Е. Антонов
Тяхната борба (22) (Или как евреите завладяха света)

Глава 2
Новата „академия“ в Уша, победата на юдео-християните и краят на Римската империя.

„Дори и да се закълнат (евреите), че стават добри римски граждани… — избийте ги, ако не искате да завладеят и унищожат Рим с тайните и подли средства, които употребяват.“

Император Адриан към легионите

„Дошъл съм да хвърля на земята раздяла, огън, меч, война. Защото петима ще бъдат в една къща: трима ще бъдат против двама и двама против трима, баща против син и син против баща.“

Йешу от Назарет — Исус Христос, — Евангелието на Тома, I век

„Сред низшите слоеве, обратно, християнството много бързо се разпространява, силно подпомагано от еврейската диаспора, особено в Рим.“

Фриндлендер

„Тази партия на преврата, известна под името християни, има много привърженици в армията, цели легиони стават християни… И то е толкова ефективно…, че следващият самодържец на цялата Римска империя, Константин, наречен от поповете Велики, обявява християнството за държавна религия.“

Енгелс

„В Атина [Шаул, апостол Павел] възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли (статуи).“

[Деяния 17:16]

„Жертвениците им съборете, идолите им строшете.“

Тората

„Скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло, първо на иудеин, сетне и на елин, а слава и чест, и мир всекиму, който прави добро, първом на иудеин, а сетне и на елин. Понеже завършека на Закона е Христос.“

Шаул от Тарс (Апостол Павел или Савел) [Рим 2:9, 10; 10:4]

След разрушаването на храма, еврейската мафия добива още по-опростена и ефикасна структура. Сега тя има само две звена — тайното правителство — Синедрион, прикрито като религиозна академия и легалните синагоги, които са ръководните центрове на пръснатите по целия свят юдейски общини.

Въпреки че определени суми продължават да се изпращат в Явне, Световната еврейска банка е децентрализирана, като нейните функции се поемат от синагогите. Така се премахва и опасността огромните капитали, съхранявани някога в храма, да бъдат отново проверявани или конфискувани от римските власти.

Съдебната власт също се децентрализира. Докато върховният съд остава при Синедриона, местните съдилища около синагогите получават право да решават повечето от делата. В крайна сметка, от петте партии остават три — садукеите се сливат с фарисеите, а оцелелите есеи преминават към юдео-християните, което укрепва единството на евреите и ограничава вътрешните им противоречия.

През II век император Адриан започва голяма програма за модернизиране на Палестина. Той отпуска средства за благоустрояване на Йерусалим, като построява много обществени сгради и водопроводи. Едновременно се забранява и обрязването като варварски обичай, противоречащ на нормите на цивилизацията.

Всичко това настройва фанатиците-юдеи срещу него, като решението за ново въстание се взима от тайният Синедрион, а не от зилотите, както се опитват по-късно да убеждават някои еврейски историци.

За главнокомандващ е назначен Бар Кохба. Неговата емблема е червената звезда^[1], която задължително носят всички бунтовници. И отново се прилага закона от Тората — чужденците без изключение се избиват, статуите и храмовете разбиват, библиотеките изгарят. Бунтът трае около три години (132–135 г.) и е разгромен от легендарния Десети легион (Leg XF — легио децима фратензис).

Йерусалим, подобно на Картаген, е разрушен и разоран с плуг, а на вратата на свещения еврейски град е поставено изображението на свиня. Опожарени са още петдесет града и хиляда села, а огромен брой бунтовници са избити или продадени в робство.

Главният подстрекател и ръководител на метежа — Синедриона, е разгонен, синагогите са затворени, а изучаването на Тората — прекратено.

Така за пръв път Юдаизмът е бил забранен със закон, но само до идването на новия император — Антоний Пий, който отново го разрешава.

И пак еврейството възстановява своето тайно правителство, използвайки същото прикритие — „Академия“, сега в град Уша (Палестина). Неговите председатели открито се наричат „наси“ — князе и се държат като такива.

„Синедриона все така е център на еврейските общини. Само наси може да ръкополага равини“ [Шалом, с. 128, Синедр. в Уша]

От друга страна новото ръководство окончателно отхвърля откритата война с империята, с което изчезва и партията на зилотите. Остават само две сили — фарисеите, държащи вече цялата власт в свои ръце и намиращите се все още под тяхно влияние юдео-християни.

Въпреки голямото си поражение Синедриона подготвя нови форми на война срещу римската империя — идеологическата и икономическата, които провежда с координираните усилия на абсолютно всички юдейски общини, пръснати по целия тогавашен свят.

Основната цел — подкопаването на държавния строй и националните религии на другите народи се извършва предимно от юдео-християните, „силно подпомагани от юдейската диаспора“.

Насъскват се „баща против син и син против баща“ и на земята се хвърля огън, меч, война. Станали ненавистни на всички заради „срамните си дела“, те организират „партия на преврата“ с много привърженици в армията, между които единствено има чест този, който прави добро „първом на юдеина“.

Това е едно „скрито, тайно общество“, което подобно на масоните постепенно прониква сред управляващия елит и с помощта на „подлите средства, които употребява“, разлага империята отвътре. Последователите на юдео-християнството трябва да изиграят основната роля при създаването на световното юдейско царство, защото „завършека на закона (Тората) е Христос“^[2].

От друга страна, през тази епоха „скитащото племе“ прониква в Китай и Индия, като организира огромен износ на златни и сребърни монети от Европа срещу подправки и екзотични стоки.

Плиний съобщава, че Рим губи един милион монети годишно от тази търговия. През следващите векове ежегодния дефицит само с Китай достига 20 милиона сестерции и то в злато.

Това е втората форма на война — икономическата, която също дава резултат. Започват да липсват средства за заплатите на висококвалифицираната професионална армия, което предизвиква серия от бунтове, избиване на офицерите и сваляне на императори. Някогашните елитни войници се заместват с наемници от всички краища на държавата, които губят сражение след сражение и в края на III век принуждават Рим да мине в отбрана.

Постепенно армията, в която преобладават неримляни, налага също и императори от провинциите, понякога даже от Северна Африка и Близкия Изток. Доста от техните придворни, слуги и роби забогатяват изключително много, с което се засилва още повече варваризирането и семитизирането на Европа, за сметка на разоряващата се и постепенно губеща влияние римска аристокрация.

Азиатските и африкански култове към Митра от Персия и Изида от Египет, допълват тези от Палестина — юдаизма и юдео-християнството, които започват да проникват масово в европейските провинции, където вербуват все повече привърженици и последователи.

Огромната победа на Синедриона от Уша е насилственото налагане на юдео-християнството като държавна религия през 335 година, след извършения държавен преврат от неговия агент Константин, въпреки съпротивата на девет десети от населението.

Цялата елино-европейска цивилизация започва системно да се заличава и замества от юдейската ценностна система, според която културата и изкуството стават мръсни думи.

Изграденото с хилядолетия е унищожено за по-малко от един век, а източната граница е открита за жълтокожите орди на хуните, които убиват, изнасилват и опожаряват навсякъде, където минат.

В крайна сметка Рим е разграбен и разрушен, а последния му император свален през 455 година.

Същата участ постига и Атина, този град, от който толкова много се възмущаваше Шаул от Тарс, гледайки го пълен с идоли. И разбира се, всички статуи са строшени, а храмовете и жертвениците им съборени.

През 529 година император Юстиниан забранява съществувалите в нея над 1000 години елински философски школи, с което окончателно обявява настъпването на тъмните векове и пълната победа на „обрязаните по дух“.

Така „борещото се с Бога племе“ отмъщава на Европа заради храма, Йерусалим и съпротивата на римляните, които успяват да възпрат, за съжаление само временно, зловещия ход на Юда към неговата основна цел, а именно — „обещаното“ господство над всички народи по света.^[3]