Джон Гришам
Таен свидетел (3)

3

Комисията по съдийска етика заемаше половината от третия етаж на четириетажна офис сграда в центъра на Талахаси, на две пресечки от щатския Капитолий. Всичко в помещенията — износеният и протрит мокет, тесните като в затвор прозорци, които някак си успяваха да отклоняват слънчевата светлина, квадратните плоскости на окачения таван, все още на петна след десетилетното въздействие на цигарения дим, стените, покрити с евтини етажерки, които се клатушкаха под тежестта на дебели папки и забравени меморандуми — всичко вонеше на оскъден и все по-намаляващ бюджет, да не говорим за очевидния факт, че работата на Комисията не беше неотложен приоритет на губернатора и на законодателната власт. Всеки януари Майкъл Гайзмар, отдавнашният директор на КСЕ, беше принуден да ходи в щатския Капитолий като някакъв просяк и да наблюдава как комисиите към Сената и Камарата на представителите си делят тортата. Налагаше се да раболепничи. Винаги искаше малко повече средства и винаги получаваше по-малко. Такъв беше животът на директора на една щатска агенция, за чието съществуване повечето законотворци дори не подозираха.

Бордът, пред който се отчиташе КСЕ, се състоеше от пет политически назначения, обикновено пенсионирани съдии и адвокати, спечелили си одобрението на губернатора. Те се събираха шест пъти годишно, за да разглеждат жалби, да провеждат изслушвания и да получават актуална информация от Гайзмар и служителите му. Той се нуждаеше от повече служители, но нямаше пари. Шестимата му следователи — четирима в Талахаси и двама във Форд Лодърдейл — работеха средно по петдесет часа седмично и почти всички тайно се оглеждаха за друга работа.

От ъгловия си кабинет Гайзмар имаше изглед към друга подобна на бункер постройка, още по-висока от неговата, а отвъд нея се виждаше разнородна смесица от административни сгради. Неговият кабинет беше голям, защото той беше избил стени и беше поставил дълга маса — единствената в лабиринта от кабинки и стаички, които КСЕ наричаше свой офис. Когато Комисията се събираше по официални въпроси, ползваше заседателната зала в сградата на Върховния съд на Флорида.

Днес край масата се бяха събрали четирима: Гайзмар, Лейси, Хюго и тайното оръжие на КСЕ, възрастна правна асистентка на име Садел, която, макар да наближаваше седемдесет, все още беше способна не само да проучва огромен по обем материал, но и да го запомня. Трийсет години по-рано Садел беше завършила право, но се бе провалила на изпита за адвокатска правоспособност, при това три пъти, поради което беше понижена до ролята на неизменен правен асистент. Навремето беше заклета пушачка — в голяма степен опушените от цигарен дим стени и тавани бяха нейно дело — и през последните три години се бореше с рака на белите дробове, но още не се беше случвало да отсъства от работа повече от ден-два.

Масата беше покрита с документи. Много от листовете не бяха защипани и бяха подчертани с яркожълто или редактирани с червено.

— Проверката потвърди всичко за този човек — каза Хюго. — Разговаряхме с хора от Пенсакола, които са го познавали като адвокат. Ползвал се е с добра репутация, поне допреди да го осъдят. Той е този, за когото се представя, макар и с ново име.

— Затворническото му досие е безукорно — добави Лейси. — Лежал е шестнайсет месеца и четири дни във федерален затвор в Тексас и през повечето време е отговарял за правната библиотека. Като истински затворнически адвокат е помогнал на няколко свои приятели там да обжалват присъдите си, дори е издействал по-ранно освобождаване на двама от тях, защото адвокатите им оплескали защитата.

— За какво са го осъдили? — попита Гайзмар.

— Разрових се надълбоко, за да се уверя, че Майърс говори истината — отвърна Хюго. — Федералните са преследвали истински мошеник в сферата на недвижимите имоти, казва се Кюбиак, преселник от Калифорния. В продължение на двайсет години си въртял номерата в Дестин и Панама Сити. Пипнали го. Излежава трийсет години за дълъг списък от престъпления, предимно банкови и данъчни измами и пране на пари. Като изгорял, навредил на доста хора, включително на някой си Рамзи Микс, който побързал да вдигне ръце и да си уреди извънсъдебно споразумение. Издал всички останали в обвинителния акт, най-вече Кюбиак. Здравата ги накиснал. Може би е по-добре, че се укрива в международни води под ново име. Осъдили го само на шестнайсет месеца. Всички други получили поне по пет години, като приза отмъкнал Кюбиак.

— Какво знаем за Майърс в личен план? — попита Гайзмар.

— Два развода, сега не е женен — отговори Лейси. — Втората му съпруга го напуснала, когато влязъл в затвора. Един син от първия брак, живее в Калифорния и има ресторант. Когато се признал за виновен, Майърс платил глоба от сто хиляди долара. След осъждането си заявил, че разходите му за адвокат възлизат на почти същата сума и заедно с глобата го съсипали. Обявил фалит през седмицата, преди да влезе в затвора.

Хюго подхвърли някакви увеличени снимки и каза:

— Което прави ето това доста интригуващо. Снимах лодчицата му, когато се срещнахме. Шестнайсетметрова моторна яхта, много хубава, изминава около двеста мили с едно зареждане и на нея удобно могат да нощуват четирима души. Регистрирана е на името на бахамска фирма, която няма никаква дейност, поради което не успях да се добера до сумата, но основателно мога да предположа, че стойността й е поне половин милион. Майърс бил освободен от затвора преди шест години, а според адвокатската колегия на Флорида разрешителното му е подновено преди три месеца. Няма офис и твърди, че живее на яхтата, която най-вероятно е взел под наем. Така или иначе, води охолен живот. Очевидният въпрос е как може да си го позволи.

Лейси пое щафетата:

— Има голяма вероятност да е скрил част от плячката в офшорна сметка, когато са ги погнали от ФБР по Закона срещу рекета и корумпираните организации. Поговорих си с един източник, бивш прокурор, и той твърди, че открай време съществува подозрение, че Микс, сега Майърс, е укрил пари. Според него много от обвиняемите са направили точно това, но най-вероятно никога няма да го разберем. Ако ФБР не са успели да намерят тези пари преди седем години, основателно можем да допуснем, че няма да ги намерим сега.

— То като че ли имаме време да търсим — промърмори Гайзмар.

— Именно.

— Значи този човек е мошеник, така ли? — попита шефът им.

— Със сигурност е осъден престъпник, но е излежал присъдата си, платил си е глобата и в момента е почтен член на нашата колегия, като нас тримата. — Той погледна Садел и я удостои с бегла усмивка, на която тя не отвърна.

— Може би е прекалено да се твърди, че е мошеник, нека просто да кажем, че е съмнителна личност. Не съм сигурен, че приемам теорията за укритите пари. Ако е заделил нещо в офшорна сметка и е излъгал пред съдията по банкрута му, все още може да бъде съден за измама. Смятате ли, че би поел този риск?

— Не знам — отговори Хюго. — Стори ми се много предпазлив. Освен това да не забравяме, че е излязъл от затвора преди шест години. Във Флорида трябва да изчакаш пет години, преди да кандидатстваш за възстановяване на адвокатските ти права. Докато е чакал, сигурно е припечелвал по нещо тук-там. Изглежда ми доста изобретателен.

— Има ли значение всъщност? — попита Лейси. — Него ли разследваме или корумпиран съдия?

— Основателен довод — каза Гайзмар. — И е намекнал, че съдията е жена?

— Нещо такова — отговори Лейси. — Но не стана много ясно.

Гайзмар погледна към Садел и каза:

— Допускам, че във Флорида имаме политически коректен брой жени съдии.

Тя с мъка си пое въздух и заговори с дрезгавия си глас на заклет пушач:

— Зависи. В местните съдилища десетки жени определят размера на глобите за дребни пътнотранспортни нарушения, но тук, изглежда, става дума за корумпиран съдия на изборна длъжност. Там от шестстотин съдии около една трета са жени. С деветте казина, пръснати из щата, е загуба на време да започнем да правим догадки.

— А така наречената мафия?

Садел вдиша толкова въздух, колкото бяха способни да поберат дробовете й, и отговори:

— Кой знае? Навремето съществуваше Южняшката мафия, Мафията на белите отрепки, Тексаската мафия и тем подобни банди мошеници. За тях се носеха легенди, но не бяха много изобретателни в престъпната си дейност. Просто шайки бандити, които продават контрабандно уиски и обичат да чупят крака. Нито дума никъде за така наречената банда „Морски вълци“ или Крайбрежната мафия. Не казвам, че не съществува, просто аз нищо не открих. — Гласът й пресекна и тя с мъка си пое въздух.

— Не бързай толкова — възрази Лейси. — Попаднах на статия във вестника на Литъл Рок отпреди почти четирийсет години. Разказва колоритна история за човек на име Лари Уейн Фаръл, собственик на няколко ресторанта, предлагащи морски вълк, в Източен Арканзас. Изглежда, официално продавал риба, а тайно — контрабанден алкохол. По някое време той и братовчедите му станали амбициозни и разширили бизнеса с проституция и крадени автомобили. Точно както твърди Майърс, те се местели все по на юг, като непрекъснато търсели шериф, когото да подкупят, за да се реорганизират. Накрая се установили край Билокси. Статията е дълга и не си струва да ви занимавам с подробностите, но тези типове са оставили след себе си смайващ брой трупове.

— Е, приемам забележката — оповести Садел. — Благодаря, че ни осветли.

— Няма проблем.

— Може ли да задам очевидния въпрос? Ако този човек подаде жалба и ние я връчим на въпросния съдия, започнем собствено разследване и положението стане опасно, не може ли просто да потърсим ФБР? На този етап Майърс вече не може да ни спре да го направим, нали така?

— Не, разбира се — каза Гайзмар. — И точно така ще стане. Не той контролира разследването, а ние. Ако се нуждаем от помощ, със сигурност ще я получим.

— Значи ще се заемем с това? — попита Хюго.

— Разбира се, Хюго. Всъщност нямаме избор. Ако той подаде жалба и обвини съдия в неетично поведение и корупция, съгласно устава ни нямаме друг избор, освен да разследваме случая. Просто е. Това тревожи ли те?

— Не.

— Някакви колебания, Лейси?

— Не, разбира се.

— Много добре. Уведомете господин Майърс. Ако иска да чуе гласа ми, свържете ме с него.

Отне им два дни да се свържат с него по телефона и когато Лейси най-сетне успя, Майърс не прояви почти никакъв интерес да разговаря с нея или с Гайзмар. Заяви, че е ангажиран с делови въпроси и ще й звънне по-късно. Връзката беше лоша и прекъсваше, като че ли той се намираше някъде много далече. На следващия ден позвъни на Лейси от друг телефон и помоли да разговаря с Гайзмар, който го увери, че жалбата му ще бъде приоритетна и незабавно разследвана. Час по-късно Майърс отново се обади на Лейси и помоли за среща. Заяви, че иска пак да се види с нея и с Хюго, за да обсъдят случая. Имал много материал, който нямало да изложи писмено — съществена информация, важна за разследването им. Отказвал да подпише и да подаде жалбата, ако не се срещнат с него.

Гайзмар им нареди да отидат и те зачакаха Майърс да избере мястото. Той проточи цяла седмица с обяснението: „Двамата с Карлита се размотаваме из Бахамите“. Щели да се върнат след няколко дни.

* * *

Късно една събота следобед, когато температурата се колебаеше около четирийсет градуса, Лейси влезе в жилищен комплекс с порти, които като че ли никога не се затваряха, и залъкатуши покрай поредица изкуствени езера с евтини фонтани, които пръскаха гореща вода във въздуха. Подмина пълното с хора игрище за голф, редиците еднакви къщи, проектирани така, че да се перчат с гаражите си за по два автомобила, и накрая паркира близо до голям парк с няколко свързани басейна. Стотици деца се пръскаха и си играеха във водата, а майките им седяха под големи чадъри и смучеха напитките си.

Кварталът „Медоус“ беше оцелял след Голямата рецесия и благодарение на добра маркетингова стратегия се бе превърнал в мултикултурна общност за млади семейства. Хюго и Върна Хач си бяха купили жилище там преди пет години, след като се роди второто им дете. Вече имаха четири и къщата им от 200 квадратни метра беше пренаселена. И дума не можеше да става обаче да си купят по-голяма. Заплатата на Хюго беше 60 000 годишно, същата като на Лейси, и ако тя успяваше да спести по нещо, защото беше сама, семейство Хач живееха от заплата до заплата.

Обичаха да се веселят обаче и почти всеки съботен следобед през лятото Хюго беше до грила край басейна със студена бира в ръка, обръщаше бургерите и говореше за футбол с приятелите си, докато децата се плискаха в басейна, а жените се криеха на сянка. Лейси се присъедини към дамите и след обичайната размяна на поздрави се отправи към беседката, където Върна подрусваше ревящото бебе. Пипин беше на един месец и засега се проявяваше като крайно раздразнително дете. Лейси от време на време гледаше децата на семейство Хач, за да си отдъхнат родителите. Обикновено лесно можеха да се намерят бавачки. И двете баби живееха на петдесетина километра от тях. И Хюго, и Върна произхождаха от големи семейства с безброй лели, чичовци, братовчеди и изобилие от драми и конфликти. Лейси често им завиждаше за сигурността, която даваше такъв род, но беше признателна, че не й се налага да се занимава с толкова много хора и техните проблеми. Понякога, когато искаха да избегнат роднините, Върна и Хюго се нуждаеха от помощта й.

Тя пое Пипин, а Върна отиде да донесе питиета. Люлеейки бебето, Лейси огледа събралите се в двора гости: смесица от чернокожи, бели, латиноси и азиатци, все млади двойки с малки деца. Имаше двама прокурори, приятели на Хюго от правния факултет, и още един юрист, който работеше за щатския Сенат. Не видя необвързани мъже, макар че тя и не беше очаквала да има такива. Рядко ходеше на срещи, защото нямаше много подходящи обекти и още по-малко такива, които да й харесат. Беше преживяла мъчителна раздяла в миналото, ужасна раздяла, и дори сега, осем години по-късно, още ближеше рани.

Върна се появи с две бири и седна срещу нея.

— Защо винаги се укротява, когато ти я вземеш? — прошепна тя.

Лейси се усмихна и сви рамене. Беше на трийсет и шест и всеки ден се питаше дали някога ще държи в обятията си свое дете. Не знаеше отговора, но часовникът тиктакаше и тя се притесняваше, че шансовете й намаляват. Върна изглеждаше изморена, Хюго също. Искаха да имат свое голямо семейство, но четири деца не бяха ли много? Лейси не се осмеляваше да подхване такъв разговор, но според нея отговорът беше очевиден. Двамата бяха имали късмет да учат в колеж — първите хора от семействата си, получили този шанс — и мечтаеха децата им да имат същата възможност. Как обаче щяха да успеят да изучат четири деца?

— Хюго ми каза, че Гайзмар е възложил на двама ви голям случай — прошепна Върна.

Лейси се изненада, защото Хюго твърдо вярваше, че работата трябва да остава в офиса. Освен това КСЕ държеше на поверителността по очевидни причини. Понякога, след като изпиеха по няколко бири късно вечерта, тримата обсъждаха през смях възмутителното поведение на някой съдия, когото разследваха, но никога не използваха истинското му име.

— Може да се окаже нещо голямо, но може и да е блъф — каза Лейси.

— Той не ми е казал много, никога не го прави, но ми се струва притеснен. Странното е, че никога не съм смятала работата ви за опасна.

— Ние също. Не сме ченгета с оръжия, а адвокати с призовки.

— Каза, че му се иска да е въоръжен. Това наистина ме безпокои, Лейси. Обещай ми, че няма да се забъркате в нищо опасно.

— Върна, ще ти обещая едно нещо. Ако някога усетя нужда да нося оръжие, ще напусна и ще си намеря друга работа. Никога през живота си не съм стреляла.

— Е, в моя свят, в нашия свят, има твърде много опасни оръжия и твърде много лоши неща се случват заради тях.

Пипин, която поспа петнайсетина минути, внезапно се събуди с писък. Върна протегна ръце да я вземе с думите:

— Това детенце ще ме побърка!

Лейси й подаде бебето и отиде да провери бургерите.