Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (47)

42.
Хейвлок

Бронекостюмът в станцията за вътрешна сигурност беше опростен, лишен от енергозапас кевларов скафандър. Беше от вакуумен клас и имаше приставка за половинчасова кислородна бутилка. Предназначението му бе да се използва при физически сблъсък между членове на екипажа и за кратки тактически излизания в открития космос. Вероятно имаше още десетина такива в главния участък. Надяваше се, че инженерите няма да се сетят за тях. Когато Хейвлок се напъха в него и придърпа панталона нагоре, материята притисна неприятно слабините му. Той преметна пушката на ремък през рамо и подскочи леко, за да изопне панталона.

— Смехът няма да помогне — подхвърли.

— Не се смеех — сподави смеха си Наоми.

Хейвлок извади чифт еднократни белезници от шкафа и два електрошокови пистолета от сандъка с оръжие. Единият бе напълно зареден, другият на три осми. Отбеляза си по-късно да провери заряда на всички оръжия, ако изобщо имаше по-късно. Не за него, във всеки случай. Можеше да остави бележка на Уей, или нещо от тоя род. Поколеба се дали да се обади на Маруик, да го предупреди, че нещата са се усложнили. Да разчита, че ще прояви съпричастност, или поне ще се уповава на инстинкта си за самосъхранение.

Но не го направи.

Наоми се носеше зад него, разперила пръсти. Хартиеният комбинезон шумолеше и пукаше при всяко движение. Хейвлок огледа за последен път станцията. Чувстваше се странно при мисълта, че повече няма да я види. Или ако се върне, ще е, за да го тикнат в ареста.

Ако се случи обаче подобно нещо, значи, че са открили някакъв начин да се задържат на орбита и да не изгорят в атмосферата. Очевидно шансовете му не бяха големи. По-късно щеше да се безпокои за това.

— Първи бунт? — подметна Наоми.

— Да. Не е от нещата, които върша често.

— Нататък става все по-лесно — увери го тя и протегна ръка. Хейвлок я погледна объркано. — Мога да взема един от тези.

— Не — възрази той и включи радиостанцията на бронекостюма. Ефирът мълчеше. Това бе странно. Той провери няколко честоти.

— Не?

— Виж, ще те измъкна оттук. Но това не значи, че съм склонен да ти дам оръжие и да ти обърна гръб.

— Имаш интересни лични граници — отбеляза Наоми.

— Може би в момента ги коригирам.

Първият доброволец профуча твърде бързо през вратата, натъпкан с адреналин и очевидно непривикнал да държи оръжие в ръка. Вторият влетя след него с краката напред. Хейвлок усети, че стомахът му се свива. И двамата бяха насочили оръжия и опрели пръсти на спусъците. Наоми си пое рязко дъх зад гърба му.

— Господа — кимна им Хейвлок. — С какво мога да ви помогна?

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — тросна се първият, като се мъчеше да извърти пистолета към него и същевременно да се стабилизира във въздуха.

— Местя арестанта — отвърна Хейвлок с глас, в който се долавяше презрение и скептичност. — Какво друго бих правил?

— Шефът не каза нищо за това — рече вторият.

— Главен инженер Коенен не отговаря за безопасността на този кораб. Аз отговарям. А вие само ми помагате. Не е зле да не го забравяте. Какво, по дяволите, правите тук?

Те се спогледаха.

— Шефът ни нареди да охраняваме пленничката.

Наоми се усмихна миловидно и незаплашително. Преструваше се доста добре.

— Добър план — кимна Хейвлок. — Ако ще идват някъде, ще е тук. Вие двамата заемете позиция, в случай че пробият отбраната. Когато я прибера някъде, където не могат да я намерят, ще се върна да ви помагам.

— Да, сър — рече вторият мъж и козирува с ръката, в която държеше пистолета. Хейвлок трепна. Тези хора не бяха свикнали да боравят с бойни патрони. Хейвлок стисна пушката и щракна със затвора.

— Госпожице Нагата — рече той. — Бъдете така добра.

— Разбрано, сър — отвърна тя смирено и се оттласна към вратата.

Той я последва, но се улови за рамката и се завъртя.

— Ако някой се приближи, първо поискайте да се идентифицира, преди да откриете стрелба, ясно? Не искам никой да пострада по погрешка.

— Тъй вярно, сър — отговори първият мъж. Вторият кимна. Хейвлок бе готов да заложи половината си заплата, че преди неговото предупреждение щяха да открият стрелба по всеки, който дръзне да прекоси коридора. Той постави оръжието си на предпазител и го метна на рамо.

Коридорите на „Израел“ по правило бяха тесни, а в тази част това бе още по-осезаемо. Колкото повече приближаваш външната стена, толкова по-тесни са пространствата. Тапицерията на стените омекотяваше шума на кораба. Множество кодови обозначения по облицовката указваха какви тръби и технически системи минават отдолу, вида на контролното табло и датата на последното сервизно обслужване. Предназначението на тапицерията и пяната под нея бе да предпази екипажа от внезапно сблъскване или неочаквана маневра. Но в момента го караше да си мисли за тапицирана килия.

Хейвлок кимна през рамо.

— Ако се случи нещо, не се връщай там без мен.

— Не съм си го и помисляла.

Продължиха нататък по коридора, Хейвлок водеше и й даваше знаци с ръка да го следва. Тя не се придвижваше с тактическия инстинкт на човек, обучен да маневрира в тесни помещения, но беше схватлива и тиха, и се учеше бързо. Освен това притежаваше поясната грациозност за движение в безтегловност. Ако му бяха предоставили отряд от такива като нея, за две седмици щеше да ги обучи достатъчно, за да получат бойни муниции. Когато наближиха стената на главното разклонение, той й посочи надвисналия отгоре корниз.

— Стой там — прошепна. — И се постарай да си невидима.

Наоми вдигна юмрук. Хейвлок продължи напред. На пресечката завари още двама от отряда, заели позиция, за която вероятно смятаха, че е добро прикритие. Единият наистина се бе справил умело, но ръцете на другия бяха изтеглени твърде напред. Ако се опита да се оттласне, няма да му стигне засилката.

— Господа — повика ги Хейвлок, когато изплува насред коридора. — Уолтърс и… Хонекер, нали?

— Да, сър — потвърди Хонекер.

— Каква е обстановката?

— Шефът ни нареди да пазим радиомълчание. Не иска да предупредим противника за нашия план. Оставихме Бойд и Мфуме при херметичната преграда. Появят ли се лошите, ще ги обсипят с куршуми.

— А кой е отвън?

— Отвън? — Хонекер завъртя объркано глава.

— Има ли хора със скафандри да охраняват другите шлюзове?

— Ей! — възкликна Хонекер. — Това е добра идея. Трябваше да се сетим.

— Но не сте.

— Не, сър, не сме.

— Е, добре… — поде Хейвлок и в този момент от другия край на коридора отекнаха автоматични изстрели. Двамата инженери се обърнаха и се подадоха зад ъгъла. Хонекер се придърпа твърде силно и се изстреля насред коридора. Ако някой се приближаваше, щеше да го види и да го гръмне, докато той размахва безпомощно ръце. Слушалката в ухото на Хейвлок изпука и оживя. Гласът на главния инженер звучеше сякаш празнува нечий рожден ден.

— Имаме контакт! Имаме контакт! Врагът се прикри в тоалетната до втори склад. Притиснахме го с огън!

Проехтяха нови изстрели, първо се чуха по радиото, частица от секундата след това и в коридора. Коенен взе да крещи на някого да се изтегля назад, сетне се сети, че връзката е включена и я прекъсна. Хейвлок се закачи с крак за една ръкохватка, пресегна се към Хонекер и го дръпна назад.

— Какво да правим? — попита Уолтърс. — Дали да се придвижим нататък? Или да облечем скафандри и да излезем навън, както ни казахте?

Докато клатеше глава, Хейвлок извади заредения електрошоков пистолет. Беше готов за употреба. Вторият, с намаления заряд, изгуби няколко секунди, докато потвърди статуса на готовност. Двамата мъже го гледаха в очакване да им подскаже какво да правят.

— И двамата трябва да наблюдавате отсрещния край на коридора. — Хейвлок посочи с брадичка нататък. Когато се обърнаха, той ги простреля в гърбовете. Телата им се извиха, потрепериха и замряха. Хейвлок взе оръжията им, изключи предавателите и ги окова един за друг с белезниците, сетне и към една ръкохватка.

— Чисто е — извика той през рамо. Наоми се появи след миг, приплъзвайки се покрай стената. Отличен инстинкт.

— Четирима по-малко — отбеляза тя. — Ти ли си толкова добър, или те — така некадърни?

— Изглежда, обучението не е силната ми страна — призна Хейвлок. — А и разполагахме с елемента на изненада.

— Сигурно. — Наоми не скри скептичността в гласа си. — Как си?

Хейвлок понечи да отвърне по навик „добре съм“, но се спря. Току-що бе нападнал и обезвредил двама свои колеги, изпълняващи заповед на старши офицер. Беше предал доверието на хора, с които бе летял година и половина, заради един поясен саботьор. При това дните на всички бяха преброени. Колкото и да бе странно, тъкмо последната мисъл му подейства успокояващо. Той е обречен. Те всички са обречени. Направеното току-що скоро нямаше да има значение. Беше свободен да действа, без да мисли за последствията върху съвестта си.

Всъщност това не бе ли най-кошмарният сценарий за един офицер по сигурността? Когато краят е близо — защо да няма убийства и насилие? Ако няма последствия, значи всичко е разрешено. Нали тъкмо неговата задача бе да попречи на хората да се върнат към примитивните си корени. А ето че сега е тук и помага на арестантката да избяга, защото смъртта, която тя му предлага, му се нрави повече от керамично-пластичната гробница, обещана от Мъртри, на повърхността на една пуста планета. Не даваше пукната пара за Нова Тера или Ил, или както щяха още да нарекат тази кална топка. Грижа го беше само за хората. За тези на „Израел“ и за другите, на „Барбапикола“, за колонистите и служителите на РЛЕ на повърхността на планетата. За тях всички. Да се бори за интересите на корпорацията, за това, след като те всички умрат тук, да остане някакво наследство, от което да се възползват следващите, му се струваше твърде жалка кауза.

— Всъщност го намирам за съвсем нормално — рече той.

— Добър знак — подхвърли тя и в този момент долетяха нови изстрели. Хейвлок й даде знак да остане и се устреми напред.

Всички главни коридори на „Израел“ имаха херметизиращи прегради — масивни метални люкове с изолация от свръхтвърд полимер. През повечето време те бяха само издутини по стените, по-забележими от тези на следващите две поколения кораби, но все пак лесни за пропускане. Ако нещо пробиеше корпуса, люкът щеше да затвори коридора с бързината и безчувствеността на гилотина. И ако някой се окаже вътре, по-добре една жертва, отколкото много. Хейвлок бе виждал тренировъчни филми за подобни инциденти и се отнасяше с опасение към подобни случаи.

Някой се бе извърнал с гръб към него и оглеждаше коридора нататък. Хейвлок се покашля и мъжът се обърна с вдигнат пистолет.

— Мфуме! — Хейвлок разпери ръце. — Къде е Бойд?

— Отиде напред. — Мфуме посочи с пистолета, но не го сваляше. — Стреляха по шефа. И той ми нареди да стоя тук. Останах, но…

— Всичко е наред. — Хейвлок се приближи. Не спираше да стрелка с поглед дъното на коридора, внушавайки на мъжа, че трябва да насочи вниманието си нататък. Насоченият към гърдите му пистолет го караше да настръхва. — Правилно си постъпил.

Предавателят изпука и се чу гласът на главния инженер:

— Притиснахме копелдака. Уцели Салваторе, но не е сериозно. Искам всички да дойдете тук. Ще го атакуваме.

— Това вероятно не е добра идея — рече Хейвлок по открития канал.

— Напротив — възрази главният инженер. — Скоро ще го спипаме.

— Не и без жертви, каквито не е необходимо да даваме — посочи Хейвлок. — Той с броня ли е?

— Да, сигурен съм, че поне веднъж го уцелих — обади се друг глас. Беше висок и писклив като на момче, излязло на първия си лов и ударило елен.

— Всички да докладват — нареди главният инженер.

— Шефе, ние с Джонс сме в ареста. Тук е спокойно.

— Арестантката създава ли ви проблеми? — попита главният инженер.

— Аз я преместих — намеси се Хейвлок. — На сигурно място. Но сега искам да отстъпите. Ще го направим както е по книгите.

Отекнаха нови изстрели. Мфуме извръщаше глава при всеки от тях. Хейвлок внимателно премести дулото на пистолета му да сочи към стената. Мфуме дори не забеляза.

— Не съм съгласен — обади се главният инженер. — Ако се оттеглим, този поясен негодник може да се изплъзне. Трябва да приключим с тази история. Хонекер! Уолтърс! Стегнете се и тръгвайте напред, момчета. Време е да смачкаме това лайно.

Мълчанието в ефира беше зловещо.

— Уолтърс? — повтори главният инженер.

Хейвлок улови Мфуме за китката я извъртя, като същевременно опря крак на стената, за да има опора. Мфуме нададе болезнен вик и отпусна хватката си върху пистолета достатъчно, за да може Хейвлок да го избие. Черният метален предмет полетя надолу по коридора, а Мфуме се опита да се освободи. Двамата се сборичкаха, но Хейвлок успя да се наведе, дръпна се надолу и откъсна Мфуме от стената. Инженерът извика отново и тогава Хейвлок стреля с шоковия пистолет. Мфуме отлетя назад, блъсна се в стената и увисна като кукла. Хейвлок опря единия си крак на ръба на преградата, а с другия се закрепи за ръкохватката.

— Нагата — извика задъхано. — Ще си имаме компания.

В другия край на коридора главният инженер изскочи иззад ъгъла, опря се в стената и откри хаотична стрелба.

— Прекрати огъня! — викна Хейвлок. — Един от хората ти е на открито. Прекрати огъня!

— Майната ти! — изрева Коенен. Хейвлок насочи пушката към него и натисна спусъка. Гуменият куршум попадна в хълбока на главния инженер и го завъртя във въздуха. Хейвлок прати втори изстрел в гърба му, тъкмо когато иззад ъгъла се показаха още трима инженери. Хейвлок ги простреля един по един, премести се от другата страна на преградата, преметна пушката отзад и извади шоковите пистолети. Единият беше с изпразнен заряд и той го хвърли. Погледна към инженерите. Във въздуха трептяха червеникави сфери. Някой от тях бе ранен, чуваха се стенания. Двама бяха пуснали оръжията си, другите двама — кървящият и Коенен, — сякаш изобщо не забелязваха присъствието на Хейвлок. Той ги приближи, изстреля един шоков заряд в по-близкия от тях, после доближи втория, ранения. Салваторе.

— Кемп — повика Хейвлок онзи в ъгъла.

— Ти ме простреля.

— С гумен куршум. Твоят колега гръмна Салваторе поради неумение. Трябва да го отведем в лазарета.

— Ти си предател! — кресна главният инженер и Хейвлок му пусна един електрошоков заряд.

— Ще ти взема пистолета и ще ти оставя Салваторе — рече на Кемп. — Помогни му да се добере до лазарета. Разбра ли ме?

— Да, сър — отвърна Кемп и кимна. — Госпожо.

— Всичко наред ли е? — попита Наоми.

— Нямаше да стигнем дотук. — Хейвлок сложи ръката на Кемп на рамото на Салваторе и тласна двамата по коридора. — Сигурен съм, че онези в ареста вече идват насам.

— Да изчезваме тогава.

— Това си мислех и аз.

В късия коридор пред тях, между ъгъла и шлюза, имаше херметична преграда към втория хангар, капак на пода за шахтата с кабели и вход за съблекалнята на главния шлюз. Тук бе тясно и претрупано със съоръжения. Тапицерията бе изрешетена от изстрелите. Един от куршумите бе пробил стената и бе попаднал в хидравличния тръбопровод. През отвора изтичаше хидравлична течност, която се полимеризираше почти веднага във въздуха — стотици микроскопични зеленикави топчета, които бързо побеляваха. Пробойната вероятно вече бе запушена от самата течност. Тоалетната бе стандартно изпълнение, толкова малка, че за да я използваш, трябва да опреш гръб на стената и колене на вратата. Не беше особено пригодна за прикритие по време на бой, а и тясната врата зееше отворена. В стените се виждаха дупки от куршуми.

— Добре — рече Хейвлок и в този момент отсреща отекна изстрел. Той бутна Наоми зад себе си и извика: — Спрете! Спрете! Наоми е тук, при мен!

— Дръпни се назад! — извика мъжки глас откъм тоалетната. Звучеше познато, но Хейвлок не можеше да се сети кому принадлежи. — Кълна се в Бог, че ще стрелям!

— Забелязах — промърмори Хейвлок.

— Басиа, всичко е наред — провикна се Наоми. — Аз съм.

Последва мълчание. Хейвлок се придвижи бавно напред, очаквайки всеки миг да стрелят срещу него. Но нямаше реакция. Мъжът, поклащащ се насред тоалетната, носеше марсианска броня, стандартно флотско изпълнение, вероятно произведена поне преди пет-шест години. Имаше черна коса, прошарена на слепоочията, и държеше в ръката си горелка. В другата бе пистолетът. Беше изцъклил очи и лицето му беше бледо. Дълга резка през кевлара на ребрата показваше къде го е остъргал куршум. Хейвлок вдигна лявата си ръка, но стисна електрошоковия пистолет с дясната.

— Добре — произнесе той. — Всичко е наред. Ние сме от един и същи отбор.

— Кой, по дяволите, си ти? — извика мъжът. — Ти си охранител. Онзи, дето я затвори.

— Бях — поправи го Хейвлок.

Наоми опря ръце на раменете му, оттласна се от него и се понесе към другия.

— Тръгваме си — рече тя. — Ще дойдеш ли с нас?