Джон Гришам
Таен свидетел (17)

17

В събота на обед медицинските сестри и лекарите бяха измислили съвършен план как да се отърват от Гънтър. Беше блестящ — просто прехвърлят сестра му в друга болница и той вече няма причина да остане. В петък Лейси попита лекаря кога състоянието й ще се стабилизира достатъчно, за да се върне в Талахаси. Там имаше много болници, при това хубави, и тъй като тя просто се възстановяваше, а не й предстоеше нова операция, защо да не се прибере у дома? Скоро след този разговор една медицинска сестра влезе шумно в стаята на Лейси и събуди не само нея, но и брат й, поради което нещата се развиха лавинообразно. Гънтър настоя със силни думи сестрите и санитарите да проявят поне някакво уважение и „елементарно човешко приличие“ и да престанат да нахлуват по всяко време на денонощието. Втора медицинска сестра се притече на помощ на първата, но успя само да удвои оскърбленията. Скроиха заговор за изгонването на Гънтър от болницата.

Почти по същото време, когато погребваха Хюго, Лейси напусна болницата в Панама Сити с линейка и се отправи на двучасовото плуване до Талахаси. Гънтър също напусна, но не и преди да изпрати няколко прощални изстрела към персонала. Той последва сестра си със своя катраненочерен мерцедес S600, който поглъщаше по 3100 долара месечно за четиригодишния лизинг. Изглежда, от Панама Сити се бяха обадили в Талахаси и бяха предупредили колегите си относно брата натрапник, защото, докато караха носилката на Лейси към асансьора и самостоятелната й стая на четвъртия етаж, двама здравеняци от охраната се присъединиха към нея и измериха Гънтър с гневен поглед. Той им отвърна със същото.

— Остави ги — изсъска Лейси на брат си.

Новата стая беше по-просторна от предишната и Гънтър се зае ентусиазирано да пренарежда мебелите в нов работен кът. След посещенията на лекарите и медицинските сестри той погледна сестра си и оповести:

— Отиваме на разходка. Веднага си пролича, че тези доктори са по-добри от предишните, а според тях е важно да се движиш. Сигурно имаш рани от залежаване. Краката ти са здрави, така че тръгваме.

Внимателно я измъкна от леглото, обу я с евтини болнични чехли от памучен плат и нареди:

— Дръж се за мен. — Излязоха от стаята в широкия коридор. Той кимна към голям прозорец в далечния край и каза: — Отиваме до там и обратно. Ясно?

— Добре, но много ме боли. Всичко.

— Знам. Не бързай, а ако ти прилошее, ми казваш.

— Разбрах.

Запристъпяха, влачейки крака, без да обръщат внимание на погледите, които им хвърляха сестрите, вкопчени един в друг, докато краката на Лейси се мъчеха да заработят. Лявото й коляно я болеше адски при движение, защото беше сериозно натъртено и порязано. Тя стисна зъби, решена да впечатли брат си. Хватката му беше стабилна и успокояваща. Не би приел отказ. Стигнаха до прозореца и се обърнаха. Стаята й се стори на цял километър разстояние и когато я наближиха, лявото й коляно щеше да се пръсне от болка. Гънтър й помогна да легне и каза:

— Добре, ще го правим веднъж на всеки час, докато стане време за спане. Ясно?

— Щом ти можеш, значи и аз ще мога.

— Браво на теб! — Той подпъхна завивката отвсякъде и приседна в края на леглото. Потупа я по ръката. — Лицето ти се оправя с всеки изминал час.

— Лицето ми е като месо за хамбургери.

— Добре де, ама бонфиле, първо качество, биопроизводство от свободно отглеждани говеда. Лейси, трябва да поговорим и ще го правим дотогава, докато не издържаш повече. Вчера прекарах известно време с Майкъл. Свестен човек е и ми разказа доста неща. Не съм запознат с всичко около разследването и не бива, но знам достатъчно. Знам, че с Хюго сте отишли в резервата в понеделник през нощта, за да се срещнете с информатор. Било е капан. Подмамили са ви на своя територия, за да ви атакуват по-лесно. Катастрофата не е нещастен случай. Някакъв тип с откраднат пикап нарочно се е блъснал във вас и веднага след удара той или негов помощник е претърсил колата и е взел телефоните ви и твоя айпад. След това тези кретени са потънали в мрака и сигурно никога няма да бъдат намерени. Следиш ли ми мисълта?

— Да, струва ми се.

— Ето какво ще направим. Започваме от момента, когато с Хюго сте отишли в резервата — време, маршрут, какво сте слушали по радиото, за какво сте си говорили, всичко. После същото, докато сте седели в колата ти и сте чакали пред казиното. Време, разговори, радиото, имейли, всичко. След това ще минем с колата ти по пътя за срещата с информатора. Аз ще задавам въпроси, стотици въпроси, а ти ще отговаряш. Ще те въртя на шиш трийсет минути, после ще си починем, може да дремнеш, ако искаш, и пак ще отидем до края на коридора. Забавно, нали?

— Не.

— Съжалявам, сестричке, но нямаш избор. Раздвижихме краката ти, сега е време за мозъка. Ясно? Първи въпрос: по кое време потеглихте от Талахаси в понеделник вечерта?

Тя затвори очи и облиза подутите си устни.

— Беше привечер, още по светло. Може би около седем и половина.

— Имаше ли причина да чакате до толкова късно?

Лейси се замисли и закима с усмивка, доволна, че си е спомнила.

— Да, работел до девет, късната смяна в казиното.

— Чудесно. Ти с какво беше облечена?

Тя отвори очи.

— Ама ти сериозно ли?

— Съвсем сериозно, Лейси. Съсредоточи се и отговаряй на въпросите ми. Това не е игра.

— Ами с джинси, струва ми се, и със светла риза. Беше топло и бяхме облечени с леки ежедневни дрехи.

— По кой път минахте?

— По магистрала десет, както винаги. До там има само един път. Отбиваш по шосе двеста осемдесет и осем, пътуваш на юг петнайсет километра и завиваш наляво по пътя за резервата.

— Слушахте ли радио?

— То винаги работи, но съвсем тихо. Мисля, че Хюго спеше. — Тя изстена и веднага се разплака. Подутите й устни потръпнаха и по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Гънтър ги изтри с кърпичка, но не каза нищо. — Погребението му е било днес, нали? — попита Лейси.

— Да.

— Искаше ми се да отида!

— Защо? Хюго няма как да разбере дали си била. Погребенията са загуба на време. Представление за живите. На мъртвите не им пука. Сега е модерно да не се правят погребения, а „тържества“. Какво празнуват? Покойникът със сигурност не празнува, мамка му.

— Извинявай, че го споменах.

— Да се върнем на понеделник вечерта.

 

 

Разчу се, че Лейси се е върнала в града, и рано вечерта заприиждаха посетители. Повечето се познаваха, затова стана весело и медицинските сестри се оплакваха многократно. Гънтър, флиртаджия както винаги, зае централна позиция, говореше повече от всички, ламтеше за всеобщото внимание и се караше със сестрите. Лейси беше изтощена и го остави да прави каквото си иска.

Отначало тя беше ужасена от мисълта да види когото и да било, или по-точно — да допусне някой да види нея. С обръснатата си глава, шевовете, синините, подутите очи и отеклите бузи тя се чувстваше като статистка в евтин филм на ужасите. Гънтър обаче постави нещата по местата им с думите:

— Спокойно, хората те обичат и знаят, че си оцеляла при челен сблъсък. След месец пак ще си секси, а тия нещастници ще си останат невзрачни. Имаме хубави гени, скъпа.

Посещенията бяха разрешени до девет вечерта и в този час медицинските сестри доволно изпразниха стаята на Лейси. Тя беше на края на силите си. Следобедните мъчения с Гънтър продължиха четири часа и приключиха с пристигането на приятелите й. Четири часа въртене на шиш с въпроси и дълги разходки по коридора, че и обещание за още от същото на следващия ден. Гънтър затвори вратата, заяви, че му се иска да може да я заключи и да не пуска никого, после угаси лампата и легна на дивана. С помощта на леко успокоително Лейси скоро потъна в дълбок сън.

 

 

Крясъкът. Ужасът, стаен в глас, който никога не крещеше, никога не издаваше никакви чувства. Миг преди това той се оплакваше. Коланът бил повреден. Тя погледна към него и ето че последва крясъкът. Широките му рамене инстинктивно се отметнаха назад. Фаровете, толкова ярки, толкова наблизо, толкова шокиращи и неизбежни. Сблъсъкът, усещането как тялото й се мята напред за част от секундата, преди нещо да го възпре и блъсне рязко назад. Шумът, избухването на бомба в скута й, когато пет тона стомана, метал, стъкло, алуминий и гума се сблъскаха и се усукаха. Мощният удар в лицето й, когато въздушната възглавница изригна само на трийсетина сантиметра, изду се с шеметна скорост и спаси живота й, но с цената на сериозни наранявания. Въртенето, полетът на колата й в един миг, докато се завърташе на сто и осемдесет градуса и пръскаше отломки.

После нищо. Колко пъти беше чувала пострадали хора да казват: „Явно съм бил в безсъзнание няколко секунди“? Никой никога не знае за колко дълго. Нещо се раздвижи обаче. Хюго, заседнал в предното стъкло, размърда краката си в опит да се измъкне навън или да се дръпне навътре. Хюго стенеше. А отляво някакъв силует, фигура, мъж с фенерче беше приклекнал и я гледаше. Видя ли лицето му? Не. А дори да го бе видяла, не го помнеше. След това мъжът мина откъм страната на Хюго. Или пък това беше друг човек? Два силуета ли се движеха около колата й? Хюго продължаваше да стене. Главата й кървеше, болеше я до пръсване. Хрущене на стъпки по натрошено стъкло. Фарове на кола, които осветяват разбитата тойота и изчезват. Тъмнина. Черен, плътен мрак.

 

 

— Бяха двама, Гънтър. Двама.

— Добре, сестричке. Сънуваше и плувна в пот. Вече половин час мърмориш нещо и цялата трепериш. Хайде, събуди се да поговорим.

— Бяха двама.

— Чух те. Събуди се сега и ме погледни. Всичко е наред, Лейси, поредният кошмар.

Той запали нощната лампа.

— Колко е часът? — попита тя.

— Какво значение има? Да не гониш самолет? Два и половина е и ти сънуваше кошмар.

— Какво казах?

— Нищо разбираемо, само стенеше и бълнуваше. Искаш ли вода?

Тя отпи глътка през сламката и натисна едно копче, за да се надигне в леглото.

— Започвам да си спомням — каза. — Вече виждам разни неща. Спомням си това-онова.

— Браво на теб. Сега ми кажи за двете фигури, които си видяла. Да поговорим за тях. Единият явно е бил шофьорът на пикапа. Другият сигурно е карал колата, с която са избягали. Какво видя?

— Не много. Но май и двамата бяха мъже. Почти съм сигурна.

— Добре. Виждаш ли лицата им?

— Не, нищичко. Точно след сблъсъка е. Не виждам ясно.

— Разбира се. Къде държеше мобилния си?

— Обикновено на таблото. Не мога да кажа със сигурност къде е бил в онзи момент, но вероятно на таблото.

— А къде държеше Хюго своя мобилен?

— Винаги в десния заден джоб, освен ако не беше със сако.

— Но тогава не е бил със сако, нали?

— Точно така. Както ти казах, бяхме облечени ежедневно.

— Значи е трябвало някой да бръкне в колата, за да вземе мобилните. Можеш ли да видиш как се случва? Как някой претърсва Хюго?

Тя затвори очи и поклати глава.

— Не, не си спомням.

Вратата се отвори и в стаята влезе медицинска сестра.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Пулсът ви се ускори.

— Тя сънуваше — отговори Гънтър. — Всичко е наред.

Без да му обръща внимание, медицинската сестра докосна ръката на Лейси.

— Как се чувстваш, Лейси?

— Добре съм — отговори тя със затворени очи.

— Трябва да поспиш, разбираш ли?

На което Гънтър отговори:

— Малко е трудно, като нахълтвате тук през час.

— Отсреща има мотел, може би там ще ви е по-удобно — отговори хладно сестрата.

Гънтър остави забележката й без отговор и жената излезе.