Е. Антонов
Тяхната борба (36) (Или как евреите завладяха света)

Приложение 5 (към част III, раздел 2, глава 3)
Християни, юдео-християни и техните апостоли и пророци

Първият Йерусалимски събор през 49 година официално премахва обрязването и задължителното спазване на 365-те табута. То това се отнася само за новопокръстените гои.

Евреите християни, наричани назаретяни, евионити или юдео-християни, смятани за една по-висша и ръководна каста, продължават да спазват стриктно стария юдейски закон. Според „Историята на християнската църква“ (том I, с. 114):

„Признавайки, че вехтозаветния закон има пълна сила и в християнството, те строго съблюдават обрязването, съботния ден и имали синагоги… Евионитите освен това учили за настъпването на хилядогодишно видимо, земно царство. За неговото основаване Христос отново ще възкръсне, ще покори всички народи и ще даде възможност на евреите да господстват над света. Център на това царство ще бъде Йерусалим.“

„През II век юдео-християнството става само едно от многобройните течения в християнстовто… Но то продължава да влияе през цялата история на ранното християнство до самото официално признаване на тази религия през IV век.“ [30, с. 131]

Именно от техните редици се излъчват и първите ръководители на първите християнски общини, които са епископите (надзорниците), презвитерите (старейшини) и дяконите.

Активните пропагандатори на новото учение са пътуващите апостоли и пророците, като техните права са определени в едно от най-старите християнски произведения „Дидахе“ (135–170 г.)

„Всеки апостол, който дойде при вас, да бъде посрещнат като благодетел.“ Интересното е, че по-нататък на същите се разрешават всякакви пороци и своеволия. „Но всеки пророк, изпитан и същински, който постъпва по отношение на земното тайнство на църквата така, но не учи да се постъпва така, както постъпва той, да не бъде съден от вас. Ще го съди Господ.“

Особено колоритно описва тези пророци техният съвременник, римският писател Целс (II век): „… Обикаляйки като просяци градове и военни лагери, представляват същото зрелище“. Всеки от тях знае необходимите думи и е готов да ги използва: „аз съм бог“ или „син божи“ или „дух божи“. „Аз дойдох, защото приближава краят на света и заради вашата несправедливост «вие, хора, ще загинете». Но аз искам да ви спася, и скоро ще ме видите да се завръщам с небесната сила. Блажен е този, който днес ме почита. Всички останали ще предам на вечния огън, градовете, както страните и хората. Тези, които днес не искат да вярват в предстоящия им страшен съд, някога напразно ще се разкайват и въздишат. За тези обаче които повярват в мен, ще осигуря вечен живот. Към тези грандиозни заплахи те прибавят още странни, полуналудничави и абсолютно неразбираеми думи, чийто смисъл не може да разкрие и най-разумния човек. Тази мними пророци, които за не един път съм чувал със собствените си уши, след като ги разоблича, са ми признали слабостите си и са признавали, че сами измислят неразбираемите си думи.“

За тези скитащи предимно еврейски апостоли съобщава и един от най-гениалните римски писатели — Лукиан през 165 г., описвайки историята на Пелегрин: „Той говори пред народното събрание на Пария, той има вече дълга коса, носи мръсна дреха, торба на гърба и тояжка в ръка, и изобщо изглежда много театрално… Сега той повторно тръгва да скита, като християните го снабдяват с достатъчно пари за из път. Навсякъде те го следват и се грижат да не му липсва нищо.“ И по-нататък Лукиан отбелязва: „Ако при тях дойде ловък измамник, който умее да използва това положение, той бързо ще стане много богат, защото умее да води за носа тези простовати хора“, което точно извършва и Пелегрин в споменатия роман.

Но още апостол Павел защитава тези права на юдео-проповедниците в писмото си до Кортинтяните: „Нима нямаме власт да ядем и пием? Нима нямаме власт да водим със себе си сестра жена, както и другите апостоли? Кой пасе стадото и не яде от млякото на стадото?“ [1, Кор. 9: 4, 5, 7]

И по всичко личи, че еврейските учители са доили яко „стадото“, и то не само материално, но и телесно:

„Ако ние сме посели у вас духовното, много ли е, ако пожънем у вас телесното“ — нагло заявява същият „бивш“ юдей Шаул, Савел или Павел [1, Кор. 9: 11-12], водача на „тези, които според Тацит бяха станали ненавистни заради техните срамни дела, и които простолюдието наричаше християни“.