Джон Гришам
Таен свидетел (43)

Епилог

В дните след арестите и нападенията историята беше на първите страници на вестниците из цяла Флорида и Югоизточните щати. Репортери от всякъде сновяха напред-назад, ровеха на най-различни места, поемаха по следи и се бореха да докопат последните новини. Заключената врата на казино „Трежър Кий“ се превърна в любим фон за телевизионните репортажи. Обсаждаха двора на Върна, докато не ги изгониха от там, но те просто се отдръпнаха на улицата пред дома й и запушиха движението. След като арестуваха двама от тях и след като разбраха, че Върна няма какво да им каже, изгубиха интерес и се махнаха. Прокурорката Пола Галоуей всеки ден даваше брифинги, на които не изнасяше почти никаква нова информация. Али Пачеко, който официално представляваше ФБР, изобщо отказваше да говори. Няколко дни репортерите снимаха дома на съдия Макдоувър в Стърлинг, както и съда. Снимаха и фасадата на заключената кантора на Филис Търбан и на адвокатската фирма в Билокси. Постепенно новината се премести от първа на втора страница.

Тъй като цялото внимание беше съсредоточено върху ФБР и прокуратурата, нямаше почти никакъв интерес към Комисията по съдийска етика. Всъщност малката агенция оцеля след бурята, без да привлече почти ничие внимание. Няколко репортери потърсиха Лейси и Гайзмар, но те не върнаха нито едно обаждане. И те като всички останали следяха историята в пресата и се дивяха на дезинформацията, която се разпространяваше. За КСЕ случаят беше приключен. Обектът им беше в ареста и се очакваше скоро да подаде оставка.

Трудно им беше да продължат напред обаче, особено на Лейси. Беше твърде емоционално свързана със случая, за да може просто да го приключи и да отвори друга папка. Най-големият случай в кариерата й беше свършил, но щеше да поглъща живота й и през следващите месеци. Двамата с Пачеко прекарваха много време заедно и буквално не можеха да говорят за друго.

Две седмици след арестите на Макдоувър и на бандата на Дюбоуз Лейси се прибра в апартамента си късно един следобед. Точно преди да излезе от колата, забеляза мъж, който нехайно седеше на стълбите и чакаше. Звънна на съседа си Саймън и го помоли да погледне. Той вече наблюдаваше. Когато Лейси приближи до апартамента си, Саймън излезе навън, за да следи какво ще стане.

Мъжът беше облечен с тениска за голф и кафеникави шорти, а бейзболната му шапка беше нахлупена ниско и почти скриваше очите. Косата му беше къса и боядисана в катраненочерно. Когато тя го наближи, мъжът се усмихна и каза:

— Здравей, Лейси.

Беше Грег Майърс.

Лейси махна на Саймън да се прибира и двамата с Грег влязоха в дома й.

— Мислех, че си мъртъв — отбеляза тя, затваряйки вратата.

Майърс се засмя и отвърна:

— Почти. Спешно се нуждая от бира.

— Ставаме двама.

Лейси отвори две бутилки и с Грег седнаха на масата в кухнята.

— Случайно да си виждал Карлита?

Той се засмя и отговори:

— Снощи бях с нея. Добре е. Благодаря, че я спасихте.

— Благодаря ли? Стига, Майърс, започни да разказваш.

— Какво те интересува?

— Всичко. Защо изчезна?

— Дълга история.

— Допускам. Хайде, започвай.

Майърс беше готов да говори, да се върне в историята, в чието създаване беше участвал. Отпи дълга глътка от бутилката, изтри уста с опакото на ръката си — непохватен жест, който Лейси бе виждала и преди, и заразказва:

— Защо изчезнах ли? По две причини, оказва се. Първата е, че още от самото начало имах резервен план. Знаех, че на ФБР няма да им се иска да се намесят, и когато нещата понапреднаха, се оказах прав. Ако изчезнех, ти и ФБР щяхте да повярвате, че Дюбоуз ме е намерил. Второ убийство, моето, щеше да стимулира ФБР да погледне по-сериозно на нещата. Не исках Бюрото да участва в картинката, но ние, всички ние, скоро разбрахме, че доникъде няма да стигнем без него. Прав ли бях?

— Може би. Изчезването ти със сигурност направи всичко по-интересно, но всъщност не то промени решението на ФБР.

— А какво?

— ДНК уликата. Разполагахме с кръвна проба от местопрестъплението, която ни отведе до шофьора на пикапа. След като го идентифицирахме, ФБР прецени, че може да разплете случая. Надушиха голяма победа и нахлуха с пушките, така да се каже.

— Как се сдобихте с кръвната проба?

— След малко ще ти разкажа. Спомена, че си избягал по две причини.

— Да, втората е по-важна от първата. Една сутрин бях на яхтата в Кий Ларго, просто си се мотаех, човърках двигателя, когато мобилният в джоба ми завибрира. Отворих го, казах „Ало“ или нещо подобно и нечий глас попита: „Майърс?“. Реших, че е Кули, но нещо ми подсказваше, че не е. Затворих и се обадих на Кули от друг телефон. Той потвърди, че не се е опитвал да се свърже с мен. Разбрах, че някой е надушил следите ми и че този някой е Вон Дюбоуз. Слязох долу, изтрих всичко от лаптопа си, натъпках си джобовете с пари и казах на Карлита, че отивам да купя лед. Помотах се на пристанището половин час, наблюдавах всичко и накрая подкупих един местен да ме откара до Хоумстед. От там се запътих към Маями и изчезнах. Размина ми се на косъм и адски се уплаших.

— Защо заряза Карлита така?

Поредното продължително отливане от бутилката.

— Сигурен бях, че няма да й направят нищо. Може би щяха да я заплашат, но смятах, че тя ще е в безопасност. Рискувах. Трябваше да убедя нея, Кули, теб и може би ФБР, че просто съм поредната жертва. Има начини да принудиш хората да говорят, дори Карлита и Кули. Важно беше да не знаят нищо за изчезването ми.

— Ти избяга. Кули избяга. И зарязахте момичето да се оправя само с опасностите.

— Добре, така изглежда, но е много по-сложно. Трябваше или да избягам, или да се превърна в мишена. Кули е избягал по други причини. След като мен вече ме нямаше, е решил, че е компрометиран. Уплашил се е и се е скатал.

— А сега сте се върнали за гърнето с жълтиците?

— И още как. Не забравяй, Лейси, че без нас нищо нямаше да се случи. Кули е мозъкът, който дълго крои плана. Той е истинският гений зад всичко. Той привлече Джо Хелън и великолепно я направляваше, докато не се уплаши, разбира се. Аз пък имах смелостта да подпиша жалбата и едва не си платих за това.

— Тя също.

— И ще си получи възнаграждението, повярвай ми. Ще има предостатъчно и за трима ни.

— Значи Кули се е сдобрил с Джо Хелън?

— Да кажем, че преговарят. Вече двайсет години преспиват от време на време, познават се.

Лейси въздъхна и поклати глава. Не беше пила и глътка от бирата си, но бутилката беше празна. Взе си друга от хладилника и застана на прозореца.

— Приеми нещата така, Лейси — продължи Майърс. — Кули, Джо Хелън и аз планирахме цялата атака срещу Дюбоуз и Макдоувър. Нещата се объркаха. Твоят приятел беше убит, ти беше ранена. Чист късмет е, че няма други жертви. Не съм предполагал, че ще се случи така, иначе едва ли бих го направил. Но всичко приключи, лошите са в затвора, а ние тримата оцеляхме. Ще се сдобрим и в крайна сметка ще се позабавляваме, докато си делим наградата.

— Не се съмнявам, че четеш вестниците.

— Всяка дума.

— И си срещнал името на Али Пачеко.

— О, да, агентът. Май е готин човек.

— Е, с него се срещаме и мисля, че той трябва да чуе тази история.

— Доведи го. Не съм направил нищо нередно и съм готов да говоря.

 

 

Разследването на ФБР на Синдиката на Дюбоуз продължи още четиринайсет месеца и доведе до още шест обвинителни акта. Бяха арестувани трийсет и девет души и всичките останаха в ареста без право на освобождаване под гаранция, защото имаше опасност да се укрият. Около половината от тях бяха по-незначителни мишени, които участваха в бизнеси на организацията, но не знаеха нищо за прането на пари или прибирането на пари от „Трежър Кий“. Тъй като банковите им сметки бяха запорирани и разчитаха само на назначените им от съда обществени защитници, те започнаха да си уговарят споразумения с бързината, с която Пол Галоуей смогваше да ги подготвя. Шест месеца след ареста на Вон Дюбоуз десетина от другите обвиняеми се бяха съгласили да се признаят за виновни и да уличат шефовете си. Прокурорката се възползваше от обвинително изпънатите пръсти и примката около шията на истинските мошеници се затягаше. Но те оставаха непоклатими. Нито един от единайсетте управители — с изключение на Клайд Уестбей, разбира се — и със сигурност нито един от петимата Братовчеди не се огъна.

Намериха слабо място обаче извън синдиката. Гавин Принс, уважаван индианец тапакола, завършил Щатския университет на Флорида, реши, че не вижда бъдещето си в затвора. Беше вторият човек в казиното и знаеше повечето мръсни тайни. Адвокатът му убеди Пола Галоуей, че Принс не е мошеник и че ако му предложат подходяща сделка, ще бъде от изключителна помощ за делото. Той се съгласи да пледира виновен по едно обвинение срещу условна присъда.

Според Принс всяка маса за хазарт — блекджек, рулетка, покер и зарове — имала скрита каса, до която крупието нямало достъп. Деветдесет процента от парите пристигали в брой, крупието ги вземало, преброявало ги заради играчите и камерите, пъхало ги в касата, монтирана на масата, и ги превръщало в чипове. Най-много пари в брой се въртели на масите за блекджек, най-малко — на рулетките. Казиното никога не затваряло, дори на Коледа, и било най-спокойно към пет сутринта. По това време всеки ден въоръжена охрана събирала касите, натоварвала ги на количка и ги заменяла с празни. Откарвали ги в укрепено помещение — официалната „броилня“ — където четирима професионалисти „броячи“ отброявали съдържанието на всички каси. Зад или до всеки брояч имало охранител, а точно над него — камера. Съдържанието на всяка каса се брояло четири пъти. Обикновено те били шейсетина. Сутрешната задача на Принс била да взема каса БД-17 от масата за блекджек с най-големи приходи. Свалял я от количката, преди тя да стигне до стаята за броене. Не обелвал нито дума. Пазачите си затваряли очите. Просто бизнес. Принс отнасял касата в тясна стаичка без камери и я заключвал в сейф. Доколкото му беше известно, имаше само още един ключ у вожда, който посещавал казиното всеки ден и вземал парите.

Масите за блекджек събирали средно по двайсет и една хиляди долара дневно, но се знаело, че БД-17 събира повече. Според изчисленията на Принс тя носела най-малко осем милиона годишно, които изчезвали безследно.

Записите на охранителните камери от тази маса тайнствено били изтривани през три дни, в случай че някой започне да задава въпроси, макар че това никога не се случвало. И кой да започне да души? Това била племенна територия!

Принс бил един от тримата служители, които пренасочвали парите към сейфа на вожда. И тримата бяха в ареста в очакване на тежки присъди. Когато Принс се огъна, другите двама бързо последваха примера му. И тримата твърдяха, че не са имали друг избор, освен да улесняват кражбата. Знаеха, че вождът не задържа всички пари, че с тях подкупва хора и така нататък. Само че работеха при условия „ни чул, ни видял“, създаваха свои закони и искрено вярваха, че никога няма да бъдат заловени. И тримата твърдяха, че не знаят нищо за Вон Дюбоуз.

Казиното беше затворено от три седмици. Две хиляди души останаха без работа и дивидентите бяха застрашени, затова тапакола наеха скъпоплатени адвокати, които успяха да убедят съдията, че индианците ще прочистят казиното от корупция. Договорено бе да наемат професионален мениджърски екип от „Харас“.

Вождът Капъл беше арестуван и най-вероятно щеше да лежи в затвора с десетилетия, а племето бе унижено, затова започнаха мерки за неговото реабилитиране. Деветдесет процента от членовете му подписаха петиция с призив за оставка на вожда и за нови избори. Той напусна поста си, синът му Били и съучастникът им Адам Хорн също. Два месеца по-късно Лайман Грит беше избран за вожд с огромно мнозинство. След избора си той обеща на Уилтън Мейс да измъкне брат му от затвора.

Адвокатите на Братовчедите безуспешно се опитаха да отблокират част от парите им. Искаха да наемат най-страхотните адвокати, които да намерят вратички в закона. Но съдията не беше склонен да плащат адвокатски хонорари с мръсни пари. Отказа, и то категорично, и назначи опитни служебни защитници.

Макар обвинението в предумишлено убийство да беше много по-сериозно от обвиненията в нарушение на ЗРКО, подготовката му се оказа по-лесна. Без Клайд Уестбей на процеса за убийство щеше да има само петима обвиняеми, а на този за нарушения по ЗРКО — двайсетина. Пола Галоуей отдавна беше решила да натисне здраво процеса за убийство с надеждата за осъдителни присъди и когато Братовчедите вече са с доживотни или смъртни наказания, да преговаря настъпателно с обвиняемите по ЗРКО. След като всички бяха арестувани и зад решетките, екипът й смяташе, че процесът за убийство може да се насрочи след около осемнайсет месеца. Подготовката на процеса по ЗРКО щеше да отнеме най-малко две години.

През април 2012 г., около шест месеца след арестите, назначеният съдия-изпълнител започна да разпродава активите. Основавайки се на прословут и спорен федерален закон, той организира търг за девет автомобила най-нов модел, четири яхти и два двумоторни самолета. Адвокатите на Братовчедите възразиха с аргумента, че такава конфискация е преждевременна, тъй като клиентите им са невинни до доказване на противното. С този аргумент адвокатите вдигаха врява вече двайсет години. Колкото и несправедливо да изглеждаше, законът си е закон и търгът донесе чисти приходи в размер на три милиона и триста хиляди долара. Първата капка в много дълбоко ведро.

Седмица по-късно съдия-изпълнителят продаде търговски център за два милиона и сто хиляди долара плюс поемане на дълговете. Унищожаването на Синдиката на Дюбоуз вече беше в ход.

Процесът бе внимателно наблюдаван от адвокат, който представляваше Върна Хач. След търга той заведе дело за престъпно причиняване на смърт и поиска обезщетение от десет милиона. Осведоми съдия-изпълнителя, че възнамерява да наложи запор на приходите от търговете. Съдия-изпълнителят всъщност никак не се вълнуваше — парите не бяха негови. По примера на Върна и Лейси заведе дело заради своите телесни повреди.

Проследяването на активите на Клодия Макдоувър и Филис Търбан не беше толкова сложно, колкото проследяването на мръсните пари на престъпния синдикат. След като се сдоби с пълната документация на Търбан, ФБР откри следата. Под прикритието на офшорни фирми двете жени си бяха купили вила на Барбадос, апартамент в Ню Джърси и къща в Сингапур. Недвижимите им имоти бяха разпродадени за шест милиона и триста хиляди. Имаха единайсет фирмени сметки, скрити по цял свят, с общ баланс малко над пет милиона долара. По силата на съдебна заповед и под натиска на Държавния департамент една банка в Сингапур отвори сейфа на двете дами. Оказа се пълен с диаманти, рубини, сапфири, редки монети и златни кюлчета от по десет унции. Оцениха съдържанието на сейфа на единайсет милиона долара. Същият натиск беше оказан и върху банка на Барбадос, където се натъкнаха на подобно съкровище. Стойността му възлизаше на осем милиона и осемстотин хиляди. Четирите апартамента в „Рабит Рън“ бяха продадени за около милион всеки.

В бюрото на ФБР в Талахаси впечатляващото имущество на двете дами получи името „Фонд Информатори“. То беше постепенно разпродадено от съдия-изпълнителя и година след арестите фонд „Информатори“ разполагаше с трийсет и осем милиона долара. Изписана на хартия, сумата беше шокираща, а през следващите месеци, докато шокът отшумяваше, тя нарасна още малко.

Адвокат Грег Майърс подаде иск за възнаграждение от фонд „Информатори“. Назначените от съда адвокати на Макдоувър и Търбан подадоха обичайните възражения срещу разпродаването на имуществото им, но без успех. След като всичко беше конфискувано и се превърна в огромна камара пари, адвокатите бяха лишени от аргументи. Какво можеха да кажат? Че парите не са откраднати? Затова те се оттеглиха, а после изчезнаха.

Адвокатите на тапакола твърдяха, че парите принадлежат на племето, и съдията се съгласи. Само че парите изобщо нямаше да бъдат намерени и цялата корупционна мрежа нямаше да бъде разобличена без смелостта на Джо Хелън, Кули и Грег Майърс. Тапакола не бяха напълно невинни. Бяха избрали и преизбрали вожд мошеник. Съдията присъди десет от всичките трийсет и осем милиона по следния начин — половината на Джо Хелън и по двайсет и пет процента на Майърс и Кули. Не остави място за съмнение, че тримата ще получат още по-голямо възнаграждение някой ден в далечното бъдеще, когато всички активи на престъпната организация на Дюбоуз бъдат окончателно разкрити и разпродадени.

На 14 януари 2013 г., петнайсет месеца след като петимата Братовчеди бяха арестувани, във федералния съд в Пенсакола започна процесът срещу тях. Те вече знаеха, че Клайд Уестбей и Зийк Форман ще свидетелстват в полза на обвинението. Знаеха също, че Клайд се е признал за виновен в предумишлено убийство още в деня на ареста си и че ще излежи по-кратка присъда, която тепърва щеше да бъде определена. Нямаха представа къде се укрива Зийк Форман, а и не ги интересуваше. За тях веселбата беше приключила. Мислите им вече бяха насочени към мрачното бъдеще.

Прокурор Пола Галоуей, която все още обичаше съдебната арена, представи аргументите на обвинението в претъпканата зала. Първият й свидетел беше Върна Хач. Лейси беше вторият. Имаше снимки и видеозаписи от мястото на катастрофата. Лейси дава показания цял ден и се изтощи до краен предел, но остана с Върна до края на процеса. Много приятели и роднини на Хюго идваха за известно време през всичките осем дни. Изгледаха видеозаписа с кражбата на пикапа „Додж Рам“ и другия от магазина на Фрог. Зийк Форман се представи отлично като свидетел. Клайд Уестбей също подкрепи убедително обвинението, но беше напрегнат и не поглеждаше към подсъдимите. Никой от тях не даде показания. Защитата им остана единна през целия процес. Един за всички, всички за един. Като ще горят, да горят заедно.

Съдебните заседатели се съвещаваха шест часа и обявиха и петимата за виновни. На следващата седмица Пола Галоуей продължи да настоява за смъртна присъда, но не постигна пълен успех. Съдебните заседатели без особени проблеми осъдиха на смърт Вон Дюбоуз и Хенк Сколи. Вон беше разпоредил убийството, а Хенк го беше организирал. Не стана ясно обаче дали братята Мейтън и Рон Скинър изобщо са знаели за този план. Съгласно закона всеки член на банда е виновен за престъпленията на бандата си, независимо дали участва пряко в тях, но съдебните заседатели не можаха да осъдят на смърт и другите трима. Определиха за тях доживотни присъди без право на обжалване.

След като Братовчедите бяха осъдени и с тях се приключи завинаги, Пола Галоуей беше по-склонна на споразумения с обвиняемите по ЗРКО. Повечето се признаха за виновни в замяна на по-леки присъди и получиха средно по пет години затвор.

Един отдавнашен и доверен наемник на име Уилис Моран не искаше да влиза зад решетките за нищо на света. Брат му беше изнасилен и убит в някакъв затвор и Уилис се ужасяваше от подобна съдба. По време на няколкото разпита намекна, че знае нещо за убийствата на Сон Разко и Айлийн Мейс и дори за изчезването на Дигър Роблес, доносника от ареста. ФБР нямаше интерес Моран да получи дългосрочна присъда, нито дори краткосрочна, затова беше договорено споразумение той да бъде осъден на толкова месеци затвор, колкото вече бе прекарал в ареста.

През годините Моран беше работил понякога с Делгадо, предпочитания от Вон наемен убиец. Известно беше, поне сред ветераните, че Делгадо много умело очиства хора и че той е най-вероятният убиец на Сон и Айлийн.

Али Пачеко неохотно отвори поредната глава от историята на Дюбоуз.

Два месеца след процеса за убийство Клодия Макдоувър и Филис Търбан бяха изправени пред федералния съд в Талахаси, заобиколени от адвокатите си. И двете вече се бяха признали за виновни в пране на пари и вземане на подкупи. Предстоеше да бъдат осъдени. Съдията се обърна най-напред към Филис и след като здравата я скастри, я осъди на десет години затвор.

Нападките му срещу Клодия бяха достойни за учебниците по право. В предварително подготвен текст той я обвини в „смайваща алчност“, „отблъскваща непочтеност“ и „малодушно предаване на доверието“ на избирателите й. Изтъкна, че стабилното общество се гради върху честност и справедливост и че „съдии като вас и мен“ би трябвало да предпазват гражданите от корупция, насилие и злодеяния. Обвинителната му тирада, на моменти безпощадна, друг път саркастична и язвителна, но нито за миг състрадателна, продължи трийсет минути и изуми мнозина в съдебната зала. Клодия, много отслабнала и крехка след седемнайсет месеца на затворническа храна, се постара да посрещне ударите с изпънат гръб. Само веднъж трепна, сякаш коленете й се подкосиха. Не пророни нито една сълза, не откъсна поглед от съдията.

Той я осъди на двайсет и пет години затвор.

На Лейси, седнала на първия ред между Али Пачеко и Джо Хелън, почти й дожаля за нея.