Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cibola Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Сибола гори

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2015

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-636-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/836

История

  1. — Добавяне

9.
Басиа

Басиа се бе писал доброволец за нощната смяна в мината. По-малко хора, от които да се крие. Не толкова открито небе, което да го изнервя. Работата, макар и смазваща, всъщност бе истинско облекчение. Фабрикаторът, който бяха свалили от „Барбапикола“, строеше релси и вагонетки с бързината, с която пъхаха суров материал в него. Групата му се стараеше да полага релсите колкото се може по-бързо, за да могат да прекарват рудата от шахтите в силозите. Там тя щеше да чака совалката от „Барбапикола“, която да я качи горе. Всичко, изкопано от тях досега, бе товарено и местено на ръка. Една моторизирана вагонетна система щеше да увеличи невероятно производителността.

Ето защо Басиа и хората му мъкнеха металните релси, които бълваше фабрикаторът — нови и сияещи на белите светлини. Товареха ги върху вагонетките и ги избутваха до миньорската шахта. Там ги разтоварваха на ръка и ги прикачваха към растящата железопътна система. Тежък физически труд, какъвто хората бяха престанали да извършват в механизираната ера. Още по-малко хора, привикнали с далеч по-ниската гравитация на космическите станции. Всичко това водеше до крайно изтощение. Светът се стесняваше до конкретната задача, болката в ръцете и надеждата скоро да дойде време за почивка. Нямаше време за нищо друго.

Като например да убиваш хора. Да усещаш, че корпоративният отдел за сигурност души около теб. Като вината, която изпитваше всеки път, когато Лусия трябваше да лъже хората от РЛЕ, че не знае нищо.

По-късно, когато се прибра в къщата с болезнено стегнати мускули и се опита да поспи на дневна светлина, той преживя отново и отново катастрофата на совалката. Премисли за кой ли път какво е могъл да направи, за да обезвреди заложените експлозиви. Можеше например да се сборичка с Куп и да му отнеме радиостанцията. И в особено тежките моменти — че е трябвало да послуша жена си и тогава нищо нямаше да се случи. В такива моменти го обземаше толкова силен срам, че почти започваше да я мрази за това. А после мразеше себе си, задето стоварваше вината върху нея. Притискаше възглавницата към очите си, за да засенчи светлината, но зад тъмната пелена отново изникваха ужасни видения от последните мигове на совалката.

Само нощем, докато работеше, намираше известен покой.

Ето защо, когато на работната площадка изникна Куп, и започна да се навърта наоколо сякаш не го беше грижа какво мислят другите, Басиа едва се сдържа да не го прасне в зъбите.

— Здрасти, друже — поздрави го Куп. Басиа изпусна чука и раменете му се схлупиха.

— Здрасти.

— Има един проблем — продължи Куп, като го прегърна приятелски през раменете. — Трябва да го обсъдим.

— Какъв проблем? — Едва ли беше нещо добро.

Куп го отведе настрани, като се усмихваше и кимаше на останалите работници от нощната смяна. Сякаш бяха двама приятели, отдръпнали се да си побъбрят. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, той каза:

— Видях онази жена от РЛЕ да се отправя към руините. Пратих Яцек да провери какво става.

— Пратил си Яцек? — повтори Басиа. Куп кимна.

— Добро хлапе. Може да се разчита на него.

Басиа понечи да освободи ръката си.

— Недей… — „… забърква сина ми в това“, искаше да каже. Но преди да довърши изречението, Куп размаха ръка и продължи да говори:

— Много е важно! — Той се наведе и снижи глас. — Тя отишла в руините, а сетне право при ченгетата на РЛЕ. Яцек каза, че вероятно ще ни издебнат там. Искат да заловят съпротивата на местопрестъплението.

— Ами просто няма да се връщаме — рече Басиа. Изглеждаше толкова лесно. Не виждаше причини за паника.

— Ти луд ли си, или какво? Всички сме ходили там. Следи от нас колкото щеш. Ако чакат твърде дълго и им омръзне, ще докарат истински криминален екип и ще си набавят доказателства. За всички нас — освен ако си мислиш, че не оставяш късчета от себе си навсякъде, където ходиш.

— Тогава какво?

— Ще идем първи. Пускаме една сигнална ракета на онези сандъци и — бум! Няма вече улики.

— Кога?

Куп се разсмя.

— Какво мислиш? Другата седмица по това време? Сега, друже. Трябва да идем веднага. Оня посредник ще се приземи до броени часове. Нали не искаш това да е първото, което ще му покажат, като цъфне? Ти работиш тук, вземи една от колите. Трябва да оправим тая бъркотия и да изчезваме. — Куп щракна нетърпеливо с пръсти. — Още сега.

Куп говореше с такава увереност за взривяването на запасите им от миньорски експлозив, че Басиа не намираше сили да възрази. Вярно е, ще бъде лудост да вдигнат във въздуха чуждоземните руини. Но Куп беше прав. Ако намерят експлозивите и ги проследят до Басиа, те ще знаят. Не искаше да го прави, но нямаше друг избор. Затова склони.

— Добре — рече и се насочи към площадката с електрокари. Беше останал само един и понеже вселената е жестока и пълна със зла ирония, бе същият, който караше в нощта на залагането на експлозивите. Все още носеше белезите и драскотините от онази вечер. Белези, които всички жители на селцето се правеха, че не виждат.

Куп изчака нетърпеливо, докато отключи машината и я дръпне на заден, сетне скочи вътре и забарабани нервно по таблото.

— Да вървим, да вървим, да вървим.

Басиа потегли.

По средата на пътя до руините се натъкнаха на още четирима от доверените хора на Куп. Пит, Скоти, Кейт и Ибрахим. Липсваше Задие. Момченцето й бе получило тежка очна инфекция и напоследък не се вясваше при тях. Кейт носеше платнена торба, когато я хвърли отзад, вътре издрънча метал, после четиримата се наместиха в колата.

— Това ли е? — попита Куп, сочейки към торбата, и Кейт отвърна с кимване, а после шляпна електрокара отстрани, за да даде знак на Басиа, че може да тръгва.

Басиа не попита какво има вътре. Твърде късно бе за въпроси.

Както винаги руините тънеха в мрак и изглеждаха пусти, но Куп накара Басиа да заобиколи, за да ги доближат от другата страна.

— За по-сигурно — обясни той.

Когато Кейт отвори торбата, Басиа не се учуди, че е пълна с оръжие. „Барбапикола“ не беше боен кораб. Не бяха взели от Ганимед големи запаси от оръжие, но и малкото, с което разполагаха, бе свалено със заселниците на повърхността. Тук бе почти целият набор. Кейт извади едрокалибрена пушка и се зае да пълни магазина с пластмасови патрони. Беше висока, кокалеста жена с широка челюст и дълбока резка между очите. Изглеждаше напълно естествено с пушка в ръка. Като войник. Когато Басиа взе от торбата пистолет с къса цев, се почувства като дете, готвещо се да играе на войници.

— Ще ти трябва и това, трепачо. — Ибрахим му подхвърли тесен метален предмет. Едва когато го улови, Басиа осъзна, че е пълнител. Нужни му бяха два опита, за да уцели правилния начин за поставяне. Какво всъщност ще правят? Ще взривят експлозивите и ще очистят района. Ще унищожат всички улики. Изглеждаше толкова просто, ала стомахът му се свиваше в тревожно очакване.

Докато другите от групата приключат със зареждането на оръжията, Басиа се отдалечи на няколко метра и вдигна глава към звездното небе. Една от точките горе бе огнената опашка на „Росинант“, корабът, с който пристигаше Джеймс Холдън. Посредникът. Този, който трябваше да попречи на заселниците и служителите на РЛЕ да се избият. Зачуди се дали Холдън ще успее да се появи навреме. Или отново ще закъснее. Както бе закъснял на Ганимед.

Катоа, синът на Басиа, не бе единственият, който се разболя. Чиято имунна система се срина от хилядите неуловими причини, свързани с живота извън гравитационния кладенец. Неколцина от тях тогава успяха да открият доктор Стрикланд. Човекът, който би трябвало да знае отговорите. Катоа, Тобиас, Анмари, Мей. Мей, която оцеля. И която Джеймс Холдън спаси от лабораториите на Йо.

Холдън бе там, когато намериха и Катоа. Басиа никога не се бе срещал с него на живо. Беше го виждал само по телевизията. Но бащата на Мей беше приятел. Прати писмо, в което разказа на Басиа какво се е случило и че е бил с Холдън, когато са открили тялото на момчето.

Защо единият, а не другият? Защо Мей, а не неговият Катоа? Защо някои хора умират, а други оживяват? Къде е справедливостта? Звездите, към които гледаше, не даваха отговори на такива въпроси.

Холдън пристигаше твърде късно, за да спре случващото се на Ил. Бе закъснял за отварянето на пръстените. За станалото с Венера. Ако Катоа бе още жив, Басиа нямаше да дойде тук, нито пък би останал.

Странна мисъл. Нереална. Басиа се опита да си се представи в онзи друг живот, но не успя. Погледна към грозното черно оръжие в ръцете си. И нямаше да се захване с това.

— Хайде — извика някой отзад и той се обърна. Беше Куп. — Да започваме, човече.

— Аха — отзова се Басиа, но всъщност само си пое дълбоко дъх. Нощният въздух беше студен и режещ, миришеше на влажна пръст и прашна буря. — Аха.

— Тръгвай тогава. — Куп се затича към руините. Кейт, Ибрахим, Пит и Скоти го последваха, стиснали оръжия по начин, за който предполагаха, че съответства на военните правила. Басиа носеше пистолета си за дулото, опасявайки се да не натисне случайно спусъка.

Навлязоха сред масивните чуждоземни постройки през един от множеството странични отвори. Прозорци? Врати? Нямаше извънземно, което да отговори на този въпрос. Вътре светлината, идеща от фенерчетата и миньорските начелници, се отразяваше в странните, причудливо наклонени стени. Материалът им наподобяваше камък, беше гладък като стъкло и изменяше цвета си от черно към розово под въздействие на светлината. Басиа прокара пръсти по близката стена.

Куп им даде знак да спрат, наведе се и пропълзя през един нисък отвор. Подаде глава и им помаха да го последват. Басиа прекрачи последен.

— Виждате ли? — прошепна Куп, сочейки помещението отвъд прозореца. — Знаех, че ще се разположат там.

Кейт надигна глава, погледна и се присви.

— Петима са. Рийв, шефът, и четирима от ченгетата му. Имат пистолети и шокови палки. Гледат в погрешната посока.

— Ще бъде лесно, шефе — прошепна Скоти с усмивка и вдигна предпазителя на пушката. Кейт отвори капачето на магазина колкото да се увери, че вътре има патрони. Куп вдигна тежкия си автоматичен пистолет и изтегли назад затвора. После разпери три пръста на другата си ръка и започна беззвучно да отброява.

Басиа ги огледа поред. Зачервени и развълнувани лица. Всички освен Пит, който гледаше към него и клатеше неодобрително глава. Басиа почти го чуваше да казва: „Не искам да правя това“.

Нещо се размести в ума му и светът рязко и почти болезнено дойде на фокус. Беше следвал Куп като хипнотизиран от мига, когато той се появи на работната площадка. А сега се готвеха да застрелят няколко души от отдела за сигурност на РЛЕ.

— Чакайте — произнесе той. Вместо отговор Куп се изправи, насочи пистолет към съседната стая и откри огън.

Умът на Басиа приемаше случващото се като насечен образ. Времето изгуби равномерния си ход и започна да забавя и подскача.

Куп, крещящ ругатни и стрелящ с пистолета към съседната стая. Басиа лежи по гръб и гледа патроните, които изхвърчат от оръжието на Куп и дрънчат по пода. Подскачат толкова бавно, че може да разчете обозначението върху тях. Там пише „бойни патрони, 7,5 мм“.

Скок напред.

Той стои до Кейт. Няма спомен да се е изправял. Тя стреля с пушката и звукът от изстрелите е оглушителен в тясното помещение. Той се чуди дали няма да оглушее за постоянно. В съседната стая трима мъже и две жени от РЛЕ пълзят, търсят укритие или се опитват да извадят оръжия. На лицата им се чете паника. Крещят един на друг, докато се движат. Басиа не може да различи нито дума. Един от тях стреля с пистолета си и куршумът се забива в стената до Кейт. Част от куршума или парченце от стената пробива дупка в бузата й. Тя продължава да натиска спусъка сякаш не е забелязала раната.

Скок напред.

Една от жените от РЛЕ се държи за гърдите, а от раните й шурти кръв. Лицето й е бледо и изплашено. Той е на метри от нея, стои до Скоти. Скоти я прострелва отново, този път в шията. Жената пада назад с бавно движение, разперила ръце във вече безжизнен жест.

Скок напред.

Той е сам в коридора. Няма понятие къде е, нито как се е озовал тук. Чува стрелба зад себе си и викове. На няколко метра от него е един от мъжете от РЛЕ с шокова палка в ръка. Мъжът има тъмна кожа и зелени очи, изблещени от страх. Басиа внезапно си спомня, че името му е Зеб, макар че не знае откъде го е научил. Зеб запокитва палката към него и посяга към пистолета в кобура. Шоковата палка отскоча от главата на Басиа, отваряйки трисантиметрова рана, която започва да кърви, но той не я усеща. Вижда, че Зеб измъква пистолета, и без да мисли, насочва своя пистолет към него. Установява с изненада, че го е уловил правилно — за дръжката, с пръст на спусъка. Не помни кога го е направил. Натиска спусъка. Нищо не се случва. Готви се да го натисне отново, когато зад него отеква силен пукот и Зеб започва да пада, а от челото му се стича кръв. Басиа очаква да дойде следващото приплъзване във времето.

Но няма такова. Няма отсрочка. Няма бягство.

— Добра работа — произнесе Куп зад него. — Този за малко да се измъкне.

Басиа се обърна бавно, все още преживяващ видението. Фуга. Дисоциативно състояние. Споходи го неочакваното желание да вдигне пистолета и да застреля Куп. Ала това бе кратък импулс. Зеб лежеше на пода. Стрелбата бе утихнала.

Зад тях останалите хора от групата надаваха радостни и възбудени възгласи. Басиа погледна пистолета си и едва сега си спомни как боравят с тях във филмите. Поставяш пълнителя с патроните в дръжката, а след това трябва да изтеглиш патрон в цевта. Спомни си как Кейт бе проверявала затвора на своята пушка. Как Куп зареждаше своето оръжие. Пистолетът на Басиа нямаше да гръмне, колкото и да бе натискал спусъка.

Зеб спря да кърви. „Можех аз да съм на негово място“ — помисли си Басиа, но не почувства нищо. Никакво бреме. Все едно бе изпуснал пушек от ума си.

— Ей, човече, помогни ни да пренесем телата. — Куп го тупна по рамото. — Задие ще измие тук с корозивни материали и храносмилателни ензими, ще премахне всички улики, но това няма да свърши работа при едрите късове, нали?

Басиа им помогна. Отне им няколко часа да заровят петте трупа в неподатливата почва зад руините. Куп ги увери, че следващата прашна буря ще премахне всякакви следи, че някой е копал тук. Хората от РЛЕ просто ще изчезнат.

Скоти и Пит извадиха останалите експлозиви от руините и ги натовариха в електрокара. После се върнаха пеша в града, заедно с Кейт и Ибрахим. Кейт бе преметнала през рамо торбата с оръжия. Пистолетът на Басиа също беше вътре, без да е произвел и един изстрел.

— Трябваше да го направим — заяви Куп, след като си тръгнаха. Басиа не знаеше дали го казва на него, или на себе си. Но въпреки това кимна.

— Ти го организира. Знаеше, че ще трябва да ги избиеш, и ме забърка в това.

Куп сви рамене и му отправи жестока усмивка.

— Нима си очаквал да се случи друго, друже? Може да се преструваш, но ти беше наясно какво следва.

— Никога вече — заяви Басиа. — И ако някой в семейството ми пострада заради това, лично ще ти видя сметката.

Той върна електрокара в мината, сетне се прибра пеша вкъщи. Слънцето тъкмо изгряваше, когато пристъпи изтощен до смърт в банята. Мъжът в огледалото не приличаше на убиец, но ръцете му бяха изцапани с кръв. Той се зае да ги мие.