърши, Джак.

— Искам адвокат.

— Разбира се, ще ти осигурим адвокат, Джак, но не някой сладкодумен и ловък играч, какъвто си представяш. Те са скъпи, а от девет часа сутринта ти си без пукната пара, както е бил баща ти, когато се е обесил в затвора. Всичките ти банкови сметки ще бъдат замразени, Джак. Всички мангизи ще останат блокирани.

— Доведете ми адвокат.

Клайд Уестбей бе удостоен с любезността да бъде арестуван тихомълком. Рано в неделя сутринта му се обади агент от ФБР, който го уведоми, че моментът е настъпил. Клайд каза на жена си, че има проблем в офиса, и излезе от къщи. Отиде с колата на празния паркинг на един търговски център и паркира до черен шевролет тахо. Остави ключовете на таблото, излезе, щракнаха му белезниците и го настаниха на задната седалка на шевролета. Не беше предупредил жена си какво ще му се случи. Просто не му стискаше.

С неговите ключове двама агенти на ФБР влязоха в канцелариите на управляваните от него хотели от името на офшорната компания „Стар Ес“. В понеделник всички гости на хотела щяха да бъдат приканени да напуснат и всички резервации щяха да бъдат отменени. Хотелите щяха да бъдат затворени за неопределен период от време.

Когато Братовчедите най-сетне получиха право на телефонно обаждане, новината за ареста бързо се разчу, разпространи се като горски пожар в цялата организация. Да бягат или да не бягат — този въпрос си задаваха управителите, изпаднали в паника. Преди да решат, повечето бяха арестувани и кабинетите им бяха претърсени от ФБР.

В Билокси адвокат на име Ставиш тъкмо влизаше със съпругата си в католическата църква за неделната литургия, когато двама агенти го спряха и му съобщиха, че се налага отклонение. Когато стана ясно, че той и партньорът му са обвинени в нарушения по ЗРКО и че го арестуват, му предоставиха избор — да предаде ключовете си на агентите или да разбият вратата на кантората му. Ставиш целуна жена си за „сбогом“ и без да обръща внимание на озадачените погледи на другите енориаши, пое заедно с агентите към кантората си с насълзени очи.

В „Трежър Кий“ четирима агенти откриха дежурния управител и му съобщиха, че казиното ще бъде затворено. Накараха го да оповести тази новина и да накара всички да напуснат. Друг агент позвъни на вожда Капъл и го помоли веднага да се яви в казиното. По спешност. Когато вождът пристигна двайсет минути по-късно, незабавно го арестуваха. Отряд щатски шерифи помогнаха за извеждането на разгневените комарджии от сградата към паркинга. Хората, отседнали в двата хотела, бяха помолени незабавно да си съберат багажа и да си заминат. Когато Били Капъл пристигна забързан, и той беше арестуван заедно с Адам Хорн и останалите трима управители на казиното. Оставиха шерифите да се оправят с хаоса, докато играчи, гости и служители стояха скупчени и отказваха да напуснат, но вече осъзнаваха, че на всички врати се поставят катинари.

Към три следобед в неделя Филис Търбан пиеше чай с лед на верандата си и четеше книга. Мобилният й звънна — обаждане от непознат номер. Тя вдигна и анонимно й беше съобщено следното: „Обвинена си заедно с твоето момиче Макдоувър, Вон Дюбоуз и още стотина други мошеници. ФБР нахлува в офиси по крайбрежието, твоята кантора ще е следващата“. Тя веднага се обади на Клодия от мобилен за еднократна употреба, който беше известен на ФБР. Съдийката не беше чула нищо. Клодия се обади на своята свръзка, Хенк Сколи, но никой не вдигна. Двете жени потърсиха новини в интернет, но не намериха нищо. Филис предложи да заминат за всеки случай и звънна на компанията за чартърни полети в Мобил. Имаше свободен самолет и можеха да потеглят след два часа.

Съгласно инструкциите компанията за чартърни полети уведоми ФБР. Агенти проследиха Филис, която светкавично се запъти към тайния си офис в луксозен търговски център близо до летището. Влезе само с ключовете си в ръка, но излезе с две обемисти чанти „Прада“. Проследиха я до терминала на летището в Мобил.

Компанията за чартърни полети съобщи на ФБР, че редовният им клиент иска спирка в Панама Сити, за да вземат още един пътник, а крайната точка е Барбадос. Съвместно с Федералното управление на леката авиация ФБР инструктира чартърната компания как да действа. В пет без десет следобед самолет „Лиър 60“ отлетя от Мобил на двайсетминутен полет до Панама Сити.

Междувременно съдия Макдоувър отскочи до любимия си апартамент в „Рабит Рън“, взе някои неща, пъхна ги в голяма ръчна чанта и хукна към летището. Пристигна в пет и петнайсет, когато самолетът спря и тя забързано закрачи към него. Пилотът я поздрави с „добре дошла на борда“, после влезе в терминала, за да оправи нужната документация. Петнайсет минути по-късно вторият пилот каза на Клодия и Филис, че времето над залива е лошо и ще се забавят.

— Не може ли да заобиколите? — рязко попита Филис.

— Съжалявам, не може.

Два черни джипа се появиха зад самолета и паркираха пред лявото крило. Клодия ги забеляза първа и промърмори: „Мамка му!“.

След като щракнаха белезници на дамите и ги отведоха, агентите претърсиха самолета. Жените не си бяха взели почти никакви дрехи, но бяха награбили колкото скъпоценности можеха да носят. Диаманти, рубини, редки монети и огромно количество пари в брой. Месеци по-късно всичко щеше да бъде описано и оценено на четири милиона и двеста хиляди долара. Когато ги попитаха как са смятали да минат през митницата в Барбадос, те не отговориха.

Още повече ценности бяха иззети след обиска в апартамента на Макдоувър в „Рабит Рън“. Когато агентите най-сетне откриха сейфа, се изумиха от купищата пачки, бижутата, предметите на изкуството, редките книги, часовниците и антиките.

От друга страна, в дома й не откриха много ценни предмети. Агентите конфискуваха от кабинета й обичайното — компютри, телефони и папки. Служебните компютри на Филис Търбан явно не бяха използвани за незаконни действия. Но двата лаптопа в тайния й кабинет бяха пълни с данни за банкови сметки, трансфери, корпоративни сметки, данни за сделки с недвижими имоти и кореспонденция с адвокати в страни, известни като данъчен рай.

Чистката беше светкавична и мащабна. В неделя вечерта двайсет и един мъже и две жени бяха арестувани и изправени пред многобройни обвинения в рекет, които през следващите няколко седмици щяха да се множат. Сред тях беше и Делгадо, който вдигаше щанги в една спортна зала, когато двама агенти му съсипаха деня. По документи той работеше за собственик на бар, притежаван от фирма, притежавана от друга фирма, и беше обвинен в обичайните престъпления, свързани с прането на пари. Щяха да минат години, преди на бял свят да излязат по-сериозните му престъпления.