Джон Гришам
Таен свидетел (31)

31

Зийк Форман живееше с майка си близо до градчето Милтън във Флорида, недалече от Пенсакола. ФБР наблюдава къщата му два дни, но нямаше следа нито от него, нито от неговия нисан от 1998 г. Надзорникът му от пробационната служба ги осведоми, че Зийк трябва да се яви за ежемесечната проверка на четвърти октомври и че досега не е пропускал среща. В противен случай го връщали в затвора. Форман работел каквото намери и съумял да не се забърква в неприятности през последните тринайсет месеца.

И наистина, на четвърти октомври Форман влезе в пробационната служба в центъра на Пенсакола и поздрави надзорника си. На въпроса къде е бил отговори с отрепетиран разказ, че е карал камион във фирмата на свой приятел в Маями.

— Постой малко тук — каза надзорникът му, — едни момчета искат да говорят с теб.

Той отвори вратата и агентите Али Пачеко и Дъг Хан влязоха и се представиха. Надзорникът излезе от стаята.

— За какво става дума? — попита Форман, притеснен от внезапната поява на ФБР.

Двамата агенти останаха прави.

— На двайсет и втори август, понеделник, към полунощ си бил в резервата на тапакола. Какво си правил там?

Форман се помъчи да се направи на изненадан, но всъщност изглеждаше така, все едно ще припадне. Сви рамене, зяпна ги тъпо и каза:

— Не съм сигурен за какво говорите.

— Прекрасно знаеш за какво говорим. Карал си откраднат пикап, който е блъснал кола. Избягал си от местопроизшествието. Да си спомняш нещо от това?

— Не съм аз.

— Само толкова ли можеш? — Пачеко кимна на Хан, който извади чифт белезници. — Изправи се — нареди Пачеко. — Арестуваме те за убийство.

— Шегувате се!

— Ама разбира се, това е най-обикновена комедия. Стани и си сложи ръцете зад гърба.

Щракнаха му белезниците, претърсиха го, взеха му мобилния телефон и го изведоха от кабинета, а после навън през страничния вход на сградата. Настаниха го на задната седалка на колата си и го откараха през четири пресечки в седалището на ФБР. Пътуваха в пълно мълчание.

Вътре в сградата го вкараха в асансьор, който спря на шестия етаж. Прекосиха лабиринт от коридори и влязоха в малка заседателна зала. Там ги очакваше млада юристка, която се представи усмихнато:

— Аз съм Ребека Уеб, заместник-прокурор. Седнете, господин Форман.

Агент Хан свали белезниците му.

— Ще поостанем тук известно време — каза той и внимателно побутна Форман към един стол.

Всички насядаха.

— Какво става? — попита Форман.

Беше само на двайсет и три, но вече не изглеждаше като уплашено дете. Беше имал време да се окопити и отново се държеше като корав мъжкар. Беше гърмян заек, пуснал си беше дълга коса, имаше сурови черти и пълна колекция долнопробни затворнически татуировки.

Пачеко му прочете правата и му подаде формуляр, където бяха написани същите думи. Форман го прегледа, после се подписа най-отдолу в знак, че разбира какво се случва. Не му беше за пръв път.

— Заплашват те обвинения в предумишлено убийство, смъртно наказание, смъртоносна инжекция и така нататък.

— И кого съм убил?

— Човек на име Хюго Хач, който е бил в другата кола, но няма да спорим за това. Знаем, че си бил в резервата онази нощ, че си карал откраднат пикап, голям „Додж Рам“, знаем и че умишлено си навлязъл в насрещното платно и си блъснал една тойота приус. Заедно с шофьора на втори пикап, с който да избягаш, сте се позавъртели и сте задигнали от приуса два телефона и един айпад. Знаем го със сигурност, това не подлежи на спор.

Форман запази самообладание и не се издаде с нищо.

Пачеко продължи:

— Петнайсет минути след като сте избягали от местопроизшествието, двамата с помощника ти сте се отбили в един крайпътен магазин и сте купили лед, бира и медицински спирт. Звучи ли ти познато?

— Не.

— И аз така допусках. — Пачеко отвори една папка, извади снимка от видеоматериала на Фрог и я плъзна към Форман. — И сигурно този с разбития нос не си ти.

Форман погледна снимката и поклати глава.

— Май ще ми трябва адвокат.

— Ще ти осигурим адвокат след малко. Първо обаче нека ти обясня, че това не е обичаен разпит. Не сме тук, за да те въртим на шиш за твоето участие, защото знаем какво се е случило. Отричай колкото искаш, пет пари не даваме. Имаме доказателството и с удоволствие ще те изправим пред съда. Но ще оставя госпожа Уеб да те осветли защо всъщност сме тук.

Форман не я погледна. Тя впери очи в него и каза:

— Предлагаме ти сделка, Зийк. Хубава сделка. Знаем, че не ти си откраднал пикапа, макар да си отишъл с него на затънтено място в резервата, да си причинил катастрофата и да си избягал с друга кола. Зарязал си умиращ човек само защото си търсел приключения. Знаем, че си работил за определени хора, за сериозни и закоравели престъпници. Сигурно са ти платили дебела пачка пари, а после са ти наредили да изчезнеш от града за известно време. Може да си вършил и друга мръсна работа за тях. Все едно, нас ни интересуват само убийството и хората, които са го планирали. Подгонили сме едрите риби, Зийк, а ти си просто пионка в ръцете им. Да, убиец си, но въпреки това за нас си дребна риба.

— Каква сделка? — попита Зийк и този път я погледна.

— Сделката на живота ти, или по-точно за живота ти. Проговориш ли, излизаш свободен. Кажи ни всичко, което знаеш, дай ни имена, телефонни номера, история и прочее и ние ще свалим всички обвинения срещу теб. Ще те включим в Програмата за защита на свидетели, ще те настаним в хубав апартамент далече от тук, някъде в Калифорния, ще ти дадем ново име, нови документи, работа, нов живот. Миналото ти ще бъде забравено и ти ще си като волна птичка. В противен случай отиваш в килия за смъртници, където ще гниеш десет-петнайсет години, докато траят обжалванията ти, и накрая ще ти сложат инжекцията.

Раменете му най-сетне се прегърбиха и той увеси нос.

— Сделката важи сега и само сега. Ако откажеш и напуснеш тази стая, никога няма да поемеш глътка въздух като свободен човек.

— Мисля, че ми трябва адвокат.

— Добре, предишния път те е представлявал назначен от съда защитник на име Паркър Логан. Помниш ли го?

— Да.

— Беше ли доволен от услугите му?

— Май да.

— Чака долу. Искаш ли да поговориш с него?

— Ами… става.

Хан излезе от стаята и се върна след няколко минути с Паркър Логан — ветеран защитник на крайно нуждаещите се в Пенсакола. Той се запозна набързо с Пачеко и Ребека Уеб, после се ръкува с бившия си клиент. Седна до Форман и каза:

— Е, какво става?

Уеб извади документи от една папка и каза:

— Съдията ви назначи да представлявате господин Форман. Тук са заповедта и обвинителният акт.

Логан пое документите и се зачете. Отгърна един лист и отбеляза:

— Струва ми се, че бързате.

— Ще стигнем дотам след минутка — отговори Уеб.

Логан продължи да чете и когато приключи, подписа някакъв формуляр и го подаде на Форман.

— Подпиши тук.

Форман се подписа.

Уеб извади още документи и ги подаде на Логан.

— Ето споразумението. Обвинителният акт ще бъде запечатан и ще престане да бъде валиден от момента, в който прокуратурата вече не се нуждае от господин Форман.

— Защита на свидетелите? — попита Логан.

— Точно така. Още от днес.

— Добре, добре. Трябва да поговоря с клиента си.

Уеб, Пачеко и Хан станаха и се запътиха към вратата.

Пачеко спря и каза:

— Дайте ми мобилния си — никакви разговори.

Това подразни Логан, който се поколеба. После извади телефона си и го предаде.

Час по-късно той отвори вратата и им съобщи, че са готови. Уеб, Пачеко и Хан отново влязоха в стаята и се настаниха на местата си. Логан, свалил сакото и навил ръкавите си, каза:

— Първо, като защитник се чувствам задължен поне да попитам какви доказателства има щатът срещу клиента ми.

— Няма да губим време в спорове за доказателства, само ще кажа, че направихме ДНК анализ на улика, намерена близо до местопрестъплението. Клиентът ви е бил там.

Логан сви рамене, сякаш да каже: „Не е зле“, но всъщност попита:

— Добре, ако допуснем, че клиентът ми приеме сделката, какво ще стане после?

— Както знаете, със защитата на свидетелите се занимават федералните шерифи — отговори Уеб. — Те ще поемат нещата, ще го изведат от града и щата Флорида и ще го преместят някъде далече. На хубаво място.

— Той се тревожи за майка си и за по-малката си сестра.

— Имат възможност да се присъединят към него. Не е необичайно цели семейства да преминават в програмата.

— Трябва да добавя, че федералните шерифи никога не са губили защитен свидетел, а има над пет хиляди такива — обади се Пачеко. — Обикновено шерифите ги пазят от големи престъпни синдикати, които действат в национален мащаб, а не от местни момчета, каквито ние сме погнали сега.

Логан кимаше, премисляше и накрая погледна клиента си.

— Като твой адвокат те съветвам да приемеш сделката.

Форман взе химикалка и отговори:

— Да го направим.

Уеб приближи към масата малка видеокамера на статив. Насочи я към Форман, а Хан постави пред него диктофон. След като той и адвокатът му подписаха споразумението, Пачеко му показа една снимка на шофьора на пикапа с фалшивите номера и попита:

— Кой е този?

— Клайд Уестбей.

— Добре, а сега ни разкажи каквото знаеш за Клайд Уестбей. Вече сме от един отбор, Зийк, затова искам цялата история. Всичко.

— Уестбей е собственик на два хотела във Форт Уолтън Бийч. Аз…

— Имена, Зийк, имената на хотелите.

— „Блу Шато“ и „Сърфбрейкър“. Намерих си работа там преди две години — да чистя басейните, да поддържам градините, такива глупости, плащаха ми в брой, на ръка. От време на време засичах Уестбей и някой ми каза, че той е собственикът. Един ден ме спря на паркинга на „Сърфбрейкър“ и ме попита за криминалното ми досие. Заяви, че обикновено не наемат осъждани, така че да внимавам. Отначало се държа като голям гадняр, но после омекна. Вярно, нарече ме „пандизчия“, което не ми хареса, ама си затворих очите. Не е човек, на когото можеш да отвърнеш. Хотелите му са по-хубави от повечето други и са пълни. Работата ми допадаше, понеже край басейните винаги имаше хубави мацки, мястото беше готино.

— Не сме тук да говорим за мацки — прекъсна го Пачеко. — Кой друг работеше в хотелите? Нямам предвид нисшия персонал като теб. Кой беше управител, помощник-управител и прочее?

Форман се почеса по брадата, каза няколко имена и се помъчи да си спомни още. Хан тракаше на лаптопа си. В бюрото на ФБР в Талахаси двама агенти наблюдаваха Форман на монитор и също работеха на лаптопите си.

След броени минути узнаха, че „Блу Шато“ и „Сърфбрейкър“ са собственост на фирма „Стар Ес“ със седалище в Белиз. Бърза проверка разкри, че същата компания притежава търговски център в окръг Брънзуик. Парченце от пъзела на империята на Дюбоуз най-накрая си попадна на мястото.

— Какво знаеш за Уестбей? — попита Пачеко.

— Не знам много всъщност. Работех там от няколко месеца, когато чух слухове, че е свързан с хора, които са собственици на земи и голф игрища, дори на барове и стриптийз клубове, но всичко беше скрито-покрито. Само слухове, нищо конкретно не научих. Ама аз бях от нисшия персонал, както казахте.

— Разкажи ни за двайсет и втори август, за онзи понеделник.

— Предишния ден Уестбей ме приклещи и каза, че има работа за мен, която може да се окаже опасна и трябва да се пази в тайна. Щял да ми плати пет хилядарки в брой и попита дали проявявам интерес. Ама разбира се, казах му, как не? Всъщност не мислех, че мога да откажа. Май исках да го впечатля, пък и Уестбей е човек, който щеше да ме уволни, ако се ядоса. Не е лесно да си намериш работа с криминално досие, разбирате ли? И така, в понеделник следобед бях в „Блу Шато“ и чаках, докато се стъмни, после двамата с него се качихме в пикапа му и дойдохме тук, в Пенсакола. Спряхме пред някакъв бар на изток от града и той ми нареди да остана в пикапа. Забави се вътре половин час, а когато излезе, ми подаде ключовете за друг пикап, „Додж Рам“, който също беше паркиран пред бара. Забелязах, че номерата са от Алабама, но нямах представа, че е откраднат. Качих се в него и го последвах до казиното. Паркирахме отзад. Той влезе в моя пикап и ми обясни какво ще направим — ще предизвикаме катастрофа. Влязохме още по-навътре в резервата по един лъкатушещ път и Уестбей каза, че там ще се случи. Трябваше да се блъсна в малка тойота и да изляза от пикапа, а той щял да пристигне да ме откара. Казвам ви, в този момент наистина ми се искаше да се откажа, ама нямаше мърдане. Върнахме се до казиното и Уестбей се качи в своя пикап. После отидохме с двете коли в някаква гора и дълго чакахме. Той крачеше около пикапа ми доста напрегнато и говореше по телефона. Накрая нареди да тръгваме. Даде ми черна каска за мотоциклет, подплатени ръкавици и наколенки, каквито използват на мотокросовете. Забелязахме фарове в далечината да приближават към нас и той каза, че това е колата. Нареди ми да ускоря максимално и да пресека средната линия. Пикапът беше два пъти по-тежък от колата, затова смяташе, че аз няма да пострадам. Честно да ви кажа, беше много страшно. Според мен колата не се движеше много бързо. Вдигнах около осемдесет и в последния момент навлязох в насрещното плато. Въздушната възглавница ми изкара въздуха, зашемети ме за секунда-две и когато излязох от пикапа, Уестбей вече беше пристигнал. Свалих каската, ръкавиците и наколенките и му ги дадох. Той забеляза, че носът ми кърви, и провери дали по въздушната възглавница в пикапа има кръв. Не откри. Носът ми не беше счупен и отначало не кървеше много, но после изведнъж рукна. Обиколихме колата. Шофьорката, някакво момиче, се помъчи да се размърда и да каже нещо, но беше много зле. Чернокожият беше пробил предното стъкло и беше здравата разкъсан. Имаше много кръв. — Гласът на Зийк потрепна и той преглътна измъчено.

— В пикапа имаше счупена бутилка от уиски. Пил ли беше? — попита Пачеко.

— Не, нито капка. Сигурно е било част от инсценировката.

— Уестбей имаше ли фенерче?

— Не, беше сложил малък челник. Нареди ми да се кача в неговия пикап и аз се подчиних. Той остана около минутка край колата. Бях замаян и не съм сигурен, че помня всичко. Случи се бързо и аз си бях глътнал езика, честно да ви кажа. Някога да сте бягали след челен сблъсък?

— Не ми се е случвало. Когато Уестбей се върна в пикапа си, носеше ли нещо?

— Какво например?

— Два мобилни телефона и един айпад.

Зийк поклати глава.

— Не, не помня да съм виждал такива неща. Уестбей бързаше. Погледна ме и каза нещо за кръвта. В пикапа имаше кутия хартиени салфетки и той ми даде няколко. Избърсах си носа.

Пачеко погледна Логан и каза:

— Имаме салфетка с кръв по нея.

— Добре де, ама той говори, нали? — отвърна Логан.

— Имаше ли други наранявания? — попита Пачеко.

— Ударих си коляното и адски ме болеше, но нищо повече.

— И после просто се чупихте?

— Ами да. Уестбей мина напряко през полето, което си беше опасна работа, защото караше с угасени фарове. Представа нямах къде отиваме. Мисля, че още бях сащисан, след като видях чернокожия целия в кръв. Помня как си помислих, че тази работа струва много повече от пет хилядарки. Както и да е, излязохме на един чакълест път и той запали фаровете. Когато стигнахме до шосето, Уестбей натисна газта и напуснахме резервата. По едно време го попитах: „Кои бяха тия хора?“, а той вика: „Кои хора?“. Дума не обелих повече. Той каза, че ни трябва лед за носа ми, затова спряхме пред някакъв магазин, който беше отворен. Сигурно оттам имате тази снимка.

— А след като тръгнахте от магазина?

— Върнахме се в „Блу Шато“ във Форт Уолтън Бийч. Той ме настани в стая за през нощта, донесе ми чиста тениска и ми каза да си слагам лед на лицето. И ако някой ме пита нещо, да отговоря, че съм се сбил. Това казах и на майка ми.

— Плати ли ти?

— Аха, на следващия ден ми даде парите и ми каза да си държа устата затворена. Предупреди ме, че ако някой някога научи, ще ме обвинят, че съм избягал от местопроизшествие, а и по-лошо. Казвам ви, здравата се уплаших, затова си затраях. Страх ме беше от ченгетата, но ме беше страх и от Уестбей. Минаха няколко седмици и реших, че ми се е разминало. После един ден Уестбей ме сгащи в хотела и ми нареди да се кача на колата и моментално да напусна Флорида. Даде ми хиляда долара и ми заповяда кракът ми да не стъпва тук, докато не ми се обади.

— Обади ли ти се?

— Веднъж само, но аз не вдигнах. Смятах никога да не се връщам, но се притеснявах за майка ми, а и не исках да пропусна срещата с надзорника. Днес се промъкнах тайно в града и мислех довечера да се видя с майка ми.

След като уточниха най-общо историята, Пачеко се върна от началото и изкопчи още подробности. Направи дисекция на всеки момент, притисна свидетеля да си припомни всяко име. Четири часа по-късно Форман беше изтощен и нямаше търпение да напусне града. Когато Пачеко най-сетне се усмири, в стаята влязоха двама федерални шерифи и отведоха Зийк Форман. Откараха го в хотел в Гълфпорт, Мисисипи, където той прекара първата нощ от новия си живот.

 

 

Клайд Уестбей живееше с втората си съпруга в хубава къща с висока ограда близо до брега в окръг Брънзуик. Беше на четирийсет и седем и нямаше криминално досие. Притежаваше шофьорска книжка от Флорида и актуален американски паспорт, но никога не се беше регистрирал да гласува, поне не във Флорида. Според данните на щатската служба по заетостта той беше управител на хотел „Сърфбрейкър“ във Форт Уолтън Бийч. Носеше два мобилни телефона и имаше два стационарни — един в офиса и един у дома. Три часа след като Зийк напусна Флорида, агенти на ФБР подслушваха и четирите му телефона.