Джон Гришам
Таен свидетел (11)

11

Съдия Макдоувър паркира близо до Хюго, който седеше доста неловко в тойотата на Лейси, скрил лицето си зад вестник и с фотоапарат до себе си. Към сбирката от напълно безполезни снимки на изток от деветата дупка на „Рабит Рън“ той щеше да добави нови: на лиърджета на пистата. Докато Клодия теглеше малкия си куфар през паркинга към входа на „Гълф Авиейшън“, той й направи няколко снимки в гръб. На петдесет и шест, тя беше слаба и поне в гръб можеше да мине за двайсет години по-млада. Всъщност Хюго се почувства длъжен да признае, че от този зрителен ъгъл съдийката изглежда по-добре от Върна, която след четвъртото си дете с мъка сваляше излишните килограми. Той просто не можеше да се отърси от навика си да зяпа задниците на всички жени с приятни форми.

След като съдийката влезе вътре, Хюго прибра фотоапарата си и вестника и заспа.

След като от години беше замесена в престъпления, Клодия Макдоувър постепенно се научи да мисли като заподозряна. Забеляза всичко: чернокожия на предната седалка на една тойота приус, който четеше вестник (малко странно занимание по обед), червенокосата хубавица на гишето, която я удостои с широка усмивка, притеснения делови мъж в тъмен костюм, чийто полет явно закъсняваше, красивото момиче на канапето, което неловко разлистваше брой на „Венити Феър“. За броени секунди Клодия огледа салона, реши, че е безопасно и чисто, и прецени всички лица. В нейния свят всеки телефон можеше да се подслушва, всеки непознат би могъл да я наблюдава, всяко писмо можеше да бъде прочетено, всеки имейл — хакнат. Тя обаче отказваше да изпадне в параноя и да живее в страх. Беше просто нащрек и след толкова много години предпазливостта бе станала нейна втора природа.

Млад мъж със спретната униформа пристъпи напред, представи се като един от пилотите и пое куфара й. Сладката червенокоса служителка натисна някакво копче, вратата се плъзна и Клодия напусна терминала. Подобно излизане, макар и лишено от драматичност и незабелязано от света, бе вълнуващо за нея. Докато простосмъртните се редяха на безкрайни опашки и висяха на летището заради претоварени, закъснели или отменени полети и накрая, ако извадеха късмет, ги подкарваха като добитък към мръсните самолети с прекалено тесни за задниците на днешните американци седалки, тя, окръжен съдия Клодия Макдоувър от Двайсет и четвърта съдебна област във Флорида, крачеше като кралица към частния си самолет, където шампанското беше изстудено, а полетът щеше да е директен и да пристигне навреме.

Филис я чакаше вътре. Когато пилотите си сложиха коланите и се заеха с обичайните си задължения, Клодия я целуна и я хвана за ръката. След като излетяха и самолетът се издигна на единайсет хиляди метра височина, Филис отвори бутилка „Вьов Клико“ и двете, както винаги, вдигнаха тост за племето тапакола.

Бяха се запознали във втори курс на Правния факултет в „Стетсън“ и приликите помежду им бяха забележителни. И двете се възстановяваха след ужасен първи брак. И двете бяха избрали да следват право по необичайни причини. Клодия беше стъпкана и унизена от съпруга си и от подлите му адвокати и планираше отмъщение. А бракоразводното съдебно решение на Филис изискваше от бившия й мъж да покрие разходите за нейното образование. Тя беше избрала медицината, за да протака колкото се може повече, но се издъни на теста. Насочи се към правото и цеди бившия си съпруг още три години за докторската програма. Двете с Клодия започнаха да се виждат тайно в трети курс, после всяка пое по пътя си, след като завършиха. Бяха жени на слаб пазар на труда, затова тутакси приеха първата работа, която успяха да намерят. Клодия отиде в малка фирма в малък град. Филис работи като служебен защитник в Мобил, докато не й омръзна от улични престъпници и не си намери убежище в една кантора. Сега, когато индианците ги бяха направили богати, двете пътуваха изискано, живееха в дискретен лукс и планираха окончателното си бягство на място, което тепърва щяха да изберат.

След като изпиха шампанското, двете заспаха. Вече седемнайсет години Клодия си вършеше прилежно работата, защото в крайна сметка винаги й предстоеше преизбиране. Филис също работеше дълги часове в малката си ангажирана кантора. Не си доспиваха. Два часа и половина след като излетяха от Флорида, самолетът кацна на „Тетърбъро“, щата Ню Джърси. На това летище кацаха повече частни самолети, отколкото където и да било другаде по света. Очакваше ги луксозен черен автомобил, който веднага потегли. Двайсет минути по-късно пристигнаха в жилищната си сграда в Хоубоукън — модерен небостъргач на брега на Хъдсън, точно срещу Финансовия квартал. От апартамента им на четиринайсетия етаж се разкриваше великолепна гледка към Долен Манхатън. А Статуята на свободата беше само на един хвърлей разстояние. Апартамент беше просторен и оскъдно мебелиран. Беше инвестиция, а не дом, просто място, което да задържат, преди да решат да го заменят за нещо друго. Разбира се, беше собственост на офшорна компания със седалище на Канарските острови.

Филис с огромно удоволствие участваше в международната игра на офшорките и непрекъснато местеше авоари и фирми в търсене на най-новия данъчен рай. С времето и натрупания опит тя се превърна в истински експерт по укриване на пари.

Когато се стъмни, двете обуха джинси и отидоха с кола в „Сохо“, където вечеряха в един френски ресторант. По-късно в сумрачен бар пиха още шампанско и се кискаха на това колко далече са стигнали — не само като разстояние, а и в живота.

Името на арменеца беше Папазян и двете така и не разбраха дали е собственото му или фамилното му име. Не че имаше значение. Сделките им бяха обгърнати в тайнственост. Нито една от страните не задаваше въпроси, защото никой не искаше отговори. Той звънна на вратата им в десет сутринта в събота и след като размениха обичайните любезности, отвори куфарчето си. Постла тъмносин филц върху малката кухненска маса и подреди стоката си — диаманти, рубини и сапфири. Както винаги, Филис му поднесе двойно еспресо, което той изсърба, докато им описваше всеки камък. След като пазаруваха от него вече четири години, знаеха, че Папазян продава само най-хубавите камъни. Държеше магазин в Централен Манхатън, където се бяха запознали с него, но сега той нямаше нищо против да ги посещава тук. Не знаеше кои са и откъде идват. Беше го грижа само за сделката и за парите в брой. След по-малко от трийсет минути подбраха шепа от най-хубавите му камъни — „преносимо богатство“, както ги наричаше Филис — и му дадоха парите. Той бавно отброи 230 000 долара в банкноти от по сто, като през цялото време мърмореше на родния си език. Всички останаха доволни. Арменецът изгълта остатъка от второто си еспресо и си тръгна от апартамента им.

След като отметнаха повечето мръсна работа, момичетата се облякоха и отидоха с такси в града. Купиха си обувки от „Барнис“, обядваха в „Льо Бернардин“ и накрая отидоха в диамантения квартал, където се отбиха при един от любимите си търговци. С пари в брой се снабдиха с нови златни монети, още невлезли в обращение: южноафрикански кругеранди, канадски кленови листа и за да подпомогнат местната икономика — американски орли. Плащаха само в брой, без документи, без нищо черно на бяло, без следа. Тясното магазинче имаше поне четири охранителни камери, които преди ги притесняваха — някой някъде може би наблюдаваше. С времето преодоляха опасенията. В тяхната работа винаги имаше риск. Номерът беше да избереш кой риск да поемеш.

В събота вечерта гледаха мюзикъл на Бродуей, после вечеряха в „Орсо“, но не видяха никакви знаменитости, и си легнаха след полунощ, доволни от успешния ден, прекаран в пране на пари. Късно в неделя сутрин опаковаха плячката заедно с новата си красива колекция от безобразно скъпи обувки и си наеха кола до „Тетърбъро“, където ги очакваше частен самолет, за да ги откара обратно на юг.