Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (46)

41.
Елви

Научната номенклатура открай време е трудоемко занимание. Назоваването на нови организми на Земята и дори из Слънчевата система е бавен и мъчителен процес и внезапният масивен приток на образци от Нова Тера вероятно щеше да задръсти научните издания за години напред. Не бяха само гущерите имитатори или насекомоподобните птици. Всяка бактерия тук бе нова. Всеки едноклетъчен организъм бе непознат. Досега на Земята се бяха сменили пет животински царства. Шест, ако се приеме за вярна хипотезата на Фитяни. Не можеше да очаква, че екосферата на Нова Тера ще е по-опростена.

Но междувременно онова, което живееше в очите й — в очите на всички без Холдън, — нямаше да бъде признато официално за организъм поне през следващите няколко години. Може би десетилетия. Щяха да го нарекат едва когато получи своето място в по-големия контекст на тукашния живот.

А дотогава тя реши да го нарича Скокливко. По някакъв начин й се струваше не толкова плашещо, когато носеше подобно глупаво име. Не че щеше да е по-малко мъртва, ако се натъкне на някой червей убиец, но на този етап всичко помагаше.

Интересното — едно от интересните неща — относно този организъм бе, че той нямаше хлорофил, нито нещо, което поне приблизително да го наподобява. Зеленият цвят идваше от призматичен ефект, сходен с този при крилата на пеперудите. В действителност цветът на тъканта, която се развиваше в окото й, трябваше да е светлокафяв и прозрачен, ако структурата му бе малко по-различна. Тогава не би трябвало да се наблюдава и разпръскването на светлината. С други думи, слепотата й се дължеше по-скоро на размазването на цветовете и загубата на детайли, а не на недостиг на светлина. Все още можеше да затвори очи и да види как светът става черен, а когато ги отвори, той пак ще бъде яркозелен.

Ала на този етап слепотата за нея беше факт. Тя управляваше ръчния терминал чрез гласови команди, допир и по спомени. Пристигащите доклади изслушваше в аудиоформат — гласове от лабораториите на Луната, Земята и Ганимед. Те не предлагаха голяма надежда.

— И макар вашият притежаващ имунитет екземпляр да има два редки алела в гените, регулиращи натриевите помпи, не виждам никакви промени в крайната протеинова структура. Йонните концентрации са стабилни и в стандартно допустимия диапазон на грешка. Ще продължавам да търся, но имам чувството, че се движим по погрешна следа. Съжалявам, че трябва да го кажа.

Елви кимна, сякаш някой би могъл да я види. Главоболието засега не я напускаше. То варираше през деня, но не бе ясно дали е свързано с инфекцията, или причината е друга.

— Ей — повика я Файез. — Елви? Тук ли си?

— Тук съм.

— Поговори ми малко, за да се ориентирам. Нося храна.

Елви започна да тананика една популярна мелодия от детството си и чу приближаващите се стъпки на Файез. Тя протегна ръка и докосна крака му. Той се наведе и седна с тихо изпъшкване. Ръката му намери нейната и той й подаде пакета с дневния порцион.

— Следващото ми назначение — рече — ще е на някоя планета с гравитация наполовина на земната. Тегло. Кому е нужно?

Елви се засмя. Той искаше да я развесели и от това й стана приятно. Имаше чувството, че е малко момиче, скрило се под завивките след времето за лягане, което се ориентира там пипнешком. Опаковката на пакета на Файез издаде шумолящ звук, докато я развиваше.

— С колко храна разполагаме?

— Не много. Мисля, че ще опитат още едно спускане. Има няколко души, които все още могат да различават по-едрите форми.

— И Холдън.

— Едноокият цар — потвърди Файез. — Би трябвало да му избодем окото, за да си пасне с легендата, не смяташ ли?

— Тихо — скастри го тя. Блокчето пресована храна бе ронливо и миришеше на сухоежбината, която даваха на плъховете в лабораторията. Вкусът му бе неприятен, но поне бе хранително. Опита се да го преглътне. Не след дълго нямаше да могат да се наслаждават и на това.

— Някакъв напредък? — попита я той. Тя поклати машинално глава. Знаеше, че не може да я види.

— Най-добрата теория, с която разполагаме за момента, е, че причината е в множествените родители. Той има около осем майки и бащи и това може да е оказало влияние. Но нямаме нищо конкретно.

— Жалко. А може би го е променил контактът с протомолекулата?

Тя отхапа още едно късче.

— Може да се смееш, но на Луната проверяват и тази теория. Освен това се опитват да отгледат свой образец от организма въз основа на спецификациите, които им пратихме. Ранните изпитания показват признаци за самоорганизиране.

— Знаеш ли, ако не друго, вече няма смисъл да се безпокоиш за научното си наследство. Ще влезеш в историята, поне за следващите петстотин години.

Пръстите му я докоснаха по коляното и тази проява на нежност изличи неприятното бодване от циничната забележка. Тя взе ръката му в своята и я стисна между пръстите си. Той се намести по-близо до нея. Долавяше миризмата на тялото му. Никой от тях не бе имал възможност да се изкъпе, откакто ги налетя бурята, и вероятно всички воняха, но носът й бе привикнал с това.

— Не че има значение за мен.

— И въпреки това имената ни ще живеят вечно. Аз, простичкият геодезист, който ти зае една ръка и един крак.

— Защо флиртуваш?

— Ами друго не ми остава — отвърна Файез. Щеше й се да види лицето му. — Ти правиш наука. Аз се сближих с най-умната жена в това помещение. Всеки има свои начини да се справя с жестокия спектър на реалността. И с дъжда. Да се справя с дъжда. Следващото ми назначение трябва да е някъде, където не вали.

В съседното помещение заплака дете. Измъчен, уморен плач. Жена — вероятно Лусия, предположи Елви — запя на непознат език. Тя метна и последната част от блокчето в устата си. Трябва да си вземе вода. Не беше сигурна колко време бе минало, откакто машината бе напълнила поредната торбичка. Но вероятно скоро трябваше да постави нова. Холдън обеща да дойде за процедурата, но не беше сигурна дали ще го направи. Дори ако той самият бе жаден. Вероятно трябва да се опита да смени сама торбичките.

— Не биваше да идваме — продължи Файез. — Помниш ли всички онези копелдаци, които разправяха, че световете отвъд станция Медина ще са заразени и опасни? Оказаха се прави.

— Никой не го е казвал, нали?

— Някой вероятно го е казал. Ако не е, трябвало е да го каже.

— Наистина ли не би тръгнал? — попита го тя, докато се наместваше на колене до машината. Чуваше тихото покапване на вода през филтъра. — Ако дойдат и ти предложат да си сред първите на един нов и непознат свят — щеше ли да откажеш?

— Щях да изчакам втората вълна — отвърна Файез.

Тя намери пипнешком торбичката. Беше натежала, както очакваше. Машината не синтезираше вода с бързината, с която го правеше в началото, но и да имаше грешка в системата нямаше как да я оправи. Още нещо, което ще трябва да провери Холдън.

— Аз пък пак бих дошла — заяви тя.

— След всичко това? Би дошла отново?

— Нямаше да го зная. То нямаше още да се е случило. Но бях наясно, че поемам рискове.

— Ами ако знаеше, че ще е така? Ако можеше да надникнеш в някоя кристална сфера и да видиш какво е станало с нас, какво ни се случи?

— Ако можехме да го правим, никога нямаше да изучаваме непознатото.

Странно беше да си мисли, че те всички щяха да умрат. Знаеше го, ала й се струваше толкова нереално. Някъде дълбоко в съзнанието й един тъничък гласец неспирно повтаряше, че в края на краищата корабът ще дойде да им помогне. Че ще се появи друга група, от далечен край на планетата, и ще им предложи храна и убежище. От време на време се улавяше, че мисли как да пратят сигнал за помощ, и трябваше отново да си напомня, че няма други бази. Нито други кораби. В цялата тукашна слънчева система корабите бяха само три. А хората, пристигнали с тях, бяха по-малко, отколкото в началото. Дори ако всички се напъхат в тези тесни руини, вселената около тях пак щеше да изглежда безнадеждно празна. И страшна.

— Трябва да намерим Холдън — рече тя. — Водата се стича по-бавно. Чудя се… Може би просто имунната му система е много здрава? Може би нашият имунен отговор е неправилен. Може би организмът расте по-бързо, отколкото успяваме да му попречим. Може би Холдън е бил изложен на нещо, което е създало у него антитела.

— Открихте ли нещо в кръвните изследвания?

— Не — отвърна тя. — И при него левкоцитите са занижени, както при нас.

— Може би течността в очите му има неприятен вкус — подхвърли Файез. — Какво?

— Нищо не съм казвала.

— Не, но изсумтя, както го правиш, когато ти хрумне нещо. Чувал съм това сумтене. То е показателно.

— Просто си мислех, че може да не е заради имунната му система — заговори тя. — Ние всички пътувахме през вакуум през цялото време. Радиацията, докато стигнем дотук, е потиснала донякъде имунитета ни. А особено след станция Ерос… той е далеч по-сериозно увреден от нас…

Елви затвори очи и изключи зеления цвят. Красива каскада от логични предположения започна да се подрежда в ума й. Беше като да пристъпва в градина. Тя изсумтя отново и се засмя. Радостта от прозрението.

— Какво? — попита отново Файез. — Той е препечен? Онази гадост в очите ни предпочита по-сурова среда?

— Ох — въздъхна Елви. — Заради противораковите таблетки е. След инцидента на Ерос той трябва да ги приема постоянно. А това означава… охо! Колко красиво!

— О, божичко! За какво говориш? Какво общо може да имат противораковите му таблетки с една чужда биосфера?

— Просто повлияват клетъчния дележ.

— Това е нещо от вашата ксенобиология, нали? Защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Елви размаха ръка във въздуха. Удоволствието течеше в жилите й сякаш го разнасяше кръвта.

— Говорих ти за това — продължи тя, — понякога виждаме нещата по различен начин, защото така ни се е удало. Гледаме ги от друг ъгъл между клоните на дървото на живота.

— Така де — изсумтя Файез. — Нали за това дойдох на Нова Тера — за да открия едни гадинки, дето ме ослепяват.

— Отразената светлина носи много информация със себе си и организмите с тази информация се справят по-добре.

— Продължаваш да си неразбираема, Елви.

— Но не това е добрата страна. Холдън приема лекарства, които се насочват селективно към бързоделящи се тъкани. Скокливко е бързоделяща се тъкан.

— Кой е Скокливко?

— Организмът. Съсредоточи се сега. Това, че противораковите таблетки им въздействат, означава, че имат нещо като сензитивни органи близо до устата, работещи на ниво клетъчен дележ. Макар протеините да са коренно различни, изводът, до който стигат тези органи, е сходен. Това е най-голямото откритие, което сме правили, откакто дойдохме. Епохално. Къде е ръчният ми терминал? Трябва да съобщя на екипа на Луната. Те направо ще се побъркат.

Тя се надигна твърде бързо и се спъна във Файез. Той напъха терминала в ръката й. Елви седна до него.

— Нали не подскачаш на място? — попита я той. — Защото звучиш, сякаш подскачаш.

— Това е най-важното нещо, което ми се е случвало в живота — продължи да нарежда Елви. — Направо летя.

— Значи ще можем да излекуваме очите си, така ли?

— Какво? О, да, вероятно. Няма да е трудно да синтезираме още противоракови средства. Само че при повечето от нас няма да се налага да ги приемаме постоянно, както го прави Холдън.

— Ти си единствената жена, която познавам и която е открила как да спаси тълпа изгладнели и обречени на слепота бежанци, включително и себе си, но е развълнувана само защото е извършила откритие в микробиологията.

— Трябва повече да излизаш — отвърна Елви. — Да се срещаш с хората. А и това все още е само хипотеза. Терминал, свържи ме с Мъртри.

Ръчният й терминал избръмча за приета команда. Повей разклати найлоновата завеса. Звукът на вятъра сякаш се бе променил, както и шумът на дъжда. Нищо чудно в помещението да се прокрадват червеи убийци и никой от тях няма да го знае. Няма да ги види. Още нещо, за което трябваше да помоли Холдън. Но в този момент избръмча двойният сигнал за отказана връзка.

— Кой работи с доставките горе? — попита тя.

— Горе ли? Ами, Хейвлок, предполагам.

— Терминал, свържи ме с Хейвлок.

Ръчният терминал избръмча отново. Не беше сигурна дали този път е успял, или пак ще има отказ.

— Господин Хейвлок? Вие ли сте това?

— Докторе, боя се, че моментът не е подходящ.

— Вие ли координирате спусканията? Исках да проверя дали ще може да получим…

— Става ли въпрос за нещо, заради което ще умрат хора, ако не го уредим в следващите пет минути?

— Пет минути? Не.

— Тогава ще трябва да почака. — Ръчният терминал изписука за край на връзката.

— Ама това беше доста грубо — отбеляза Файез.

— Вероятно горе става нещо — предположи тя.

— Всички сме под стрес. Но не значи, че трябва да се държи по този начин.

Елви повдигна вежди и по навик кимна.

— Терминал, връзка с Холдън.

Този път последваха няколко сигнала и тя не знаеше дали не са съобщения за грешка. Когато чу гласа на Холдън, той звучеше сякаш е станало нещо страшно. Сякаш е пиян или болен.

— Елви? Какво има?

— Здравей — поздрави тя. — Не зная дали си зает точно сега и дали отговаряш за доставките от кораба, но ако имаш минутка, бих искала да…

Файез избра този момент да я прекъсне.

— Тя знае как да ни спаси от слепотата! — провикна се той.

Настъпи пауза. Холдън изсумтя. Представяше си как се надига уморено.

— Добре. Идвам веднага.

— Доведи и Лусия — помоли Елви. — Ако можеш да я откриеш.

— Мъртри ще бъде ли там?

— Той не отговаря на повикванията ми.

— Хм — изсумтя Холдън. — Това е добре. Май няма да ми се зарадва точно сега.

* * *

Лусия седеше до Елви и я държеше за ръката. Можеше да е проява на близост, но в действителност бе само жест, за да й покаже, че е до нея и я слуша внимателно. Физически аналог на зрителен контакт. Холдън крачеше припряно из помещението.

Когато Елви приключи, Лусия цъкна тихо с език.

— Не зная как ще определим дозировката. Не искам да дам на хората толкова малко, че да не получим ефект.

— А какво ще кажете да подберем гледачи? — предложи Файез. — Десетина души, чието заболяване не е толкова напреднало. Първо тях ще натъпчем с лекарства. Те ще наглеждат останалите, докато пристигне новата пратка. Капитане?

— Какво? О, съжалявам, аз бях… ъъъм. Има дупка в прозореца. В завесата. Тъкмо проверявах дали не се е проврял някой червей. Поправям я.

— Капитане — обади се Лусия със строг глас. — Вие приемате медикаменти за хронично и потенциално летално състояние. Обсъждаме дали да използваме подобен медикамент за лечението на останалите.

— Ами много добре.

— Съществува обаче етичен проблем — продължи Лусия. — Ако трябва да го направя, бих искала да разберете добре, че…

— Разбирам, разбирам — размаха ръце Холдън. — Поел съм толкова много радиация, че съм направо леха за тумори. Това, което ги държи под контрол, оказва се, спира и другото нещо. Значи скоро ще има още като мен и тогава мога да поспя.

Елви долавяше усмивката в гласа на Лусия.

— Не съм сигурна, че медицинският борд би определил доводите ви като достатъчни от морално-етична гледна точка, но в общи линии — да.

— Разбира се, че ще го използвате — продължи той. — Ааа, давам разрешение. Ще се опитаме да осигурим още от медикамента.

— А ако не можем?

— Вероятно ще се сдобия с нов тумор, преди да умра от глад. А може би не — рече Холдън. — Но нямам нищо против.

Лусия отдръпна ръката си.

— Добре тогава. Да започваме. Капитане, ще ми помогнете ли?

— Да — отзова се Холдън. — Да, готов съм. Но ще ми трябва чашка кафе. Много съм изморен.

— Ако искате, мога да ви дам стимуланти, но няма кафе.

— Добре — въздъхна Холдън. — Без кафе. Това е ужасна, ужасна планета. Покажете ми как да помогнем на останалите да се оправят.