Джон Гришам
Таен свидетел (4)

4

Когато Майърс най-накрая се обади, поръча на Лейси да се срещне с него на същия кей в Сейнт Огъстин. Всичко беше същото — знойната жега и влагата, яхтата, закотвена на същото място в края на кея, дори Майърс, който беше облечен със същата риза на цветя. Настаниха се на същата дървена маса под тентата на палубата, той отпи от същата марка бира в бутилка и заговори.

 

 

Неговият Омар в действителност се казваше Вон Дюбоуз, потомък на един от първите гангстери, които наистина започнали дейността си в задната стаичка на рибен ресторант близо до Форест Сити, Арканзас. Дядо му по майчина линия бил собственик на ресторанта и години по-късно загинал при полицейска засада. Баща му се обесил в затвора или поне според официалния доклад го бяха намерили обесен. Многобройни най-различни чичовци и братовчеди били застигнати от същата съдба и бандата доста оредяла, докато Вон не открил притегателната сила на трафика с кокаин в Южна Флорида. Няколко хубави години там му подсигурили средства да укрепи малкия си синдикат. Вече наближавал седемдесетте, живеел някъде по крайбрежието и нямал регистриран адрес, банкова сметка, шофьорска книжка, номер на социална осигуровка или паспорт. След като Вон се натъкнал на златна жила покрай идеята си за казиното, той свел бандата си само до няколко братовчеди, така че по-малко хора да бъркат в касата. Действал съвсем анонимно и се криел зад параван от офшорки, които до една били обслужвани от правна кантора в Билокси. Според всички сведения, а те не били много, Вон бил баснословно богат, но живеел скромно.

— Срещали ли сте го някога? — попита Лейси.

Майърс изсумтя в отговор на въпроса.

— Не ставайте глупава. Никой не се среща с този тип, ясно? Той живее в сянка, почти като мен, струва ми се. В Пенсакола няма да намериш и трима души, които да признаят, че познават Вон Дюбоуз. Прекарах там четири десетилетия и никога не бях чувал за него допреди няколко години. Той се появява и изчезва.

— Но няма паспорт — вметна Хюго.

— Няма редовен паспорт. Ако го пипнат, ще намерят у него половин дузина фалшиви.

През 1936 г. Бюрото по индианските въпроси дало автономия на тапакола — малобройно племе с около четиристотин членове, пръснати из тясната северозападна част на Флорида, повечето от които живеели в малки къщи в мочурливите затънтени краища на окръг Брънзуик. Там племето имало нещо като главна квартира в резерват с площ от сто и двайсет хектара, отстъпен им от федералното правителство осемдесет години по-рано. През 80-те години на XX в. могъщото племе на семинолите от Южна Флорида открило ярките светлини на бизнеса с казината досущ като другите индиански народи в страната. По същото време Вон и бандата му започнали да изкупуват евтината земя в съседство с резервата на тапакола. В началото на 90-те години той се обърнал към племето с предложение за невероятно изгодна сделка.

— „Трежър Кий“ — промърмори Хюго.

— Точно така. Единственото казино в Северна Флорида, разположено само на петнайсетина километра южно от междущатската магистрала и на петнайсет километра северно от крайбрежието. То разполага с пълен набор от услуги, отворено е двайсет и четири часа седем дни в седмицата, предлага забавления в стил „Дисни“ за цялото семейство, има най-големия воден парк в щата и апартаменти за продажба, отдаване под наем или съвместно владение — каквото си избереш. Същински рай за желаещите да играят хазарт и за онези, които искат да се пекат на слънце, идеално разположен на около триста километра от пет милиона души. Не знам точните цифри, защото индианците, които управляват казината, не се отчитат пред никого, но се смята, че „Трежър Кий“ като нищо прави по половин милиард долара годишно.

— Ходихме там миналото лято — смънка Хюго, сякаш бе извършил нещо нередно. — Възползвахме се от онези оферти в последния момент за евтина веселба през уикенда. Не беше зле.

— Зле ли? Мястото е превъзходно. Затова е претъпкано и индианците тапакола буквално са фабрика за пари.

— И ги делят с Вон и неговите момчета, така ли? — попита Хюго.

— Наред с други, но да не избързваме.

— Това е в окръг Брънзуик, който е към Двайсет и четвърта съдебна област — отбеляза Лейси. — В Брънзуик има двама окръжни съдии — един мъж и една жена. Загрявам ли?

Майърс се усмихна и потупа по една затворена папка в средата на масата.

— Това е жалбата. Ще ви я дам по-късно. Става дума за почитаемата Клодия Макдоувър, която е на съдийската скамейка вече седемнайсет години. Ще поговорим за нея по-късно. Засега ми позволете да ви запозная с развитието на историята, много е важно.

Майърс започна с противоречията в племето тапакола. Настъпил дълбок разрив относно строежа на казиното. Начело на противниците му стоял Сон Разко, който бил християнин и се противопоставял на хазарта по морални съображения. Той организирал последователите си и те, изглежда, били мнозинство. Привържениците на казиното обещавали богатство за всички — нови къщи, доживотни пенсии, по-добри училища, безплатно образование в колеж, здравни грижи, списъкът продължава ли, продължава. Вон Дюбоуз тайно финансирал усилията за одобрение на казиното, но както обикновено, следите му са неоткриваеми. През 1993 г. въпросът бил поставен на гласуване. Имало около триста законни гласоподаватели на възраст над осемнайсет години. Всички освен четиринайсет души се явили пред избирателните урни, наблюдавани от федерални шерифи заради евентуални прояви на насилие. Сон Разко и неговите поддръжници спечелили с петдесет и четири процента от гласовете. Последвало грозно съдебно дело за изборна измама и заплахи, но окръжният съдия отхвърлил обвиненията. С казиното било свършено.

Малко след това — и със Сон.

Намерили тялото му в спалнята на друг мъж заедно със съпругата на въпросния мъж. И двамата били простреляни два пъти в главата. Били голи и явно спипани на местопрестъплението. Съпругът на жената, който се казвал Джуниър Мейс, бил арестуван и обвинен за двете убийства. Бил близък съратник на Разко в споровете относно хазарта. Мейс упорито твърдял, че е невинен, но въпреки това бил застрашен от смъртно наказание. Тъй като случаят нашумял, новоизбраният окръжен съдия Клодия Макдоувър преместила процеса в друг окръг, но настояла той да остане под нейна юрисдикция. През цялото време фаворизирала обвинението.

Строежът бил изправен пред две съществени пречки. Едната бил Сон Разко, а втората — местоположението на бъдещото казино. Голяма част от земята на тапакола представлявала мочурища и блатисти речни разклонения, поради което била необитаема, но имало и достатъчно по-високи райони, където можело да се построи голямо казино с необходимата площ около него. Проблемът бил как да се стигне до там. Пътят до резервата бил стар, зле поддържан и не можел да поеме трафика. Поблазнени от изгледите за данъчни постъпления, добре платени работни места и ярки светлини, управниците на окръг Брънзуик се съгласили да построят нов четирилентов път от щатско шосе 288 до границата на резервата, която била на един хвърлей от мястото на бъдещото казино. Строителството на пътя обаче изисквало отнемането на частни имоти по силата на суверенното право на държавата да отчуждава или конфискува земи, а повечето собственици, от които щяло да се иска право на преминаване, били противници на казиното.

Окръгът завел единайсет дела едновременно с цел конфискуването на единайсет парцела по трасето на предложения път. Съдия Макдоувър поела всичките съдебни спорове, включила ги в списъка си за разглеждане по „бързата процедура“, пренебрегнала грубо възраженията на адвокатите на собствениците и след броени месеци първото дело било готово да влезе в зала. Почти никой не се съмнявал, поне никой от адвокатите, че тя е недвусмислено на страната на окръга и иска пътят да бъде построен възможно най-скоро. С наближаването на първото дело съдийката организирала в кабинета си среща за уреждане на извънсъдебно споразумение и изискала присъствието на всички адвокати. След маратонско заседание тя успяла да изработи споразумение, според което окръгът се задължавал да плати на всеки собственик два пъти повече от стойността, на която била оценена земята му. По силата на законите във Флорида нямало почти никакво съмнение, че окръгът може да получи земите. Проблемът бил компенсацията. И времето. С пришпорването на нещата съдия Макдоувър спестила на казиното няколкогодишно забавяне.

След като въпросът с отчуждаването на земята се уредил и Сон Разко бил елиминиран, привържениците на хазарта поискали нов референдум. Втория път спечелили с трийсет гласа. Заведено било ново дело за изборна измама, този път от противниците на хазарта, но съдия Макдоувър отхвърлила обвиненията. Пътят за строителството на казино „Трежър Кий“ бил разчистен и то отворило врати през 2000 г.

Обжалванията на Джуниър Мейс пъплели през съдебната система и въпреки някои критики към съдийката и нейните решения никой не открил сериозни грешки. Годините се нижели, а присъдата си оставала.

— Изучавахме процеса в университета — отбеляза Хюго.

— Убийството е извършено преди шестнайсет години, значи тогава сте били на колко… на двайсет години? — попита Майърс.

— Нещо такова. Не помня убийството, нито процеса, но във факултета го споменаваха. По наказателно право, струва ми се. Ставаше дума за използването на доносници от ареста в процесите за предумишлено убийство.

— Вие едва ли сте чували за този случай — обърна се Майърс към Лейси, която отговори:

— Не, не съм отраснала във Флорида.

— Разполагам с дебела папка относно процеса и последвалите обжалвания. Пазя я през всички тези години и знам повече от всеки друг, в случай че се нуждаете от източник на информация.

— Значи Мейс заварил жена си в леглото със Сон и се вбесил, така ли? — попита Лейси.

— Съмнявам се. Той казва, че бил другаде, но свидетелят, който трябвало да потвърди алибито му, бил неубедителен. Служебният му защитник бил неопитен новак и не можел да се мери с прокурора, който пипал много ловко. Съдия Макдоувър му позволила да призове двама доносници от пандиза, които заявили, че Мейс се хвалел с убийствата.

— Трябва ли да говорим с Мейс? — попита Хюго.

— Аз бих започнал оттам.

— Но защо? — попита Лейси.

— Защото Джуниър Мейс може да знае нещо и има шанс да проговори пред вас. Индианците тапакола са сплотена и затворена общност, крайно подозрителни към непознати, особено към хора с власт или униформени. Освен това треперят от ужас пред Дюбоуз и бандата му. Не е трудно да бъдат сплашени. Пък и защо да не си държат езика зад зъбите? Ударили са кьоравото. Имат къщи и коли, училища и здравни грижи, пари за колеж. Защо да клатят лодката? На кого му пука дали казиното върти малко мръсни сделки с някакви гангстери? Отвориш ли си устата, може и да те застрелят.

— Да поговорим за съдията — предложи Лейси.

— Разбира се. Клодия Макдоувър, петдесет и шест годишна, избрана през деветдесет и четвърта година и преизбирана през шест години оттогава. Слави се като усърдна съдийка, която се отнася много сериозно към работата си в съдебната зала. Всеки път я преизбират с огромно мнозинство. Много умна и всеотдайна. Бившият й съпруг е известен лекар в Пенсакола и си пада по млади медицински сестри. Неприятен развод, при който Клодия била здравата прецакана от мъжа си и неговата шайка адвокати. Засегната и гневна, тя отишла да учи право, за да си отмъсти, но по някое време си казала: майната му на този тип. Установила се в град Стърлинг, окръжния център на Брънзуик, където започнала работа в малка кантора за недвижими имоти. Не й било лесно и скоро се отегчила от практиката в малкото градче, а по някое време пътищата й се пресекли с Вон Дюбоуз. Тази част от историята не ми е известна. Чувал съм слухове, че двамата вероятно били гаджета в един момент, но пак повтарям, че това не е доказано, а сигурно и не може да бъде доказано. През деветдесет и трета, след като тапакола гласували против казиното, Клодия Макдоувър внезапно проявила интерес към политиката и се кандидатирала за окръжен съдия. Нищо от това не ми беше известно. По онова време бях зает адвокат в Пенсакола и не бях сигурен къде изобщо се намира Стърлинг. Чувал бях за тапакола и бях чел за боричканията около казиното, но не проявявах интерес. Съдейки по сведенията, кампанията й била изключително добре финансирана и тя победила титуляря с хиляда гласа. Месец по-късно встъпила в длъжност, Сон Разко бил убит и както ви казах, Макдоувър водила процеса срещу Джуниър Мейс. Това се случило през деветдесет и шеста, а през това време Вон Дюбоуз, съучастниците му, съдружниците му и офшорните компании изкупували огромни участъци земя в окръг Брънзуик в близост до резервата. Отначало се включили още неколцина предприемачи — още когато изглеждало, че племето тапакола иска казиното — но след първото гласуване се оттеглили от пазара. Вон бил предоволен да ги избави от собствеността им. Знаел какво предстои и не след дълго обсадил индианците. След като Сон Разко бил отстранен, и то толкова зрелищно, привържениците на казиното спечелили второто гласуване. Останалото е история.

Лейси затрака на лаптопа си и скоро на екрана се появи голяма официална снимка на съдия Клодия Макдоувър с черна тога и съдийско чукче в ръка. Имаше тъмна коса, подстригана стилно на черта, и носеше маркови очила, които скриваха почти цялото й лице и затрудняваха разгадаването на погледа й. Нито сянка от усмивка, нито следа от топлота или добро настроение, само деловитост. Възможно ли беше тя наистина да е съучастник в несправедливото осъждане на човек, който вече петнайсет години чака изпълнението на смъртната си присъда? Трудно бе за вярване.

— Къде е корупцията? — попита Лейси.

— Навсякъде. След като тапакола започват да строят казиното, Дюбоуз също запретва ръкави. Първият му проект е голф комплекс, наречен „Рабит Рън“, в съседство с „Трежър Кий“.

— Минахме покрай него — отбеляза Хюго. — Мислех, че е част от резервата.

— Не, но от голф комплекса за пет минути се стига пеша до казиното. Част от споразумението с тапакола е да не се намесват в голфа. Занимават се с хазарта и забавленията, а Дюбоуз се разпорежда с голфа и всичко останало. Започнал е с осемнайсет дупки в „Рабит Рън“, а сега край всеки феъруей има красиви къщи. — Майърс плъзна папката по масата и додаде: — Ето ви жалбата, подадена под клетва от Грег Майърс. В нея твърдя, че почитаемата Клодия Макдоувър е собственик на най-малко четири жилища в голф комплекса, купени от корпорация „Си Еф Еф Екс“ със седалище в Белиз.

— С една дума, от Дюбоуз? — попита Лейси.

— Сигурен съм, но още не мога да го докажа.

— Ами регистрите на недвижимите имоти? — попита Хюго.

Майърс потупа папката.

— Тук са. От тях ще научите, че „Си Еф Еф Екс“ е предоставила нотариални актове за поне двайсет жилища на офшорни фирми. Имам причина да вярвам, че съдия Макдоувър притежава четири от жилищата, до едно уж собственост на чуждестранни юридически лица. Имаме си работа с изпечени мошеници с отлични адвокати.

— Каква е стойността на жилищата? — попита Лейси.

— Днес всяко струва около един милион. „Рабит Рън“ е много успешно начинание, незасегнато дори от Голямата рецесия. Благодарение на казиното Дюбоуз разполага с много пари и обича затворените комплекси от еднакви къщи и блокчета покрай всеки феъруей. Разширил се е от осемнайсет на трийсет и шест дупки, после на петдесет и четири и разполага с предостатъчно земя, дори в излишък.

— Защо е дал жилищата на съдия Макдоувър?

— Сигурно защото просто е готин. Допускам, че това е част от първоначалната им сделка. Клодия Макдоувър е продала душата си на дявола, за да бъде избрана, и оттогава все й плащат. Строителството на казиното и пътя в окръг Брънзуик е предизвикало огромен брой съдебни дела. Спорове за зониране, екологични искове, отчуждаване на земи, дела срещу собствениците им, а тя успява да стои непоклатимо в центъра на всичко. Хората на страната на Дюбоуз, изглежда, винаги печелят. Враговете му губят. Тя е адски умна и е способна да подкрепи всяко решение с дебела папка добре обосновани правни аргументи. Рядко отменят нейна присъда при обжалване. През две хиляди и първа година между двамата с Дюбоуз възникнал спор, не съм сигурен за какво, но нещата загрубели. Смята се, че тя е поискала по-голям дял от приходите от казиното. Дюбоуз обаче бил на мнение, че компенсацията й е предостатъчна. Затова съдия Макдоувър затворила „Трежър Кий“.

— И как точно е успяла да го постигне? — попита Лейси.

— Поредната интересна история. След като казиното отворило врати, заработило и още от първия ден се превърнало в печатница за пари, от окръжната управа проумели, че няма да получават много от данъци. В Америка индианците не плащат данък върху печалбата от казината. Тапакола не били склонни да делят с някого приходите си. От окръжната управа се почувствали прелъстени и изоставени, особено след като си направили труда да построят хубав четирилентов път, дълъг повече от единайсет километра. Затова предприели бърз ход и убедили щатското законодателно тяло да им позволи да събират такса за новия път.

Хюго се засмя и каза:

— Ами да, спираш на будка за събиране на такса на около километър и половина преди казиното и плащаш пет долара, за да продължиш.

— В действителност се получило добре. Индианците били доволни, окръгът също печелел нещо. Затова, когато Дюбоуз и съдия Макдоувър се скарали, тя помолила свой приятел адвокат да поиска пътят да се затвори на основание на факта, че на будките за събиране на такси се струпват много коли, което не е безопасно. Може и да е имало няколко огънати брони, но нищо сериозно. Искът бил изцяло скалъпен, но съдийката незабавно издала разпореждане пътят да бъде затворен. Казиното останало отворено, защото някакви клиенти успявали да се доберат до него по черни пътища, но бизнесът замрял. Положението продължило шест дни, докато Вон и Клодия се изчаквали взаимно да отстъпят. Накрая се споразумели, забраната била отменена и всички останали доволни. Това е ключов момент в историята на казиното и породената от него корупция. Съдия Макдоувър показала на всички, че тя дърпа конците.

— Говорите за Дюбоуз така, все едно всички го познават — отбеляза Хюго.

— Никой не го познава. Мисля, че вече изясних това. Той оглавява организация, малка организация, в която големите момчета са роднини и всички получават много пари. Той разпорежда на някой от братовчедите си да основе фирма на Бермудските острови и да купи малко земя. Друг братовчед регистрира дружество на Барбадос и продава малко жилища. Дюбоуз е защитен от обръч фиктивни офшорни компании. Той стои в сянка, не оставя следи.

— Кой му върши правната работа? — попита Лейси.

— Малка фирма в Билокси, няколко данъчни адвокати, ловки в измамите. От години представляват бандата на Дюбоуз.

— Изглежда, съдия Макдоувър не се страхува от Дюбоуз — отбеляза Лейси.

— Дюбоуз е твърде умен, за да очисти съдия, но съм сигурен, че му е минавало през ума. Той се нуждае от нея. Тя се нуждае от него. Помислете само: вие сте амбициозен и нечестен строителен предприемач във Флорида, освен това на практика сте собственик на казино, което е незаконно, разбира се, ето защо се нуждаете от сериозна закрила. Има ли нещо по-ценно от това да държите в джоба си уважаван съдия?

— Това направо плаче за Закона срещу рекета и корумпираните организации — отбеляза Хюго.

— Така е, обаче ние няма да прибягваме до ЗРКО, нали, господин Хач? ЗРКО е федерален закон, а това означава да се намеси ФБР. Пет пари не давам какво ще стане с Дюбоуз. Искам обаче да разоблича съдия Макдоувър, за да може клиентът ми да прибере едно малко състояние, задето е разтръбил историята.

— Колко малко? — попита Лейси.

Майърс допи бирата си и изтри уста с опакото на дланта си.

— Не знам. Предполагам, че е ваша работа да откриете.

Карлита се показа от каютата и съобщи:

— Обядът е готов.

Майърс се изправи и каза:

— Моля, заповядайте.

Лейси и Хюго се спогледаха. Бяха тук от два часа, умираха от глад и не знаеха къде ще намерят нещо за обяд, но не бяха сигурни дали е добра идея да приемат поканата. Майърс обаче вече слизаше долу.

— Хайде, хайде — подкани ги той и те го последваха.

Върху стъклена маса в тесния кухненски кът беше сервирано за трима. Някъде на пълни обороти работеше климатик и въздухът беше освежително хладен. Носеше се силно ухание на печена риба. Карлита се суетеше, видимо доволна, че има за кого да готви. Поднесе голяма чиния с рибни тако, наля газирана вода от една бутилка и попита дали някой иска вино. Никой не поиска и тя изчезна навътре в каютата.

Майърс не докосна храната си, а продължи да разказва:

— Това не е жалбата, която искам да подам. В нея отправям обвинение в корупция само във връзка с жилищата, собственост на съдия Макдоувър в „Рабит Рън“. Сериозната пара в този малък заговор е делът й от месечната парса от казиното. В това съм се прицелил всъщност, защото е златна мина за моя клиент. Успея ли да събера нужните сведения, ще допълня жалбата. Ако ли не, има достатъчно обвинения, за да бъде тя отстранена от съдийската скамейка и вероятно подведена под отговорност.

— Споменавате ли името на Вон Дюбоуз в жалбата си? — попита Лейси.

— Не. Споменавам фирмите му като „престъпни юридически лица“.

— Оригинално — отбеляза Лейси.

— Имате ли по-добра идея, госпожо Столц? — изстреля в отговор Майърс.

— Хайде да зарежем това „госпожо“ и „господине“ — предложи Хюго. — Тя е Лейси, а ти си Грег. Аз съм Хюго.

— Става. — Тримата опитаха храната и Майърс продължи да говори с пълна уста: — Един въпрос. Според правилника на организацията ви разполагате с четирийсет и пет дни, смятано от днес, да връчите копие от жалбата на съдия Макдоувър. От този момент нататък се заемате със своето разследване… Как го наричате?

— Образуване на проверка.

— Така. Е, точно това ме притеснява. Според мен тези хора изобщо не подозират, че някой се е заровил в тяхното начинание, в сделките им, и когато съдия Макдоувър получи копие от тази жалба, ще се стъписа. Най-напред ще се обади на Дюбоуз и от този момент нататък ще започнат да се случват много щуротии. Тя незабавно ще се обгради с адвокати, ще отрича разпалено всичко и вероятно ще започне да мести авоарите си. Дюбоуз ще изпадне в паника, ще се подготви за защита, може би дори ще се огледа за някой, към когото да отправи заплахи.

— Какво точно питаш?

— Колко можете да изчакате, преди да й връчите документа? Колко можете да протакате? От огромно значение е да се проведе колкото се може по-задълбочена проверка, преди тя да разбере, че се занимавате с нея.

Лейси и Хюго се спогледаха. Тя вдигна рамене и каза:

— Ние сме бюрократи, умеем да протакаме. Но ако тя атакува, както предричаш, адвокатите й ще се заядат за всичко. Ако не спазим законовия срок, те ще ни притиснат да отхвърлим жалбата.

— Нека заложим на сигурно и да приемем, че разполагаме с четирийсет и пет дни да направим преценка — намеси се Хюго.

— Времето не е достатъчно — каза Майърс.

— Само с толкова разполагаме — каза Лейси.

— Какво можеш да ни кажеш за загадъчния си клиент? — попита Хюго. — Откъде той знае каквото знае?

Майърс отпи глътка вода и се усмихна:

— Отново допускате, че е мъж.

— Добре, как искаш да наричаме въпросния човек?

— Малката ни верига има само три брънки. Аз, посредникът, който свърза клиента с мен, и самият клиент. Посредникът и аз наричаме клиента „Къртицата“. Къртицата може да е мъжка или женска, млада или стара, черна, бяла или кафява, в момента наистина няма значение.

— Къртицата ли? — попита Лейси. — Не е много оригинално.

— Какво значение има? Ще предложите ли по-хубаво име?

— Ами май това ще свърши работа. Откъде Къртицата знае толкова много?

Майърс натъпка половин меко тако в устата си и задъвка бавно. Яхтата се разклати от вълните, предизвикани от минаващ наблизо голям плавателен съд. Накрая той каза:

— Къртицата е много близка на съдия Макдоувър и се ползва с пълното доверие на почитаемата съдийка. Сляпо доверие, както се оказва. Засега само толкова мога да кажа.

След известно мълчание Лейси каза:

— Още един въпрос. Твърдиш, че тези хора, имам предвид Дюбоуз и бандата му, са много умни и използват добри адвокати. Очевидно Макдоувър също се нуждае от добър адвокат, за да изпере своя дял от мръсните пари. Кого наема?

— Филис Търбан, адвокатка от Мобил, Алабама, която се занимава предимно с имуществени дела.

— О, в тази история момичетата трупат черни точки — отбеляза Лейси.

— С Макдоувър са следвали право заедно, и двете са разведени, без деца и са много близки. Толкова близки, че е възможно да са нещо повече от приятелки.

Преглътнаха мъчително, докато асимилираха последните му думи. Лейси каза:

— И така, да обобщим случая досега: нашият обект, съдия Клодия Макдоувър, взема подкупи от гангстери, прибира пари от казиното на индианците и някак си успява да ги изпере с помощта на своя много близка приятелка, която е адвокат.

Майърс се усмихна и каза:

— Бих казал, че сте на прав път. Имам нужда от бира. Някой да иска? Карлита!

 

 

Оставиха го на кея — махаше им за „довиждане“ и обеща да поддържат връзка. Намекна, че може да се покрие по-надълбоко сега, след като жалбата е подадена и има вероятност да му навлече беди. Лейси и Хюго не бяха чули нищо, което да им подскаже как или защо Вон Дюбоуз и Клодия Макдоувър биха заподозрели Грег Майърс, преди известен под името Рамзи Микс — човек, когото уж никога да не са срещали. Това беше поредната празнина в историята му, пълна с неясноти.