Джон Гришам
Таен свидетел (25)

25

Точна като часовник, жената на рецепцията почука на вратата в 9:00 ч. и без да изчака отговор, влезе да остави сутрешната поща върху бюрото на Лейси. Тя се усмихна и й благодари. Всички рекламни брошури и каталози моментално бяха заделени за инициативата „Флорида рециклира!“. Останаха шест плика, адресирани до нея, пет от които имаха адрес на подателя. Шестият изглеждаше малко подозрителен, затова тя отвори първо него. Вътре с нечетлив почерк пишеше:

До Лейси Столц.

Аз съм Уилтън Мейс. Опитах се да Ви позвъня, но телефонът Ви не работи. Трябва да поговорим, и то час по-скоро. Обадете ми се на 555-996-7702. В града съм и чакам.

Уилтън

Лейси на секундата набра номера от стационарния телефон на бюрото си. Уилтън вдигна и двамата проведоха кратък разговор. Той се намираше в хотел „Дъбълтрий“, на три пресечки от Капитолия. От предишния ден очакваше обаждането й и среща очи в очи. Имаше важна информация. Лейси го увери, че тръгва веднага, и предаде разговора на Гайзмар, който я подразни със закрилническото си отношение. Съгласи се с нея обаче, че среща в оживен хотел в града не крие голяма опасност. Отново й каза, че държи да го осведомява за всяко пътуване или разговор във връзка с разследването на Макдоувър. Тя обеща, но сериозно се съмняваше, че ще удържи на думата си, въпреки че склонността й да рискува бе рязко намаляла.

Уилтън я посрещна на входа, както се бяха договорили, и двамата си намериха спокойна маса в барчето в дъното на фоайето. За пътуването си до големия град той беше облякъл същите дрехи, с които беше под сянката на дървото у дома няколко седмици по-рано. Сякаш беше минала година. Деним от глава до пети, мъниста на шията и китките, дълга коса, пристегната на опашка. Наистина много приличаше на брат си. Докато чакаха кафето си, той поднесе искрени съболезнования за Хюго, когото харесал много. Разпита я за нейните травми и я увери, че изглежда чудесно.

— Какво знаеш за инцидента? — попита Лейси. — Какви са слуховете?

И в града Уилтън говореше също толкова бавно, колкото и в резервата. Беше спокоен и невъзмутим по природа.

— Много съмнителен изглежда — отговори той.

Сервитьорка поднесе чашите им — черно кафе за Уилтън и лате за Лейси. След дълга пауза тя каза:

— Добре, слушам те.

— Името Тод Шорт говори ли ти нещо? — попита той.

— Май съм го чувала някъде. Помогни ми да се сетя кой е.

— Беше един от двамата доносници в затвора, които свидетелстваха срещу брат ми. По различно време преди процеса ченгетата ги преместиха в килията на Джуниър и след ден-два ги махнаха оттам. И двамата излъгаха пред съдебните заседатели и твърдяха, че Джуниър се хвалел как е убил кучия син, когото спипал с жена си. И как за назидание убил и нея. Показанията им постигнаха страхотен резултат — закопаха Джуниър.

Лейси отпи от кафето си и кимна. Нямаше какво да добави, а не искаше да му вади думите с ченгел. Той бе пожелал срещата.

— Както и да е, скоро след процеса Тод Шорт изчезна. Другият доносник също — гангстер на име Роблес. Минаха години и мислехме, че са ги очистили, вероятно същите хора, които са убили Сон и Айлийн. А сега, петнайсет години по-късно, Шорт отново се появи и аз говорих с него.

Той замълча и известно време само отпиваха от кафето си. Лейси тъкмо се канеше да попита: „Ще разкриеш ли какво ти е казал?“, когато Уилтън се озърна небрежно, прокашля се и каза:

— Срещнах се с него преди три дни извън резервата. Щом го видях, си спомних колко го ненавиждам. Идеше ми да му размажа лицето с камък, но бяхме на публично място, в някакво заведение за пържено пиле. Започна да ми обяснява колко съжалявал и други подобни глупости. Тогава бил наркозависим и с криминално досие, а животът му бил в задънена улица. Не познавал добре Роблес, но малко след процеса дочул, че негодникът най-вероятно е убит, затова и той изфирясал. Заминал за Калифорния, където се крие оттогава насам. Всъщност се взел в ръце и влязъл в правия път. Сега обаче умира от рак, така че иска да признае греховете си и да получи опрощение за тях.

— А те са?

— По онова време бил в ареста в Стърлинг с поредното обвинение за наркотици, заради което щял да лежи с години. Вече бил влизал в затвора и не искал да се връща там, затова бил лесна плячка за ченгетата. Предложили му сделка. Прокурорът се съгласил на някакво смешно обвинение и след няколко седмици в окръжния затвор щял да излезе на свобода. Трябвало само да прекара няколко дни в арестантската килия на Джуниър и после да даде показания пред съда. Бях в залата и видях всичко. Шорт беше страхотен свидетел, много убедителен, и съдебните заседатели се вързаха на всяка негова дума. Беше неустоим. Кой не обича истории за изневери? Според него Джуниър разказал как се прибрал у дома по-рано, чул шум от спалнята, разбрал какво става, взел пистолета си, изритал вратата на спалнята и заварил жена си и Сон Разко в кревата. Разярен, прострелял Сон два пъти в главата, а после и Айлийн, защото не спирала да пищи. След това взел портфейла на Сон и избягал. Представяте ли си колко нелогично звучи? Пълни глупости, разбира се, но Шорт убеди заседателите. Твърдението, че е било престъпление от страст и той не е бил на себе си, само по себе си можеше да послужи за смекчаващо вината обстоятелство и Джуниър нямаше да получи смъртна присъда. Но тъй като не го беше извършил, не можеше да се възползва от това. А и както ти казах, адвокатът му беше скапан.

— Шорт получил ли е пари?

— Две хиляди долара, които му дало някакво ченге след показанията. Останал тук две седмици, докато не чул слуховете за Роблес. После офейкал.

Телефонът на Лейси беше върху масата с изключен звук. Завибрира и тя го погледна.

— Защо си сменила номера си? — попита Уилтън.

— Това са служебни телефони. Старият ми го откраднаха от колата веднага след катастрофата. Новият ми е с различен номер.

— Кой го взе?

— Сигурно същите хора, които причиниха катастрофата. Какво иска да прави сега Шорт?

— Иска да разкаже историята на някой, който ще го изслуша. Излъгал е, а ченгетата и прокурорът са знаели, че лъже, и сега се чувства отвратително.

— Истински герой — отбеляза Лейси, отпи отново от латето си и огледа оживеното фоайе. Никой не ги наблюдаваше или подслушваше наблизо, но напоследък тя постоянно се озърташе. — Виж, Уилтън, това може да се окаже истински пробив, поне с моя случай. Обжалването на Джуниър се води от вашингтонски адвокати, които са много добри. Извадил е късмет. Срещни се с тях и те трябва да решат как да постъпят с Тод Шорт.

— Няколко пъти им звъня, но са твърде заети. Нито дума в отговор. Последното обжалване на Джуниър беше отхвърлено преди осем дни. Допускаме, че много скоро ще определят дата за екзекуцията му. Адвокатите му се бориха здравата, но вече сме в края на пътя.

— Каза ли на Джуниър?

— Утре ще се видя с него. Ще ме попита какво ще стане сега, когато един от доносниците се разкайва. Той ти има доверие, Лейси, аз също.

— Благодаря, но аз не съм адвокат по наказателни дела и нямам представа дали нещо от това може да се вземе предвид петнайсет години по-късно. Има ограничения за предоставянето на нови доказателства, но не познавам закона. Ако ти трябва съвет, аз не съм подходящият човек. Бих ти помогнала, ако можех, но не е по силите ми.

— Би ли поговорила с адвокатите му във Вашингтон? Аз не мога да се добера до тях.

— Защо Джуниър не говори?

— Твърди, че в затвора и стените имат уши. Смята, че телефоните се подслушват. Освен това отдавна не се е срещал с адвокатите си от Вашингтон. Подозира, че вече са го забравили, защото краят е близо.

— Не съм съгласна. Ако се появи доносник, разкаже нещо различно и заяви под клетва, че полицаите и прокурорът са знаели, че той лъже, повярвай ми, адвокатите от Вашингтон ще са на седмото небе.

— Значи според теб има надежда?

— Не знам, Уилтън. Пак ти повтарям, това не е моята сфера.

Той се усмихна и се умълча. През фоайето премина отбор по родео с униформени ботуши и широкополи шапки, а еднаквите им пътни чанти на колелца звучаха в глух хор. Когато отминаха и шумотевицата утихна, Уилтън попита:

— Срещала ли си се с Лайман Грит, бившия началник на полицията?

— Не, но чух, че са го сменили. Защо?

— Той е свестен човек.

— Не се съмнявам. А защо го споменаваш?

— Той може да знае нещо.

— Имаш ли представа какво точно, Уилтън? Не си играй с мен.

— Не си играя. Вождът го махна, не мелят брашно. Уволнението му стана броени дни след твоята катастрофа. Носят се много слухове, Лейси. Племето се тревожи. Чернокож мъж и бяло момиче са били в резервата посред нощ, ровели са да открият нещо. И чернокожият умира при подозрителни обстоятелства.

— Кое е подозрителното — че е чернокож ли?

— Всъщност не. Ние не обръщаме внимание на цвета на кожата, но трябва да признаеш, че цялата работа е много особена. Хората отдавна смятат, че зад казиното стоят хора, които са се сдушили с нашите така наречени лидери. И сега най-сетне нещата май се разплитат. Някой, ти и Хюго, се осмелихте да се появите и да задавате въпроси. Него го застигна трагична смърт, ти също едва оцеля. Разследването е потулено от новия ни полицейски началник, на когото не може да се има доверие. Има много слухове и много предположения, Лейси. А сега изневиделица в картинката отново се появи Тод Шорт с различна история. Всичко това е доста смущаващо, да не кажа по-силна дума.

Само почакай да се намеси ФБР, помисли си Лейси.

— Нали ще ме държиш в течение, Уилтън?

— Зависи какво ще науча.

— А аз ще се обадя на адвокатите във Вашингтон — обеща тя. — Това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря ти.

— И поздрави Джуниър.

— Защо не отидеш да го посетиш? Не ходят много хора, а краят му, изглежда, наближава.

— Ще го направя. Той знае ли за Хюго?

— Да, казах му.

— Предай му, че ще се опитам да отида веднага щом се поосвободя.

— Ще ти се зарадва, Лейси.

 

 

Лейси предаде на Майкъл разговора с Уилтън, после прегледа набързо досието на Джуниър. Звънна във вашингтонската фирма и накрая успя да измъкне от среща адвокат на име Салзман. В мегафирмата работеха хиляда адвокати и имаха отлична репутация заради своята работа про боно. Бяха посветили безброй часове да представляват Джуниър при обжалванията веднага след осъждането му петнайсет години по-рано. Лейси каза на адвоката, че Тод Шорт е възкръснал от мъртвите, но този път кончината му е близка и сигурна. Отначало Салзман не повярва. Шорт и Роблес бяха извън картинката от толкова отдавна, че му бе почти невъзможно да приеме това за истина. Лейси призна невежеството си в неговата област на правото и го попита дали не е твърде късно за нови показания.

— О, късно е — увери я Салзман, — много е късно, но ние никога не се отказваме, чак до последния момент. Ще дойда при първа възможност.

* * *

Лейси не беше изненадана, че специален агент Али Пачеко се отби на посещение в офиса на КСЕ. Беше привечер, когато звънна и й каза, че е съвсем наблизо. Бяха изминали четири дни от срещата им в кабинета на Луна. И за нейна изненада, а и на Майкъл, досега агентът не я беше потърсил нито по телефона, нито по имейла.

Срещнаха се в кабинета на Майкъл, край една от отрупаните му с документи работни маси, и веднага стана ясно, че настроението на Пачеко е съвсем различно от предишния път. Нямаше и следа от усмивката му, която преди не слизаше от лицето му. Първите му думи бяха:

— Двамата с Луна вчера бяхме в Джаксънвил, за да представим случая на шефа ни. Препоръката ни беше незабавно да започне разследване. Изразихме съгласие с вашата стратегия, че първата стъпка следва да бъде разрешаването на убийството на Хюго Хач. Същевременно щяхме да се заемем с грандиозната задача да проникнем в престъпния лабиринт от офшорни компании и да проследим парите. Планирахме да поставим под наблюдение съдия Макдоувър, Филис Търбан, вожда Капъл и Били Капъл и може би дори да вземем разрешение за подслушване на телефоните и кабинетите им. Препоръчахме първоначално да участват петима агенти и аз да ръководя разследването. Днес сутринта шефът ни отказа — според него в момента просто не разполагаме с достатъчно хора. Настоявах, но той е много упорит и не отстъпва лесно. Помолих да ми позволи да разследвам само с един-двама агенти през следващия месец и нещо. И на това каза „не“. Така че ви отказваме официално. Съжалявам. Направихме всичко възможно, оказахме натиск, но при сегашните обстоятелства натискът не даде резултат.

Майкъл изглеждаше невъзмутим. На Лейси й идеше да изругае, но вместо това попита:

— Има ли някаква вероятност становището ви да се промени, ако научим повече?

— Кой знае? — отговори Пачеко, видимо ядосан. — Ситуацията може да стане и още по-напрегната. Флорида е любим входен пункт, открай време е така. Заливат ни със сигнали за незаконно проникване в страната на хора, които не идват да леят бетон или да мият съдове. Те организират нашите доморасли таланти да водят джихад. Намирането, следенето и възпирането им са много по-важен приоритет от корупцията, която толкова ни вълнуваше преди време. Но нека оставим диалога отворен. Дръжте ме в течение. Ако се случи нещо, искам да знам.

Ако се случи нещо… След като той си тръгна, Майкъл и Лейси дълго седяха край масата и споделяха мисли. Признаха разочарованието си, после го загърбиха. Не разполагаха със сериозни ресурси, затова се налагаше да проявят съобразителност. На този етап главното им оръжие беше призовката за предоставяне на документи. Въз основа на многобройните бележки на Садел двамата решиха да изготвят списък на двайсетина дела, при които Макдоувър е отсъдила в полза на мистериозни фирми, напиращи да разработват различни места в окръг Брънзуик. Единайсет от делата включваха процедури по конфискация, довели до строителството на шосето до резервата на тапакола.

И тъй като разполагаха с по-голяма свобода при изготвянето на призовките, решиха да изискат досиетата на съдия Макдоувър само за половината съдебни дела. Поискаха ли всичките, щяха да издадат намеренията си и да й подскажат какво да подозира. Възнамеряваха да изискат част от документите, да видят какво са склонни да им предоставят съдийката и адвокатският й екип, а после да изискат още, ако се наложи. Това щеше да принуди Килъбрю и компания да посветят на клиентката си дълги и скъпоструващи часове.

Всички дела се намираха в съдебния архив на окръг Брънзуик и Садел отдавна се беше снабдила с копия на обемистите документи. Вече бяха безукорно индексирани и снабдени с препратки и нямаше почти никакво съмнение, че резюметата на КСЕ ще бъдат много по-добре подредени от документите, които щеше да им изпрати Килъбрю. Само че всички съдии си имаха и личен архив, който не ставаше част от публичния. Щеше да им бъде интересно да видят колко стриктно ще се подчини Макдоувър.

Лейси работи над призовката до тъмно. Така отвличаше мислите си от ФБР.