Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (2)

1.
Басиа

Навремето Басиа Мъртън бе приятен човек. Не беше от хората, които правят бомби от стари варели за смазочно масло и миньорски взрив.

Той изтърколи поредния варел от малката работилница зад къщата си и се насочи към един от електрокарите на Първо кацане. Два реда къщурки се простираха на север и на юг и свършваха там, а зад тях имаше само сумрак. Фенерчето, прикачено на колана му, подскачаше, докато вървеше, хвърляйки странни, бягащи сенки над прашната земя. Дребни чуждоземни животинки го посрещаха с врясъци иззад пределите на осветения кръг.

Нощите на Ил — никога не я наричаше Нова Тера — бяха много тъмни. Планетата притежаваше тринайсет малки луни с ниско албедо, разположени равномерно на една и съща орбита, заради което всички ги смятаха за изкуствени космически тела. Откъдето и да се бяха взели, за всеки, израсъл на планетоиден спътник на Юпитер, те приличаха повече на пленени астероиди, отколкото на истински луни. И не правеха нищо, за да улавят и отразяват светлините на слънцето на Ил, когато залязваше. Тукашната нощна фауна се състоеше предимно от малки птички и гущери. Или това, което новите обитатели на Ил смятаха за птички и гущери. Животинките имаха само най-далечно въглеродно сходство със своите земни съименници.

Басиа изпъшка от усилие, докато нагласяше варела в багажника на колата, и миг по-късно второ изпъшкване долетя от няколко метра встрани. Гущер имитатор, подтикнат от естественото си любопитство, бе изпълзял до самия край на осветената част, блестящите му очички святкаха. Животното изпъшка отново и големият въздушен сак под брадата му се разду и отпусна. Изчака малко, втренчено в него, и когато не получи отговор, се върна в тъмнината.

Басиа извади еластичните ремъци от кутията с инструменти и се зае да прикрепва варелите. Експлозивите нямаше да се задействат от тупване на земята. Или поне така бе казал Куп. Басиа нямаше желание да изпробва твърдението му.

— Бас — обади се Лусия.

Той се изчерви от притеснение като малко момче, което са хванали да краде сладкиш. Лусия знаеше какво е намислил. Никога досега не бе успял да я излъже. Самото й присъствие го караше да се съмнява дали е избрал правилния път. Ако е така, защо тогава се срамува от нея?

— Бас — повтори тя. Нямаше настойчивост. Гласът й бе тъжен, не ядосан.

— Луси — отзова се той и я погледна. Тя стоеше в края на осветения кръг, бялата й рокля бе прилепнала към тялото от студения вятър. Лицето й бе като тъмен облак.

— Фелсия плаче — рече тя, но без да го обвинява. — Страхува се за теб. Ела да поговориш с дъщеря си.

Басиа се обърна и отново се зае да притяга ремъците, криейки лицето си от нея.

— Не мога. Те идват.

— Кой? Кой идва?

— Знаеш какво имам предвид. Ще вземат всичко, което сме създали тук, ако не им се опънем. Трябва ни време. А така се печели време. Без площадка за кацане ще са принудени да използват по-малки совалки. Ето защо ще й видим сметката. Ще ги накараме да я построят отново. Никой няма да пострада.

— Ако нещата се влошат — изтъкна тя, — можем просто да си тръгнем.

— Не — възрази Басиа и тя с изненада долови заплаха в гласа му. Той се обърна, направи няколко крачки и лицето му попадна в осветената част. — Стига сме бягали. Напуснахме Ганимед. Зарязахме Катоа и избягахме, а семейството ми живя цяла година на кораб, тъй като никой не ни позволяваше да се приземим където и да било. Повече няма да бягаме. Никога вече. Отнеха ми всички деца, които можаха.

— И на мен ми липсва Катоа — въздъхна Лусия. — Но не тези хора го убиха. Войната беше.

— Беше заради бизнеса. Решиха, че е по-важен, подхванаха война и ми отнеха сина.

„А аз им позволих — добави той наум. — Взех теб, Фелсия и Яцек и изоставих Катоа, защото мислех, че е мъртъв. А не беше.“ Думи, които бе твърде болезнено да произнесе, но Лусия знаеше, че ги мисли.

— Не беше по твоя вина.

„Напротив, беше“ — бе на път да каже, ала преглътна.

— Тези хора нямат никакви права над Ил — заяви той, опитвайки се да говори разумно. — Ние дойдохме първи тук. И обявихме тази земя за наша. Ние първи започнахме да добиваме литий, продадохме го, можем да наемем адвокати у дома, които да защитават правата ни. Но ще е по-трудно, ако корпорациите вече са стъпили тук. Трябва да спечелим време.

— Ако го направиш — каза Лусия, — ще те пратят в затвора. Не ни го причинявай. Не постъпвай така със собственото си семейство.

— Правя го заради моето семейство — отвърна той тихо. Което беше по-лошо, отколкото ако викаше. Той се метна зад кормилото и натисна педала. Електрокарът се понесе с пронизително пищене. Басиа не погледна през рамо, за да не види лицето й.

— За моето семейство — повтори шепнешком.

Басиа се отдалечи от къщата и подкара към паянтовото поселище, което бяха започнали да наричат Първо кацане още по времето, когато избираха място за приземяване на сензорните карти на „Барбапикола“. Никой не си направи труда да го преименува, след като от идея се превърна в реално съществуващо място. Басиа се насочи към центъра на градчето, само два реда сглобяеми къщи, излезе на широката, прашна ивица земя, служеща за централна улица, и свърна към истинското място на първото кацане. Бежанците, колонизирали Ил, се бяха спуснали от своя кораб с малки совалки и единствените площадки за кацане, от които се нуждаеха, бяха равни участъци в околностите. Но хората от „Роял Лиценз Енерджи“, корпоративните, тези, които разполагаха с лиценз от ООН, предоставящ им този свят за разработка и изучаване, щяха да се спуснат с тежко снаряжение. А тежкотоварните транспортни совалки се нуждаеха от площадка за кацане. Бяха я построили в същото равно и открито поле, където заселниците се приземиха за първи път.

Басиа намираше всичко това за обидно. За нахално и нагло. Това място имаше особено значение за тях. Представяше си го някой ден като парк, с паметник в центъра, в чест на тяхното пристигане на този нов свят. А вместо това РЛЕ бяха вдигнали тази чудовищна и грозна площадка направо върху тяхното място. И което бе по-лошо, наеха колонисти да го направят и немалко от тях намираха идеята за добра.

Басиа имаше чувството, че някой им изтрива историята.

Когато се приближи, Скоти и Куп вече го очакваха при новата площадка. Скоти седеше на края на металната платформа, провесил крака надолу, подръпваше от лулата и плюеше между краката си. Малката електрическа лампа, поставена до него, го озаряваше в зловещо зеленикаво сияние. Куп бе встрани и оглеждаше небето, оголил зъби. Куп бе поясен от старата школа и бе понесъл по-тежко от другите агорафобичното лечение. Беше втренчил поглед в просторите горе, мъчейки се да привикне с тях като дете, на което са взели проходилката.

Басиа спря електрокара до площадката, скочи и се зае да развързва ремъците и да сваля варелите.

— Няма ли да ми помогнете? — изръмжа той. Ил беше голяма планета, с гравитация малко над 1 g. Дори след шест месеца земеделие мускулите и костите му все още не се бяха адаптирали достатъчно. Мисълта, че трябва да вдигне тежките варели и да ги положи внимателно на земята, накара раменете му неволно да потръпнат.

Скоти се изхлузи от платформата и тупна на метър и половина долу. Той отметна лъскавата си черна коса от очите и всмукна шумно от лулата. Басиа долови тежкия, тръпчив мирис на канабиса, който Скоти отглеждаше в собствената си баня и размесваше с изсушени тютюневи листа. Куп се наведе и на устните му затрептя зла усмивка. От самото начало планът бе негов.

— Хм — изсумтя. — Красота.

— Не се привързвай към тях — кимна Басиа към варелите. — Няма да се задържат дълго в този вид.

Куп издаде звук като бумтене и се разсмя. Тримата свалиха четирите тежки варела от колата и ги подредиха до платформата. Басиа се облегна за миг мълчаливо на електрокара, докато Скоти тъпчеше лулата си, а Куп поставяше детонаторите. Върху малките им екранчета трепкаха тревожни червени светлинки.

В мрака се виждаха осветените прозорци на къщите. Вдигнати със собствените им ръце, те изглеждаха красиви на бледата светлина на звездите. А зад тях бяха руините. Продълговати и ниски чуждоземни постройки с две масивни кули, стърчащи на близкия хоризонт като термитни хълмове. Покрай тях и останките бяха прокопани множество тунели и помещения, каквито нито един човешки ум не би измислил. Денем руините бяха обгърнати от зловещо седефено сияние. Нощем бяха само по-тъмно петно в мрака. Миньорските шахти се спотайваха зад тях, невидими в този час на нощта. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Басиа не обичаше мините. Руините бяха странни реликви от далечното минало на планетата и като всичко, което навяваше страх, но не представляваше пряка заплаха, те избледняха в съзнанието му след първите няколко месеца. Мините притежаваха история и внушаваха надежди. Беше прекарал половината си живот в ледени тунели, но тези тук, минаващи през почвата на чужда планета, миришеха странно.

Куп нададе тих вик, дръпна рязко ръка и я размаха. Нищо не избухна, така че не беше нещо кой знае колко опасно.

— Мислите ли, че ще ни платят да я вдигнем отново? — попита Скоти.

Басиа изруга и плю на земята.

— Нямаше да стигнем дотук, ако не бяха разни типове, готови да бозаят от цицата на РЛЕ. Не могат да се приземят, ако площадката я няма. Достатъчно е да не я вдигаме повече.

Скоти се разсмя и изпусна облак дим.

— И без това ще пристигнат рано или късно. Така говорят хората. Защо да не им вземем парите?

— Хората са глупаци — тросна се Басиа.

Скоти кимна, замахна бързо и помете един гущер имитатор от седалката на електрокара. Опря крака на таблото и дръпна от лулата.

— Трябва да си плюем на петите, преди това чудо да подскочи във въздуха. Барутът вдига ужасен шум.

— Ей, момчета — подвикна Куп. — Готов съм. Да приключваме, а?

Скоти се надигна и закрачи към площадката. Басиа го последва, но първо взе оставената на таблото лула и я прибра в багажника.

— Експлозивите — промърмори той — експлодират.

Скоти сви рамене, но не изглеждаше впечатлен. Когато наближиха Куп, той вече бе повалил първия варел.

— Добра работа. Солидна.

— Благодаря — отвърна Басиа.

Куп легна по гръб на земята. Басиа легна до него. Скоти претърколи внимателно първата бомба между тях.

Басиа се пъхна под платформата, притегли един по един варелите и се зае да наглася жиците на детонаторите. По някое време чу електрически вой и си помисли, че Скоти се е метнал в колата и е отпрашил. Едва след няколко секунди осъзна, че се приближава втори електрокар.

— Ей — чу познатия глас на Питър.

— Кво дири тоя копелдак тук? — промърмори недоволно Куп и изтри чело с опакото на ръката.

— Искаш ли да разбера? — предложи Скоти.

— Басиа — рече Куп. — Иди питай кво иска Питър. Скоти още не си е изцапал гърба.

Басиа се измъкна изпод платформата и направи място за Скоти при последните две бомби. Колата на Питър бе паркирана до неговата и мъжът стоеше между двете, пристъпвайки от крак на крак. Гърбът и ръцете на Басиа бяха изтръпнали от усилието. Жадуваше всичко това да приключи час по-скоро и да се прибере у дома при Лусия, Фелсия и Яцек.

— Какво става? — попита Басиа.

— Те идват — отвърна Пит шепнешком, сякаш някой можеше да го чуе.

— Кой идва?

— Всички. Временният губернатор. Корпоративната охрана. Научен и технически екип. Всички. Работата е сериозна. Ще ни пуснат отгоре цяло правителство да ни управлява.

Басиа сви рамене.

— Стари новини. От осемнайсет месеца хвърчат насам с пълна тяга. Затова сме тук.

— Не — поклати глава Питър и погледна тревожно звездите. — Идват сега. „Едуард Израел“ премина в спирачен режим преди половин час. Излязъл е на висока орбита.

Басиа усети в устата си възкиселия вкус на страха. Той вдигна глава към небето. Милиарди непознати звезди, наричани още галактика Млечен път, само дето ги гледаше под друг ъгъл. Погледът му се местеше трескаво и изведнъж го видя. Движението му бе едва забележимо, но ако се вгледаш внимателно… Корабът бе пуснал своя товар. Транспортната совалка се снижаваше.

— Щях да ви съобщя по радиото, но Куп каза, че прослушвали всички честоти и… — Басиа не го изслуша. Той вече тичаше назад. Скоти и Куп тъкмо се измъкваха изпод площадката. Куп изтупа прашните си панталони и се ухили.

— Имаме проблем — съобщи Басиа. — Корабът вече се спуска. Вече са в атмосферата.

Куп вдигна глава. Светлината от фенерчето хвърли сенки по лицето му.

— Хъм — изсумтя той.

— Мислех, че си наясно, човече. Мислех, че следиш какво става горе.

Куп сви рамене, нито се съгласи, нито възрази.

— Трябва да измъкнем бомбите отдолу — продължи Басиа. Скоти понечи да коленичи, но Куп сложи ръка на рамото му.

— Защо? — попита.

— Ако се опитат да се приземят сега, може да задействат бомбите — обясни Басиа.

Куп му отговори с усмивка.

— Може — кимна. — И какво от това?

Басиа сви ръце в юмруци.

— Човече, те се спускат сега.

— Разбрах го — каза Куп. — Но не мога да кажа, че се чувствам задължен към тях с каквото и да било. А и без това вече няма време да ги извадим.

— Но можем да махнем капсулите на детонаторите. — Басиа се наведе. Зашари с лъча на фенерчето под платформата.

— Може и да можем, а може и да не можем — изтъкна Куп.

— Куп? — Скоти го гледаше объркано. Куп все едно не го чу.

— Какво пък, това също е идея — подхвърли той замислено.

— На този кораб има хора. — Басиа вече пълзеше под платформата. Най-близкият детонатор бе поставен на влажната земя. Той опря рамо на една подпора и се пъхна навътре.

— Няма време, друже — извика Куп.

— Ще има, ако си докараш и ти задника тук — кресна ядосано Басиа. Капсулата бе прилепнала като магнит за варела. Той се опита да я отлепи, но пръстите му се плъзгаха.

— Оф, мамка му! — Куп добави още нещо, което Басиа не чу. — Мамка му, Бас!

Капсулата се отдели. Басиа я пъхна в джоба си и запълзя към втората бомба.

— Няма време! — извика Куп. — Изчезвай оттам, ще се опитаме да ги взривим, преди онези горе да са кацнали.

Една от колите си тръгна. Пит бе решил да се отдалечи на безопасно разстояние. Сетне нов звук. Басовият рев на спирачни двигатели. Той погледна отчаяно към трите необезвредени бомби и запълзя към ръба на платформата. Совалката бе като тъмен масив в черното небе, толкова близо, че вече се различаваха соплата.

Няма да успее.

— Бягайте! — кресна той. Тримата хукнаха едновременно към колата. Ревът на двигателите се усилваше, стана оглушителен. Басиа стигна електрокара и посегна към детонатора. Ако ги взриви сега, може би совалката ще успее да се издигне.

— Недей! — викна Куп. — Твърде близо сме!

Басиа стовари длан върху копчето.

Земята под тях изригна, удари го силно, засипа го с талази от камъни и кал, но болката бе нещо далечно. Дълбоко в себе си усещаше, че е ранен лошо, но това също не бе толкова важно. Това, което му се стори най-странно, бе тишината. Светът на звука спираше до черепа му. Чуваше дишането си, ударите на сърцето. Всичко отвъд това бе изключено.

Той се претърколи по гръб и погледна към обсипаното със звезди небе. Транспортната совалка бе увиснала над него, ала соплата й кървяха с пламъци, а звукът вече не бе страховитият нисък бас, а пискливо цвилене на ранено животно, усетило, че търбухът му е разпран. Совалката бе твърде близо, взривът — прекалено силен, и няколко злощастни осколки бяха попаднали не където трябва. Нямаше как да разбере какво е станало. Частица от него осъзнаваше, че са постъпили лошо, но му бе трудно да се вслушва в гласа й.

Совалката изчезна от полезрението му, надавайки предсмъртен вик, докато се носеше встрани, и сетне настъпи тишина. Скоти седеше на земята до него, загледан в посоката, където бе изчезнал корабът.

Когато ярките петна пред погледа му изчезнаха, се върнаха звездите. Басиа ги гледаше как премигват и се питаше коя ли от тях е Слънцето. Толкова далече. И толкова близо, благодарение на порталите. Той бе свалил совалката им. Сега вече те ще дойдат. Не им бе оставил друг избор.

Внезапно го завладя пристъп на болезнена кашлица. Имаше чувството, че дробовете му са пълни с течност. Кашля мъчително няколко минути. Болката само се усилваше и сега пулсираше в цялото му тяло.

А с нея дойде страхът.