Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (58)

52.
Елви

Елви седеше в мрака, положила ръчния терминал в скута си. Тялото й се тресеше неудържимо, страхът, мъката и гневът бяха като онези, които изпитваше, когато бурята се бе разразила с пълна сила. Ала сега не биваше да им се поддава. Трябваше да намери сили да помисли.

На екрана, разбира се, нямаше карта. Никой не бе извършвал наблюдение на този район и дори да беше, тя нямаше връзка с „Израел“ — ако „Израел“ бе все още на орбита и не бе паднал в атмосферата, за да изгори с всички на борда, и…

Не бива да мисли за това. Трябва да намери изход. Комплексът, руините, каквото и да бе всичко, това се простираше на поне осем квадратни километра. Бяха навлезли сред руините близо до мястото, където е бил засечен последният сигнал на Холдън, но все още оставаше голяма площ за претърсване. Локаторът на ръчния й терминал показваше само местните източници на сигнали. Другите два бяха на Файез и Мъртри и те бяха оцветени в сиво. Това означаваше, че са извън полезрението й, което беше добре, поне що се отнася до Мъртри, и лошо, тъй като не знаеше къде може да се намира. Тя настрои програмата да следи за евентуалната му поява и да планира маршрута й така, че да го избягва. Не беше кой знае какво, но щеше да я предупреди, ако Мъртри се озове наблизо. Когато се окаже в полезрението й. Когато можеше да я застреля, както вероятно бе застрелял Еймъс и Файез. Двамата бяха мъртви, а тя не чувстваше нищо. Но да не мисли за това. Трябва да открие Холдън. Да го намери и да го предупреди. Да не позволи на Мъртри да го спре. Тя си пое бавно въздух и се огледа. Наоколо бе пълно с всякакви предмети, но пространството над нея бе обширно и свободно. Ако можеше да си намери наблюдателен пункт, ръчният терминал би могъл да й посочи къде е Мъртри. Ако не успее да открие приятеля, поне ще знае къде е врагът. Да реши поне единия проблем. Когато не разполагаш с нужната информация, използваш данните, които имаш, за да видиш какво ще излезе от това. Беше го правила три семестъра на заниманията по комбинаторика. Какво пък.

Тялото й все още потрепваше. Все още изпитваше слабост. Мислите й се движеха в мъгла. В жилите й имаше твърде много адреналин, а като прибави към него мисълта за Файез и глада… Тя напъха терминала в джоба си и се огледа. Не виждаше никъде стълби, нито проходи или висящи мостове с удобни перила. Сякаш всичко наоколо бе едно голямо органично тяло. Или органично тяло, превърнало се наполовина в машина. Тя се затича тихо, стараейки се да не издава почти никакъв шум. Вдясно от нея от пода се подаваше нов сноп тръби и тя се покатери по тях, като се подпираше с крак във вдлъбнатините помежду им. Имаше толкова много хора, които биха се справили по-добре. Файез например бе много по-силен от нея. Судям се бе катерила на Земята. Елви не обичаше да се катери дори по дървета, камо ли по тези чуждоземни образувания. Но тя продължи, като гледаше нагоре и избягваше да извръща глава надолу.

Комплексът бе огромен и мекото сияние, което се просмукваше отвсякъде, му придаваше причудлив вид. Като съновидение. Тя се подпря в една цепнатина между две тръби — или артерии — и запъна крак в пролуката. Извади ръчния си терминал. На два пъти, докато се бе катерила нагоре, алармата я бе предупреждавала, но не я бе чула. На два пъти Мъртри бе навлизал в полезрението й. Мисъл, която накара гърлото й да се свие. Тя погледна времето за реакция. Две хилядни от секундата? Не можеше да бъде вярно. Радиовълните се разпространяват със скоростта на светлината, но тук имаше атмосфера, следователно… какво правеше това? Три пъти по десет на осма степен? Нещо от тоя род. Достатъчно близо, за да няма значение. Все едно е на половин милион метра от нея. Вероятно съществува някакъв необясним елемент на забавяне в програмата, или…

На екранчето се появи ново предупреждение и сърцето й подскочи. Отказано повикване. Тя премигна. Защо терминалът на Мъртри приемаше връзката, докато се катереше нагоре, и я отказваше, когато спре? В това нямаше никаква логика. Ново повикване и отново отказ. Тя усети лек полъх на надежда. Не беше Мъртри. Беше някой друг. Някой извън допуснатите в доверения кръг служители на РЛЕ.

Оставаше да е Холдън.

Тя завъртя глава, сякаш би могла да го види. Но комплексът бе толкова обширен… Помисли си дали да не извика, ала нямаше причини да вярва, че ще я чуе. И дори да го направи, може Мъртри да е по-близо.

Мъртри. Това беше мисъл. Тя отново отвори маршрутизиращата програма на терминала. От години не си бе играла с мрежови протоколи. А и най-многото, за което ги бе използвала, бяха сигнални протеини и протеинова регулация. Кракът й започваше да изтръпва, понесъл тежестта на цялото й тяло. Трябва да има начин да се сдобие с копие от данните за връзка на Мъртри. И още по-важно бе да се опита да ги интерпретира.

Някъде в комплекса отекна метален звън и ехото от него накара помещението да завибрира като писък в катедрала. Помисли си, че ако Мъртри вдигне глава, може да види блясъка от екрана й. Но нямаше какво да направи. Зачака. Ново предупреждение. Елви продължи да чака. Мъртри осъществи връзка. Тя затвори очи. „Добре — помисли си. — Сега давай. Само задръж малко.“

Алармата замря, тя поиска доклад от базата данни и ето че на екрана изплува и запис от терминала на Мъртри. Едно от повикванията бе маркирано с отказана връзка. Отново всичко опираше до математика. Накарай изплашена екзобиоложка да се покатери на няколко метра по странно съоръжение и пусни долу мъж с хищнически наклонности, а от нея поискай да смята уравнение с a, b и c. В точка d хищникът отказва връзка с време на забавяне нищожно по-малко от една десета от секундата, защото проклетата обработваща програма забавя реакцията на сигнала и превръща цялото…

Само че забавянето няма да е същото, нали? Така че, ако успее да открие разликата…

Светът наоколо изчезна. Пръстите й тракаха по екрана, танцуваха върху копчетата на калкулатора, изваждаха и записваха данни, настройваха таблици. Страхът, мъката и болката, животинският ужас, всичко все още бе вътре в нея, но това бяха само вътрешни съобщения и тя можеше да ги игнорира. Кракът отново започна да я боли. Тя се премести с няколко сантиметра встрани.

Холдън се намираше на сто и десет метра от нея. Тя бе на сто и петдесет метра от Мъртри. Можеше да изчислява местонахождението на Мъртри въз основа на контактите, които той бе осъществявал с нея. Холдън трябваше да е — ако, разбира се, не бъркаше в сметките — вдясно от нея, там, където в едно масивно черно крило се събираха всички тръбопроводи. Елви изключи ръчния си терминал и заслиза. Когато стигна повърхността и опита да върви, кракът й едва не се подгъна от болка. Като набоден с игли и карфици. С накуцване се отправи към мястото, което си бе отбелязала. Вече не я беше грижа за Мъртри. Имаше нещо друго, върху което да се съсредоточи.

Беше нещо средно между провиране през изоставен индустриален комплекс и проправяне на път из гъста, обрасла джунгла. Трябваше да се промушва в пролуките между причудливи съоръжения, да се навежда и да пълзи по корем през ниски отвори, понякога отново да се катери. Беше сигурна, че напредва, че ще стигне там и ще потвърди, че изчисленията й са били верни — и тогава изведнъж се озова на тесен корниз пред бездна.

Отдолу долиташе нисък тътнеж, вероятно от около стотина метра дълбочина. Там се поклащаше верига от светлинки, те се люшкаха на една и на друга страна, а после отминаваха. Пропастта се простираше в двете посоки до самите стени на комплекса. Мрежа от тръби я пресичаше отгоре, долу пък се виждаха разкривени като пипала връзки. Тя тръгна покрай ръба, прекрачвайки белите, подобни на растения израстъци, които сякаш се издигаха чак от дъното. Отне й няколко минути да открие издатина, която пресичаше пропастта, но не беше мост.

Имаше сравнително равна повърхност, заоблена по края и покрита с нещо като метална мрежа, заради която наподобяваше изплезен език. Нямаше перила и когато пристъпи отгоре, езикът реагира, сгърчи се и се раздвижи, като че се опитваше да я притегли със себе си. Тя разпери ръце за равновесие и се затича през пропастта. Два метра, четири, пет, ето че се озова оттатък. Облегна се на стената и притисна слепоочия с длани, докато премине световъртежът. Огромната, наподобяваща крило структура сега бе пред нея и отблизо можеше да види, че има далеч по-сложен строеж. Хиляди преплитащи се израстъци, обрамчени в спирали и помръдващи по командата на източник, който не можеше да види.

Тя се плъзна по отсрещния край на корниза и се озова в проход, който не бе видяла, докато пресичаше пропастта. Проходът изви наляво, после надясно. Елви го следваше, подбираше пътя си с налучкване и надежда. Съотношението между пода, стената и тавана я плашеше по причини, които не можеше да установи. Дребни синкави светлини като светулки блещукаха и изгасваха в мрака около нея. Тя навлезе в широк завой и се озова в подземна камера. И тогава изпищя.

Холдън бе тук, на три метра от нея, а над него се издигаше огромно, подобно на насекомо създание. От него стърчаха остри метални шипове и клещи, които проблясваха в тъмнината. Тя затисна уста с юмрук, неспособна да откъсне поглед от Холдън.

Чудовището се извъртя към нея, спря и вдигна един израстък, сякаш й помахваше. Холдън направи същото.

— Елви? — повика я той. — Какво правиш тук?

— Аз бях… ние бяхме… — Тя падна на колене, внезапно завладяна от безмерно облекчение. Пое си въздух и продължи: — Мъртри взе една от колите, когато ти изчезна. Проследил е сигнала на ръчния ти терминал. Знае, че си тук и се опитваш да изключиш артефактите. — Тя погледна неволно към металното чудовище и отново я завладя страх.

— Няма нищо, хлапе — произнесе роботоподобното създание с поясен акцент. — Знаех го.

— Еймъс, Файез и аз поехме с другата кола след тях. Искахме да те предупредим.

— Добре — кимна Холдън. — Чудесно се справяш. Но тук всичко е наред. Как ни намери?

Елви вдигна ръчния си терминал и отново си пое дъх.

— Малко е сложно.

— Разбрано. Ами Еймъс? Той къде е?

— Мъртри го застреля. Мисля, че е мъртъв.

Лицето на Холдън пребледня, сетне почервеня. Той поклати глава и когато заговори, гласът му бе внимателен и премерен.

— Еймъс не е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Когато Еймъс падне, това би означавало, че всички наоколо са убити. Щом ние сме живи, значи и той също.

— Не му обръщай внимание — обади се роботът чудовище. — Малко е романтичен на тази тема. Щом твърдиш, че плешивият е мъртъв, аз ти вярвам.

— Благодаря ви — отвърна машинално Елви.

— Но съжалявам за него. Харесвах го.

— Аз също — призна Елви. — Както и Файез. Чух изстрели, докато бягах. Мисля, че Файез…

— Ами Мъртри? — прекъсна я Холдън.

— Той идва. Някъде зад мен е. Не зная колко е далече. Но те търси. Иска да ти попречи.

— Защо, по дяволите, ще ми пречи? — удиви се Холдън, като произнасяше бавно всяка дума.

— Иска РЛЕ да получи работещи артефакти.

— Този човек е такъв задник — обяви металното чудовище. — Но ние тук и без това сме близо.

— Близо до какво? — попита Елви.

— Ето това е въпросът — подчерта чудовището, но погледът на Холдън бе втренчен над лявото й рамо. Беше стиснал гневно челюст.

— Добре — каза той. — Значи трябва да свършим две неща.

— Така ли? — попита металното създание. Изведнъж Елви си даде сметка, че разговаря с извънземен. Помисли си колко е забележително това и бе малко объркана, че Холдън не го бе обяснил.

— Някой трябва да намери това, което търсим, и да изключи планетарната защита, и някой трябва да застреля Мъртри.

— Не че искам да ти противореча — отбеляза чуждоземецът и се намести върху шестте си метални крака. — Но едното от тези две неща ми се струва доста по-важно.

— На мен също — кимна Холдън, — ала не мисля, че изборът ми е като твоя. Елви, ще ми трябваш, за да спасиш всички, ясно?

— Хм — въздъхна тя. — Ами… добре?

— Хубаво. Това е детектив Милър. Той умря, когато Ерос се блъсна с Венера, и сега е марионетка на протомолекулата.

— Полуавтономна — обади се извънземният.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също.

— Добре — вдигна ръка Холдън. — Аз ще се погрижа.

За изненада и безпокойство на Елви Холдън се отдалечи в прохода, по който бе дошла тя. Извънземният се покашля извинително, само че тя не беше сигурна дали изобщо има гърло. Или звукът бе разговорна модулация.

— Съжалявам за това — рече извънземният, Милър. — Но когато намисли нещо, няма начин да го разубедиш.

— Ами… няма нищо — измънка Елви. — А сега… ааа… хм.

— Да, вярно, спасяването на света. Последвай ме, хлапе. Ще трябва да побързаме.

* * *

— Значи става въпрос за разпространяващо се съзнание — говореше тя, докато вървеше през ниския сводест тунел след Милър. Усещаше лек световъртеж, но не от глад. Файез бе мъртъв. Еймъс също. Скоро и тя ще умре. Намираше се на чужда планета. Разговаряше с мъртъв човек, обитаващ чуждоземен робот. Тази част от нея, която можеше да чувства, се беше изключила. Сърцето й биеше равномерно зад ребрата и когато — ако — се пробудеше отново, не знаеше коя или какво щеше да е.

— Само че не е съзнание — поправи я Милър. — Вътре в него съществуват центрове, но те не определят играта. Аз не съм един от тях всъщност. Аз съм конструкция, основана върху мъртъв човек, но не копирана изцяло, а със степен на приближение, и трябва да изпълнявам определена роля. Ролята на копой, която и той изпълняваше до края си.

— Значи ти имаш съзнание?

Чуждоземният робот — обвивката, която използваше конструкцията на име Милър — сви рамене. Беше странно да наблюдава подобен жест.

— Не зная. Изглежда, че съм подложен на свой тест на Тюринг^[1].

Елви обмисли думите му и кимна.

— Звучи логично.

— Та аз… успях чрез триангулация да засека къде е онова мъртво петно в пространството. Разбираш ли какво имам предвид?

— Ами да. Триангулация. Разбирам напълно — потвърди Елви. — И така. Стават четири фактора.

— Четири?

— Нашата биосфера, местните организми, съществата, създали порталите, и онези, които са ги избили. Четири.

Милър спря при една цепнатина в стената и положи върху нея метална лапа, готов да натисне.

— Там вътре… някога се е намирал един от големите контролни центрове на планетата. Нещо като главен неврон, важно разклонение. Доколкото мога да определя, там е мъртвото петно.

Той натисна с механичната ръка. Стената се отдръпна, не толкова се плъзна встрани, колкото промени състава си. Отвъд нея имаше просторно и високо помещение. Стотици ниши на безброй редове се издигаха една над друга и вътре във всяка от тях имаше механизъм, подобен на Милър. Яркосини точки като светулки описваха спирали във въздуха, носейки се върху въздушни течения, които Елви не усещаше. А в центъра, увиснал на метър над земята, имаше…

Тя извърна лице и се подпря с ръка на Милър, за да не изгуби равновесие, сетне си наложи да погледне отново. Трудно беше да гледаш право натам. Границите на пространството бяха ярки, без да осветяват нищо наоколо или да хвърлят сянка, остри и ужасяващи. Напомняха й начина, по който страдащи от мигрена или шизофреници описват ярката светлина — като опасна и агресивна. А вътре в тези граници се вихреше мрак. Беше повече от отсъствие. Тя усещаше в средата някакъв строеж, напластени слоеве, сенки, хвърлящи сенки. То пулсираше с нечовешка сила, ритмична, дълбока и болезнена. „Ако го гледаш твърде дълго — помисли си Елви, — ще си изгубиш ума.“ Тя пристъпи към него, усещайки, че онова вътре реагира на присъствието й. Струваше й се, че може да види пространствата между молекулите във въздуха, сякаш самите атоми се бяха превърнали в разредена мъгла и за първи път реалността пред очите й придобиваше форма. Беше само на една ръка разстояние.

Някога тук бе имало цивилизация, надхвърляща и най-смелото й въображение. Същества, които са могли да създават инструменти като протомолекулата, да конструират пръстените. Те бяха заселили хиляди светове и дори повече, бяха се разпрострели през пространството и времето, ала сега ги нямаше. И това — тя не се съмняваше, — това бе отпечатък на нещото, което ги бе убило.

— И така — заговори Милър, като вдигна и разпери крайници, — трябва да търсим нещо странно. Нещо, на което не му е мястото тук.

Тя се обърна смутена към него и посочи странния феномен в средата.

— Имаш предвид нещо като това?

Милър завъртя очи и лещите му се събраха.

— Като кое?

— Като това. В средата на помещението. Това там.

— Не виждам нищо — призна Милър. — На какво прилича?

— На окото на разгневен бог — отвърна Елви.

— Ох — въздъхна Милър. Докато пристъпваше, масивните плочи на тялото му потракваха. — Да, вероятно е точно това. Добра работа.