Е. Антонов
Тяхната борба (23) (Или как евреите завладяха света)

Глава 3
Бунтът на „обрязаните по дух“ и бягството на Синедриона във Вавилония (Ирак) Проклятието над Юда и утвърждаването на световния еврейски лихваро-търговски монопол.

„В началото на VII век един млад арабин-камилар на име Мохамед се увлича от юдаизма. Новата религия, която се казва ислям, Мохамед изгражда на основата на юдаизма. Много евреи тръгват с армията на маврите… Еврейските общности в периода на арабското владичество процъфтяват… Под управлението на Византия те живеят в бедност и са подложени на жестоки преследвания.“

Шалом

„Ще откриеш, че хората, най-силни по вражда към вярващите, са юдеите и онези, които съдружават, и ще откриеш, че от тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: Ние сме християни.“

Мохамед, Корана, сура „Трапезата“: 82.

Радостта на евреите от разрушаването на Рим и упадъка на империята трае много кратко. Сектантите-християни, след като тотално разгромяват елинското наследство, обявяват война и на своите създатели — юдеите.

През 426 г. византийския император Теодосий II закрива „академията“ в Уша и разгонва Синедриона. Неговите членове бягат във Вавилония (днешен Ирак), където по това време живеят много повече евреи, отколкото в Палестина.

И отново се създават „академии“, сега в градовете Сура и Пумбедита. Начело стоят гаоните или новите министър-председатели на Вавилонския синедрион. Освен това се възстановява и монархическата институция, като се утвърждават ексилархите, т.н. князе в изгнание. Те твърдят, че произхождат от последните юдейски царе и предават своята власт по наследство.^[1]

„Ексилархът се превръща в голям властник. Той живее във великолепен дворец и се облича в разкошни царски одежди.“ [Шалом, с. 132] Той също е официален представител на еврейството пред Персийските, а по-късно и арабски владетели, като ползва специални привилегии, давани на държавни глави.

Голям успех на Синедриона е създаването на нова еврейска колония, сега в големия търговски център Йемен. Местния владетел е подмамен да приеме юдаизма под името Йосиф, а страната е превърната в подвластна територия. За щастие през 525 г. Византия разгромява това злокачествено образувание и въвежда ред в района.

За отмъщение „скитащото племе“ многократно насъсква персите да воюват с Византия, като особено голяма война започва цар Хозрой II, продължила от 604 до 628 г. Същият превзема Йерусалим и организира масови екзекуции. „Във времето на тези погроми били избити 90 000 християни, много от тях били купени от юдеите, за да ги избият.“^[2] След това персите и подкрепящите ги евреи стигат до Цариград, който напразно атакуват цели 10 г.

Отговорът не закъснява. Император Ираклий забранява юдаизма в пределите на Византийската империя, обхващаща Балканите, Мала Азия, северна Африка, голяма част от Италия, Палестина, Сирия, Ливан и много други територии. Във вестготска Испания са приети също серия от закони срещу „избрания“ народ, а през 616 г. крал Сизебунт напълно забранява юдаизма. Всички евреи, които отказват да се покръстят, са изгонени от Галия (Франция), Бургундия и Ломбардия (Северна Италия). Църквата забранява браковете между християни и юдеи и налага на последните серия ограничения.

Над „борещия се с бога“ народ отново надвисват черни облаци. Почти навсякъде те са принудени да се укриват, като приемат проформа християнството. Така се създава една огромна тайна организация от нелегални евреи, наречени марани, които си отмъщават малко по-късно, когато откриват вратите на крепостите и проправят пътя на арабите от пустинята в тяхната „свещена“ война срещу Европа, и остатъците на елинската култура.

Според официалната еврейска история, Мохамед е бил повлиян от равините на Мека. Ето приказката, която ни разказват:

„В началото на седми век един млад арабин-камилар, на име Мохамед се увлича от юдаизма. Той е беден и без образование… и се превръща в богат търговец. Новата религия, която Мохамед назовава ислям, той изгражда на основата на юдаизма.“ [Шалом, с. 139]

За чест на пророка трябва да отбележим, че само след няколко години той скъсва всички връзки с юдейството, а през 629 година му обявява и открита война, като завладява важен оазис, контролиран от последните.

Почти по същото време нарежда посоката на молитвата да бъде Мека, а не Йерусалим.

Голямата грешка на „скитащото племе“ е, че опитва да манипулира един безспорно гениален човек, който подобно на Лютер, Наполеон и Сталин бързо разкрива техните пъклени цели:

„Поради гнета на юдеите им възбранихме разрешените за тях блага… Защото вземаха лихвата, а им бе възбранена, и изяждаха имота на хората с измама.“ [Корана, Сура „Жените“: 160, 161]

„И рекоха юдеите: «Ръката на Аллах е стисната». Нека техните ръце са стиснати и те-да бъдат прокълнати за онова, което са изрекли… Всякога, щом разпалят огън за война, Аллах го угасява. И се устремяват по земята за развала, а Аллах не обича сеещите развала.“ [Сура „Трапезата“: 64]

Запознавайки се с проповядвания от равините юдаизъм, Мохамед е потресен:

„Защо равините и управниците не ги възпират да изричат греховни думи и да поглъщат възбраненото? Колко лошо е това, което вършат!“ [Сура „Трапезата“: 63]

„О, юдеи, щом твърдите, че вие сте ближните на Аллах без другите хора, възжелайте смъртта!…“ [Сура „Петъкът“:6]

Следователно, пророкът категорично отрича внушенията, че евреите са единственият избран народ и са хранители на божите повели. Нещо повече, те са носители на злото начало и подобно на Луцифер отхвърлят господа и се борят с него:

„Аллах прие обета от синовете на Израел… И защото нарушиха своят обет, ние ги проклехме. Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставяш да откриваш тяхната измяна…“ [Сура. „Трапезата“: 12, 13]

Така чрез преиначаването на словата, хилядолетните предания за древните пророци се изменят до неузнаваемост от еврейските жреци. В резултат на това Авраам става сводник, Йосиф — спекулант, а Мойсей — крадец и убиец. Тоест, те са обявени за носители на нови „ценности“, препоръчани не от Бога, а от главният редактор на Стария завет на Библията, юдейския расист Езра, което вече напълно съвпада с морала, идеите и начина на живот на втория Израел.

Нещо, което Мохамед изправя в корана: проклина евреите, защото избиват истинските пророци на Аллаха и изопачават по волята на Сатаната до неузнаваемост неговия завет. Така Библията е отхвърлена като свещена книга за мюсюлманите, а остават в сила само древните, чисти предания за пратениците на господа.

„Като разбират, че евреите нямат намерение да ги последват, Мохамед и привържениците му започват да ги преследват. Те нападат евреите в Медина и ги принуждават да бягат от града. Много евреи, странстващи из пустинята, също са подложени на нападения, а част от тях са покорени и убити. Останалите живи заедно с евреите в Йемен са обложени с тежки данъци и са принудени да се подчинят на унизителни закони. Настъпва краят на свободата и безопасността на еврейските общини в Арабия.“ [Шалом, с. 140]

И разбира се, открилият „тяхната измяна“ Мохамед умира през 632 година отровен, както твърдят мнозина от равините, отмъщаващи точно според закона (Тората) на своите главни врагове.

За епитафия на неговия гроб могат да послужат собствените му слова:

„Кажи: А защо… [вие юдеите], убивахте пророците на Аллаха, ако сте вярващи? Повярвайте в онова, което Аллах ниспосла.“ [Сура „Кравата“:91]

За съжаление, след неговата смърт някои от халифите забравят заветите на Мохамед („Ще откриеш, че хората, най-силния по вражда към вярващите, са юдеите и онези, които съдружават, и ще откриеш, че от тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: Ние сме християни“.) и се превръщат в слепи оръдия на Синедриона.

Така те заедно организират грабителските походи срещу Европа и делят с Юда плячката от завзетите територии. И въпреки, че лихварството е забранено по Корана, евреите получават негласно разрешение, заедно със специалната защита над техните имоти и пълната свобода при изповядването на юдаизма.

Това са клаузите на договора с „народа, който се бори с Бога“, за да могат халифите временно да побеждават, докато истинските, тайни господари забогатяват безгранично и така завладяват вече най-трайно света.

И действително, само десетина хиляди арабски конника почти без съпротива превземат големи, силно укрепени градове, многолюдни, богати, и културни страни; и както в приказките от „1001 нощ“, заграбват несметни съкровища и дворци с красиви жени, вратите на които им отварят проникналите навсякъде марани.

Настъплението срещу Европа се извършва от две посоки — едната от юго-изток, където мюсюлманите завладяват византийските провинции Сирия (635), Палестина(638 г.), Ливан и Мала Азия, след което атакуват Балканите, като обсаждат Цариград по море и суша. За щастие са разбити от българския хан Тервел през 718 г. в Източна Тракия, с което е спасена не само Византия, но и цяла централна Европа от арабо-еврейско робство.

Втората посока на агресията се извършва от юго-запад. Бедуините покоряват Египет през 640 г., (където между другото изгарят и малкото останало от прочутата Александрийска библиотека), Либия, Тунис, Алжир и Мароко, след което заедно с берберите^[3] навлизат във вестготска Испания, която също опожаряват и разграбват през 711–714 г. Следващата жертва е трябвало да бъде Франция, но тук са разбити при Поатие през 732 г. от обединените европейски армии. Все пак по-голямата част от Испания остава арабо-еврейска колония за около 800 г., т.е. до 1492 г., когато завършва западната реконкиста.

Третият опит на Вавилонския синедрион за поробването на Европа с помощта на арабите започва през IX век, когато същите окупират Сицилия и част от южна Италия, но са спрени в средата на Апенините от римляните и германците. Въпреки това те остават почти 200 г. в тези територии, докато не са прогонени от норманите.

Как официалната израелска история отразява арабското нашествие: „Омар обявява свещена война на целия свят… Омар е велик завоевател, поддържан от мнозина способни пълководци и стръвна за битки армия… Евреите в арабските държави могат свободно да изповядват своята религия и да водят привичния си начин на живот.“ „Евреите имат своето място в арабското общество и внасят голям принос в живота на халифата (арабската държава)“ „Еврейските търговци помагат на живота на държавата да пробие в търговията със страните от средиземноморието. Много скоро те проникват по пътя на арабските завоеватели в африканските страни и достигат до далечната Испания.“

„След завладяването на… Израел от Омар условията на живот на местното еврейско население се подобряват… На евреите отново е разрешено да влизат в Йерусалим и да се молят…“

„След покоряването на Вавилон от арабите условията на живот на местните евреи се подобряват. Възобновяват дейността си «академиите» в Сура и Пумбедита. Отново начело е «княза на изгнаниците» — Ексилархът (реш-галута).“ [Шалом, с. 140-142; 144]

„Еврейските общности в Северна Африка в периода на арабското владичество процъфтяват. Дотогава, под управлението на Византия, те живеят в бедност и са подложени на жестоки гонения. Арабското нашествие променя положението им.“

„До края на вестготското господство в Испания юдаизмът е забранен. Много истински евреи, принудени да се покръстят, тайно остават верни на религията си (т.нар. марани). С идването на маврите в Испания за тях започва ерата на свободата. Много евреи изоставят събратята си в Северна Африка и тръгват с армиите на маврите.“ [Шалом с. 154]

За Израел действително започва ерата на свободата. Почти цялата администрация, финансите и търговията на огромния арабски халифат се намира в ръцете на юдеите. Държейки икономическата власт над тези обширни територии, скитащото племе поставя под свой контрол и цялата европейска търговия. „Дотогава (1187 г.)^[4] търговията между различните европейски градове и страни е дело главно на евреи. Оттук нататък много неевреи се захващат с търговия и други дейности, доскоро смятани за територия на евреите.“ [Шалом 168]

Следователно до кръстоносните походи европейската търговия се държи от юдеите, да не говорим за лихварството и другите дейности. Целият този период наречен тъмните векове, се свързва с абсолютното икономическо господство на народа „борещ се с Бога“, както в християнска Европа, така и в Арабския халифат.

Друг голям успех на Вавилонския Синедрион е покоряването на държавата Хазария. Някога, заедно с хуните, от Азия идва едно тюркско племе — хазарите, което се заселва по долното течение на Волга. През VII век то успява да разгроми Великата България на хан Кубрат и поставя под свой контрол търговията с Китай и Индия. Голямата колония от еврейски търговци в страната организира около 800-та година държавен преврат, поставя за владетел своя марионетка и налага юдаизма за официална религия. Тази еврейска колония просъществува над два века, до 1036 г., когато най-после е унищожена от армията на Киевска Русия.

През вавилонския период се организира системата на респонсите — една съвършена връзка между тайното правителство и хилядите синагоги, пръснати по целия свят. След залавянето и разшифроването на няколко писма, „борещото се с Бога племе“ започва да кореспондира със Синедриона само чрез специални пратеници, които предават посланията устно. В продължение на 1000 г. никой от заловените емисари не е проговарял, даже и когато са прилагани жестоки мъчения.

От друга страна местните равини написват през V век т.нар. Вавилонски талмуд, който представлява един нов генерален план за налагане на юдейското световно господство.

Постепенно източния халифат е тотално обран и разорен от „избрания народ“, поради което Синедриона се премества в завладяната от арабите Испания.