Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (51)

45.
Хейвлок

Хейвлок все още не беше убеден, че Наоми Нагата е най-добрият инженер в слънчевата система, но след като я погледа, докато работи, стигна до заключението, че вероятно няма по-добър. Ако някои от хората на „Израел“ притежаваха повече научни степени или специалности, с които да я засенчат, Наоми можеше да го компенсира с необуздания си, склонен към дръзки решения ум.

— Добре, не можем да чакаме повече — заяви тя на мускулестия, плешив мъж на екрана. — Ако се появи отново, кажи му какво е положението тук.

— Няма съмнение, че капитанът се доверява на преценката ти — увери я Еймъс. — Но добре. Ще му кажа. Нещо друго да предам?

— Кажи му, че е получил около милион съобщения от Фред и Авасарала. — Откъм пилотската кабина се чуваше гласът на Алекс. — Говорят за построяването на свръхмощен двигател, за да ни пратят спешно припаси.

— Ами? — повдигна вежди Еймъс. — И колко време ще им трябва за това?

— Около седем месеца — поклати глава Наоми. — Но в края на краищата ще бъдем мъртви само през три от тях.

Еймъс се ухили.

— Ама вие горе здравата се забавлявате без мен.

— Нищо не губиш — утеши го Наоми и прекъсна връзката.

— Все още ли смяташ идеята за добра? — попита я Хейвлок.

— Не — призна Наоми. Тя се придърпа към комуникационния пулт. — Как върви отвън, Басиа?

Чу се пукот и гласът на Басиа изпълни мостика. Звукът вибрираше, без да създава усещането за пространство. Шепот в ковчег.

— Вижда му се краят. Грозна картинка.

— Хубаво е, че си имаме страхотен заварчик — подхвърли тя. — Дръж ме в течение.

На екраните на мостика се виждаше операцията във всичките й стадии: какво бяха успели да свършат досега и на какво все още се надяваха. И часовникът, отброяващ времето до момента, когато „Барбапикола“ ще започне да чегърта атмосферата на Ил и ще се промени от бързолетящо металическо тяло в огнена топка.

Не дни. Часове.

Буксирното въже приличаше по-скоро на две мрежи, съединени от една-единствена изопната нишка. По цялата дължина на търбуха на „Росинант“ десетина керамично-стоманени скоби изпълняваха ролята на широка основа, а черните им линии се събираха в твърда керамична свръзка на няколкостотин метра по-нататък. Под тях „Барбапикола“ разполагаше с всички необходими пристройки. Веднага щом поясният монтираше и там скоби, щеше да настъпи моментът марсианската корвета да използва енергията от акумулаторите си, за да изтегли поясния кораб на по-стабилна орбита, заедно с неговия товар от литиева руда. Всичко това бе толкова сложно за Хейвлок, че усещаше как му се завива свят. Докато гледаше, една от скобите върху обшивката на „Барбапикола“ се оцвети в зелено.

— Добре — наведе се Наоми към микрофона. — Тази вече е солидно заварена. Давай нататък.

— Само още минутка тук — чу се напрегнатият глас на Басиа. — Една от спойките не ми харесва. Искам да я… — останалите думи се изгубиха. Ръкохватката се освети за миг в червено, сетне отново позеленя. — Това е. Продължавам.

— Внимавай — намеси се Алекс. — Дръж горелката студена, докато се движиш. Тези въжета имат голямо повърхностно напрежение, но не са пригодени да издържат на топлина.

— Правил съм го и преди — изтъкна спокойно Басиа.

— Партньоре — възрази Алекс, — не мисля, че някой е правил подобно нещо преди.

Буксирните въжета бяха стандартна влакновидна изработка, предназначени да прибират на борда марсиански космопехотинци. Използването им за теглене на огромен космически кораб бе като с тънък конец да теглиш топка за боулинг — тоест нещо напълно възможно, ако разполагаш с достатъчно търпение и умение, но способно да се обърка по хиляди начини. Наоми остана три дълги часа пристегната в креслото си, преди да реши, че е възможно, и дори тогава Хейвлок имаше чувството, че е склонила само защото няма никаква друга идея.

Хейвлок бе прекарал времето в опити да се свърже с терминала на Мъртри, откъдето непрестанно получаваше откази, и в разсъждения над факта, че вероятно бе изгубил завинаги работата си. Странно, че тази мисъл му тежеше толкова много. Намираше се на осемнайсет месеца път от дома и вероятно му оставаха броени дни живот, а умът му непрестанно се връщаше към мисълта за проваления договор. Никога досега не го бе правил. Откакто бе тръгнал с Наоми, нямаше представа дори какъв е легалният му статут. Някъде, предположи той, по средата между бивш служител и съучастник в престъпен заговор. Доста широк диапазон, за да знае как да постъпи. Ако наистина се стигне дотам, че го изправят на съд заради случилото се на Нова Тера, съдиите вероятно ще са също толкова объркани.

Истината беше, че нито един от стандартните корпоративни закони не можеше да бъде приложен към случая. Просто нямаше подобен прецедент в цялата досегашна история. Дори нормите на Пояса не важаха тук.

Въпреки всичко изпитваше облекчение. Осъзнаваше колко неоправдано е, предвид обстоятелствата, но не можеше да го отхвърли. По-добре това, отколкото да съжалява. Трагедията и мъката на Ил вероятно щеше да е само печална и потискаща история, ако я наблюдаваше от някой бар на станция Церера. Но от мястото, където бе сега, страхът бе престанал да изпълнява функцията на емоция и се бе превърнал в обкръжаваща среда.

Последната ръкохватка се оцвети в зелено.

— Добре — обяви Наоми. — Всичко изглежда в норма. Как мислиш, Басиа?

— Нескопосано на външен вид, но достатъчно стабилно.

— Как е кислородният ти запас?

— Добре е — отвърна Басиа. — Ще остана тук, та ако нещо се откъсне или строши, да се помъча да го поправя.

— Не — възрази Наоми. — Ако някоя от онези скоби се отчупи, въжето ще се изопне толкова бързо, че ще те пререже на две. Връщай се на борда.

Басиа изсумтя недоволно, но малката жълта точка на екрана започна да се отдалечава от „Барбапикола“ и да се носи към тях. Хейвлок я следеше, неволно стиснал палци.

— Алекс — обади се Наоми, — ще провериш ли механизма за освобождаване?

— Всичко е наред — докладва Алекс откъм пилотската. — Ако усетим, че нещата се объркват, лесно ще се откачим.

— Хубаво — рече Наоми и сетне добави още веднъж, съвсем тихо: — Хубаво.

— Но ако не се получи — продължи Алекс, подвиквайки през отворения люк, — нашият човек Басиа ще трябва да гледа как дъщеря му изгаря в атмосферата, а аз му обещах, че това няма да се случи.

— Зная — кимна Наоми. Хейвлок се надяваше да добави: Няма да се случи.

Осемнайсет минути бяха нужни на Басиа да преодолее разстоянието до „Роси“ и още пет да мине през шлюза. Наоми прекара част от това време в радиовръзка с капитана и инженера на „Барбапикола“. По-голямата част от разговора бе на поясен жаргон: „жи-рам сабе са“ и „риктиг ане-нобу“. Със същия успех можеха да общуват и с код. Хейвлок поиска връзка с Мъртри и получи поредния отказ. Зачуди се дали да не напише открито писмо до медиите, или да подаде молба за напускане на компанията.

— Тук съм — съобщи Басиа, когато се появи на мостика. Лицето му бе плувнало в пот.

Обратното отброяване до сблъсъка на „Барбапикола“ с атмосферата бе слязло под един час. От мостика за Хейвлок бе трудно да си представи, че се намира в един свят на постоянно движение. Скоростта и силите, участващи в този процес, бяха достатъчни да убият човек при най-малката грешка. При тяхната бързина триенето с въздух, толкова разреден, че не стигаше за дишане, щеше да стигне, за да изгорят напълно.

— Пристегнете ремъците — нареди Наоми и кимна към противоускорителните кресла. А след това каза по радиото: — Тук „Росинант“. Дансинг-ейн джунбига?

— Реди ком сом имер, са са?

Наоми се усмихна.

— Започвам отброяване. Десет. Девет. Осем…

На четири мониторите на пулта започнаха да менят цветовете си и обагриха двата кораба, буксирните линии и двигателите в психеделични оттенъци. Наоми стигна „едно“.

„Росинант“ изстена. Звукът бе дълбок като гонг, но не отзвуча като него. Вместо това обертоновете продължиха да нарастват и да се наслагват едни върху други. Въжетата на мониторите засияха, вътрешните сили по дължината на мрежата ги накараха да почервенеят, сетне станаха оранжеви и после сребристи.

— Хайде, бебче — потупа Наоми таблото пред себе си. — Можеш да го направиш. Можеш, зная.

— При мен доста бързо наближаваме предела — съобщи Алекс.

— Виждам. Поддържай скоростта и маневрирай плавно.

„Росинант“ изпищя — висок, стържещ звук, като на разкъсван метал. Хейвлок се улови за дръжките на креслото и стисна толкова силно, че го заболяха ръцете.

— Алекс? — попита Наоми.

— Просто преминаваме през резонансен прозорец. Нищо обезпокоително.

— Ще ти се доверя за това — промърмори Наоми.

— Винаги можеш да ми имаш доверие — ухили се Алекс. — Аз съм пилотът.

Басиа ахна. Хейвлок се обърна, но му трябваше известно време да разбере на какво реагира така. Часовникът, отброяващ времето до изгарянето на „Барбапикола“, подскочи до три часа и петнайсет минути. Четири часа и четирийсет и три минути. Шест часа и шест минути. Ето че се получаваше. Пред погледите им продължителността на живота на хората долу растеше. Хейвлок бе готов да закрещи от възторг. Получаваше се. Не би трябвало, но май щяха да успеят.

Звукът на алармата заглуши всички останали шумове. Наоми се завъртя към пулта.

— Какво има там, заместник? — попита Алекс. Вече не звучеше развеселено. — Защо виждам призрак?

— Проверявам — извика Наоми, без да си прави труда да използва радиовръзката. Хейвлок превключи своя пулт на външните датчици. На хоризонта се бе появила нова точка, носейки се над тях по своя извита орбита.

— Къде е „Израел“? — извика Хейвлок.

— Скрит е — отвърна Наоми. — След час ще се разминем. Това да не е…

— Совалката!

Часовникът показваше седемнайсет часа и десет минути.

— Совалката, която превърнахте в шибано торпедо? — намеси се Басиа. Гласът му бе изненадващо спокоен.

— Да — потвърди Хейвлок. — Но след като всички реактори бяха изключени…

— Значи се движи на акумулатори — прекъсна го Наоми. — Това стига за доста голяма кинетична енергия.

— Ще ни удари ли? — попита Хейвлок и се почувства глупаво веднага щом произнесе тези думи. Разбира се, че ще ги удари.

— Алекс? — повика го Наоми. — Да видим какви са възможностите.

— Късообхватните оръдия са в готовност, заместник — докладва Алекс. — Достатъчно е да им прехвърля малко мощност от акумулаторите и да превключа на автоматично управление, и ще пометат това чудо, преди да ни доближи.

Двайсет часа и осемнайсет минути.

— Прехвърли мощност към къособхватните оръдия — нареди Наоми. — И пази въжетата.

— Извинявай — каза Алекс. — Опитвах се да върша няколко неща едновременно. Активирам оръдията.

„Няма да се получи — мислеше си Хейвлок. — Пропускаме нещо.“

Червената точка се приближаваше. Сега вече и „Израел“ изплува над хоризонта, но прекият контакт бе блокиран от извивката на атмосферата. Совалката се носеше към тях. Залпът на късообхватните оръдия не бе нищо повече от кратка вибрация на фона на общото напрежение покрай изтеглянето на „Барбапикола“. Ако не беше предупреден и не го очакваше, щеше да го пропусне напълно. Червената точка премигна и отново засия.

— Ох — изпъшка Алекс. — Ах.

— Алекс? — извика Наоми. — Какво става? Защо не стреляме по совалката?

— О, ние я разпердушинихме — отвърна Алекс. — Направихме я на кайма. Но сега би трябвало да се отклоним от потока отломки. Само че нямаме тази възможност.

— Не разбирам — промълви Хейвлок. И внезапно разбра. Совалката бе само монолитен къс метал, когато оръдията я удариха. А сега представляваше огромен брой относително малки метални парчета, с приблизително същата обща маса, носещи се с почти същата скорост. Просто бяха разменили опасността да бъдат ударени от снаряд с размерите на совалка с почти същите по обща маса шрапнели.

Наоми стисна устни.

— Колко време преди да…

Корабът се разтресе. За миг Хейвлок си помисли, че оръдията отново са открили огън. Чу се пронизително свистене, креслото му внезапно се втвърди. Часовникът, отброяващ времето до гибелта им, бе угаснал. Нарастваща маса от кръв около левия му лакът бе първият признак, че е бил уцелен, и веднага щом я забеляза, се появи и болката.

— Пробойни на мостика! — извика Наоми по радиото.

— Пилотската е изолирана — докладва Алекс. — Нямам проблеми.

— Ранен съм — простена Хейвлок и се опита да размърда кървищата си ръка. Мускулите все още го слушаха. Каквото и да го бе ударило — отломки от совалката, метални шрапнели, — не бе откъснало ръката. Аленият глобус, залепнал за лакътя му, продължаваше бързо да расте. Някой го дръпна. Басиа, поясният.

— Разкопчай ремъците — рече той. — Трябва да напуснем мостика.

— Да — съгласи се Хейвлок. — Разбира се.

Наоми вече летеше през помещението. Из въздуха като малки снежинки се рееха парченца противоускорителна пяна.

— Ще запушите ли с нещо тия дупки? — попита с обезпокоително спокоен глас Алекс.

— Тук преброих десет — съобщи Наоми. Хейвлок разкопча ремъците и се тласна към люка за коридора. — Ще трябва първо да евакуирам цивилните, защото нямам толкова бирени капачки подръка. Хейвлок е ранен.

— Мъртъв ли е?

— Не е мъртъв — обади се Хейвлок.

Наоми въведе отменящ код за херметизация и люкът на мостика се отмести встрани. В помещението нахлу въздух. Ушите на Хейвлок изпукаха от промяната в налягането.

— Как е буксирът? — попита Басиа някъде зад него.

— Няма повреди по централната линия — докладва Алекс. — Изгубихме една от скобите, но мисля, че ще успея да компенсирам.

— Направи го — нареди Наоми и улови Хейвлок за рамото. В аптечката на стената имаше руло еластичен бинт и вакуумна клапа за рани. Наоми изпъна ръката му и притисна отвора на клапата към центъра на червената сфера.

— Алекс, какво виждаш там?

— Тъкмо проверявам. Аха. Имаме лека утечка от ремонтния цех. Корпусът на левия борд е доста нашарен. Повредени са датчици и късообхватните оръдия. Маневрените двигатели не реагират. Може изобщо да ги няма. Засегнати са и доста електрически кабели, но тъй като реакторът не работи, няма как да определим размера на щетите.

Клапата върху ръката на Хейвлок бе голяма колкото палеца му и имаше V-образна форма.

На местата, където кожата бе обелена, се виждаше белезникава тъкан. Очертанията на раната бяха почернели от изсмуканата от клапата кръв. Наоми омота отгоре абсорбираща марля и постави върху нея еластичния бинт. По косата й имаше мънички капчици кръв.

— Как сме с движението? — попита тя.

— Мога да отида където поискам, стига да е обратно на часовниковата стрелка — отвърна Алекс. — Ако имаше док в радиус около година път оттук и работещ реактор, бих препоръчал незабавен ремонт.

— Ще преминем на резервния план. Как е „Барб“?

Басиа едва не включи по навик горелката. Наоми потупа Хейвлок по ранената ръка, за да го окуражи или успокои. После се обърна към шкафчетата и извади нагънат скафандър.

— Все още ни следва нагоре — съобщи Алекс. — Но започвам да се безпокоя за онази повредена ръкохватка.

— Ясно — рече Наоми. — Намали тягата до минимум. Да видим дали ще можем да я поставим отново.

Хейвлок нахлузи крачолите и заизвива тяло в скафандъра. Провери с машинални движения изолацията, привикнал да го прави след дългите години в космоса. Аптечката на скафандъра се задейства автоматично и му инжектира коктейл от противошокови средства. Сърцето му ускори ритъм, усети, че лицето му пламва.

— Добрата новина е, че им свършиха совалките — обади се Басиа. — Не могат да го направят още веднъж.

— Тогава какво ще направят? — попита Наоми. Трябваше да минат няколко секунди, преди Хейвлок да осъзнае, че се обръща към него.

Това бяха неговите хора. Маруик и Мъртри. Доброволците инженери. Хората от РЛЕ бяха изстреляли совалката по „Росинант“, опитвайки се да попречат на една цивилна спасителна операция. Странна и обезпокоителна мисъл. Беше прекарал немалка част от живота си да пази тези хора, да поддържа спокойствие в атмосферата на кораба по време на дългия полет, да не допуска външни и вътрешни заплахи. А те се бяха опитали да убият не само него, но и екипажа на „Росинант“, и „Барбапикола“. Най-лошото от всичко бе, че дори не беше изненадан.

— Наоми? Мисля, че имаме пробойна в торпедния апарат на левия борд. Трябва да се провери дали всичко е наред там. Обезопасителните механизми са доста сигурни, но винаги има опасност от възникване на пожар. Би било жалко да се взривим от собствените си торпеда.

— Прието — отвърна Наоми. — Тръгвам веднага. Басиа, ще можеш ли да се координираш с Алекс и да върнеш онази ръкохватка на мястото й?

— Разбира се — увери я поясният. Същият, който бе участвал в заговор за убийството на служители от РЛЕ. И чиито ръце навярно бяха изцапани с кръвта на губернатор Трайинг. За миг очите им се срещнаха зад двата прозореца на лицевите стъкла. Басиа го гледаше сурово и навъсено и Хейвлок си помисли, че има и нещо друго. Люкът на шлюза се отвори, Басиа се пъхна вътре и люкът се спусна зад него.

— Хейвлок — повика го Наоми. — Искам да ми отговориш на въпроса.

— Кой въпрос?

— Какво ще направят сега?

Той поклати глава. Ръката го болеше. Цялата тази атака беше безсмислена, бе просто проява на злоба, сочеща пълно отчаяние. Ако Мъртри стоеше зад нея, единственото, за което го беше грижа, бе „Барбапикола“ да падне преди „Израел“. Ако пък идеята бе на доброволците? Може би се опитваха да им докажат, че не са се предали.

И в двата случая нямаше логика в действията им.

— Не зная — въздъхна той. — Но вероятно ще е лошо за всички.